Кен Сколс
Ридание (98)

Петронус

Хората се събраха край Петронус в столовата и той повдигна вежди. Вече където и да ходеше, го следваха омагьосани съгледвачи. Граничните рейнджъри на Мейров бяха личната му охрана. Някой дори бе домъкнал отнякъде пищна роба в бяло, синьо и лилаво. По миризмата съдеше, че май са я изровили от някой таван. Петронус прие дара, но не смяташе да я облича. Засега се насилваше да носи само пръстена.

— Ваше светейшество! — поклони се ниско водачът на групата. — Молим за аудиенция.

Петронус се засмя.

— Не е нужно да молиш, Гарвър. Независимо от последните събития аз съм си аз.

Гарвър погледна другите и завъртя плетената шапка в ръцете си.

— Разрешавате ли, ваше светейшество?

Петронус въздъхна. Всичко се бе променило и дори намрази Неб заради ролята му в събитията, макар да знаеше, че щеше да тръгне по този път със или без момчето. Пък и не можеше да си позволи да забрави и ролята на блатния крал. Защо блатните бяха решили внезапно да подкрепят ордена? Или просто подкрепяха Рудолфо?

Той погледна хората и гребна с лъжицата си от овесената каша. Мъчеха се да му дадат по-хубава шатра и по-добри блюда, освен робата, но той отказваше, настояваше, че не е по-различен от другите работници. Продължаваше да обикаля, макар и с ескорт, и дори спираше да помага при изкопаването на костите от замръзналата земя.

— Какво да направя за теб, Гарвър?

Мъжът очевидно се притесняваше. Преди провъзгласяването нямаше проблем да говори искрено и тази внезапна промяна напомняше на Петронус, че играе роля в лъжа, в която не вярваше. Че позицията му в ордена го отличава от останалите по някакъв начин.

Петронус хвърли поглед към Неб. Момчето мълчеше и местеше очи между него и групата.

Той въздъхна отново.

— Нямаше проблем да говорим, когато трябваше да се копаят нови тоалетни или когато в каруците с припаси липсваше брашно и сол. — Петронус докара най-приличната си усмивка. — Нищо не се е променило.

„Всичко се е променило.“

Най-сетне Гарвър отвори уста.

— Ваше светейшество, знаем колко важна за вас е тази работа и съставихме план да я свършим до средата на пролетта, ако зимата се окаже мека като последните три. Можем да въртим на смени мъжете и жените в лагера, както досега. Новите припаси пристигат навреме и работниците са възхитени от щедрите заплати на ордена.

Петронус кимна.

— Чудесно. — Видът на Гарвър му показа, че човекът все още не е стигнал до въпроса, който го притесняваше. — И какъв е проблемът?… — Той остави думите си да заглъхнат.

— Не знам как да го кажа, ваше светейшество. — Гарвър погледна другарите си за морална подкрепа. Петронус проследи очите му. Беше довел най-умните и най-кадърните.

— Говори направо, Гарвър, както на съвета преди четири нощи, когато обсъждахме да намалим лова заради присъствието на армиите.

Гарвър кимна.

— Добре, ваше светейшество. Вече не се нуждаем от вас тук. — Той се изчерви. — Не че не ви искаме! Постъпихте както е редно с нас и с вашите родственици. Но не смятаме за правилно нашият папа и крал да копае гробове в снега.

— А аз мисля, че е съвсем правилно. — Петронус усети как гневът му нараства бързо.

Гарвър преглътна и отново примигна.

— Грешите за намерението ми, милорд, но то е заради лошия ми подбор на думи. Всеки от нас може да работи с лопата и количка. Но само един може да е папа! — Той си пое дълбок дъх, преди да продължи: — Светът току-що загуби един папа и не бива да губи нов. Боевете се разрастват. Ще сте в по-голяма безопасност другаде и ще можете да се съсредоточите над работата си.

Петронус огледа всички наоколо, включително рейнджърите. Никой не изглеждаше изненадан или разколебан. Никой не смяташе да възрази. Ако трябваше да е честен, сам не беше сигурен, че може да оспори тази мъдрост.

— Какво предлагате?

Гарвър изпусна затаения си дъх.

— Назначете някой да ни води вместо вас. Пращайте птици, но не пренебрегвайте останалите си отговорности. Познатите земи имат нужда от своя папа.

Петронус въздъхна.

— Добре. Ще помисля и ще го обсъдим на утрешното събрание. Така благоразумно ли е?

Гарвър кимна.

— Благодаря, ваше светейшество.

— Аз ви благодаря.

След като хората излязоха, той погледна Неб.

— Ти какво мислиш?

Неб сдъвка парче хляб с израз на задълбочен размисъл.

— Според мен са прави, ваше светейшество.

Петронус завъртя очи.

— И ти ли?

Неб се ухили, но усмивката му се стопи бързо.

— Смятам, че хората на Сетберт ще тръгнат срещу теб в някакъв момент. Или поне ще опитат. Ако не си жив, няма да има спорове за пръстена и скиптъра. Щом искаш мнението ми, ще трябва да свикаш съвет на епископите със свещено поръчение. Имаш много работа извън копаенето на гробове.

Петронус се облегна назад, осъзнал колко е пораснало момчето през последните месеци. Мъдър и речовит, с класическо андрофрансинско образование, а толкова млад.

— И кого да поставя начело според теб?

Младежът сви рамене.

— Рудолфо е начело като пазител. Той или някой от офицерите му може да осигури военна подкрепа и съвет, когато имаме нужда. Можеш да оставиш Гарвър или някого от другите да се занимава с всекидневната дейност в лагера и копаенето на гробовете.

Петронус поклати глава.

— Искам човек от ордена да върши тази работа.

Неб сви рамене.

— Не знам. Повечето андрофрансини отидоха в летния папски дворец. Останали са неколцина, но не ги познавам добре.

Петронус се усмихна.

— Доколко си съгласен с препоръките на Гарвър?

Неб се намръщи.

— Мисля, че можеш да свършиш повече на по-безопасно място. Без значение в какво вярваме, има още един папа, който се бори за власт и внимание, и единственият начин да го победиш е да си по-силен и по-добър. — Лицето му омекна и той отново сви рамене. — Явно съм напълно съгласен.

Петронус се изправи.

— Тогава си намери ново расо, Неб.

Младежът го погледна и на лицето му се изписа объркване.

— Току-що те направих свой адютант. Първата ти задача е да привършиш с работата си тук. След това ще се присъединиш към мен в Деветте гори, за да помогнеш за възстановяването на Великата библиотека.

Момчето почервеня и заекна, а Петронус се засмя и излезе от столовата. Надяваше се, че взема добро решение. Имаше нюх да различава пастирите от стадото, но този пастир беше твърде млад, а стадото бе дръгливо.

Все пак момчето бе видяло делото на Ксум И’Зир и бе оцеляло. Беше гост на блатния крал и обект на военните му проповеди. Беше го провъзгласил за папа и погребваше мъртвите си събратя.

Нещо повече, знаеше кога да пази тайна дори по-добре от него самия и кога е дошло време да я разкрие на света.

Това само по себе си бе достатъчно за Петронус да му повери погребването на Уиндвир.