Кен Сколс
Ридание (96)

Рудолфо

Рудолфо чу вика на Грегорик и скочи към мястото с приготвени остриета. Подсиленото му зрение различи очертанията на мъж, приклекнал насреща му. Забави ход и пристъпи надясно, а приклекналата фигура се извърна. Зърна разкъсаната униформа на ентролузиански лейтенант, въоръжен с горянски кинжали. Остриетата сякаш следваха движението на Рудолфо.

„Той ме вижда.“ Имаше подобни прахчета, но не бяха чак толкова мощни, че да видиш омагьосан съгледвач. Макар да съществуваха слухове, че андрофрансините разполагат с магия, която неутрализира всичко останало. Но пък откъде щеше да разполага този лейтенант с подобно нещо? Тези тайни бяха изчезнали заедно с Великата библиотека, освен ако Рудолфо не успееше да спаси някои от тях. А за целта се нуждаеше от Грегорик. За да стигне до Грегорик, трябваше да убие този мъж.

Рудолфо вдигна ножовете си и атакува.

Противникът му не се сражаваше като ентролузианец. Движеше се твърде бързо, с увереност и майсторство. Чу пъшкането на Грегорик и изтика лейтенанта назад. Когато ножовете им се срещаха, от тях изскачаха искри.

Въртяха се, замахваха и мушкаха, камите се движеха в синхрон.

Рудолфо чу суетнята и подсвирването, съобщаващо, че машините са се измъкнали от лагера. Беше време за оттегляне.

Долови помръдването на Грегорик и осъзна, че първият капитан се опитва да даде сигнал за отстъпление. Направи въртеливо движение с единия нож, замахна с другия и подсвирна на хората си да се махат.

Виковете наближиха и Рудолфо атакува отново с доминиращата си лява кама след дясната. Ентролузианският лейтенант парира бързо и той усети силата и умението на двете му ръце.

„По-добър е от мен.“ Тази мисъл го халоса като юмрук. „Но се старае да не ми го покаже.“

Платнището се отметна и се появиха двама войници. Паднаха, преди Рудолфо да успее да мигне, а гърлата им бяха прерязани с майсторска прецизност. Той се усмихна на горянските си съгледвачи, макар да прокле неподчинението им.

„Трябва да бягаме“ — помисли си.

Ентролузианецът сякаш го чу и внезапно се разкри. Пролуката не беше голяма и някой по-необучен от Рудолфо можеше да я пропусне. Но си беше възможност и Рудолфо се възползва, макар да се чудеше на появата й.

Заби първия си нож в бъбрека и понеже ставаше дума за Грегорик, го развъртя, докато противникът му не запищя и не изтърва оръжията си. След това промуши с втория сърцето му и докато падаше, замахна отново с първия, за да пререже бързо гърлото.

Рудолфо цъкна с език, докато мъжът се свличаше на земята, и чу три цъкания в отговор. Приближи се към задъханото дишане на Грегорик и прибра оръжията си.

— Пазете ме! — просъска на хората си.

В шатрата се появиха нови войници и съгледвачите се разправиха с тях с бързо и безмилостно.

Напипа Грегорик и го повдигна. Не можеше да прецени дали първият капитан е в съзнание, но намери окървавената му хлъзгава ръка и изпрати съобщение с пръсти.

„Дръж се, приятелю. Ще те отнеса вкъщи.“

Рудолфо го метна през рамо, привеждайки се под тежестта му, и излезе от задната страна на шатрата.

Тичаше с всички сили и цъкаше с език по небцето си. Тримата съгледвачи се разпръснаха, двама вървяха напред, за да отварят път, а третият охраняваше тила. Тръгнаха на зигзаг — наляво, назад, надясно. Движеха се хаотично, следваха път, който малцина можеха да предвидят.

Напуснаха лагера и навлязоха в гората от южната страна. Когато напуснаха външния периметър, вече се бяха изместили на запад. По пътя мъжете отпред убиха шестима противници, а този в тила — само двама.

Спряха в края на гората, за да превържат криво-ляво Грегорик.

Легнал върху осеяната с борови иглички земя, първият капитан се размърда, сграбчи туниката на Рудолфо и изпрати съобщение с пръсти по врата му.

„Остави ме. Няма да оцелея.“

Рудолфо докосна рамото му.

„Глупости. Трябва заедно да спечелим войната.“

Грегорик отново изпадна в безсъзнание. Другите съгледвачи понечиха да го вдигнат, но Рудолфо се сопна по-остро, отколкото искаше.

— Аз ще го нося!

Краката и гърбът го боляха от тичане. Въпреки магиите силата му не беше достатъчна, че да понесе товара с лекота. Но той метна Грегорик на рамо и тръгна. Тичаха на запад по ръба на гората, след това поеха на север в подножието на хълмовете и накрая напуснаха прикритието и хукнаха през откритата заснежена равнина.

Не спряха, докато не стигнаха центъра на Уиндвир. Рейнджърите от Пилос пазеха южната граница с опънати лъкове и не ги очакваха. Рудолфо изсвири силно и високо да ги предупреди.

— Нося ранен! — извика той, щом стигна ръба на кратера. Разбута рейнджърите, които се опитаха да вземат Грегорик, и го положи лично на земята. — Има ли лечител?

Но Рудолфо нямаше нужда от лечител, за да му каже, че някъде по пътя от света е изчезнала завинаги още една светлина.