Кен Сколс
Ридание (90)

Неб

Неб изчакваше край палатката на Петронус. През последните няколко седмици старецът я използваше предимно за работа и младежът бе решил, че е по-разумно да се премести при останалите работници.

Не очакваше подобна реакция на провъзгласяването. Всъщност нямаше ясни очаквания, но внезапното струпване на три армии при новия папа беше тревожно събитие. Когато тълпата се разпръсна, останаха само блатният крал, Рудолфо и кралица Мейров. Петронус се отдалечи с тях, като им говореше тихо. Неб се върна в лагера, но почти не докосна вечерята си и излезе да го чака в снега.

Накрая старецът се появи. Зърна момчето и се усмихна мрачно.

— Трябваше да се случи.

Неб кимна.

— Съжалявам.

Петронус открехна платнището на шатрата.

— Навярно. Но не бива. Започвам да се чудя какво още си видял в сънищата си.

Неб не можеше да се насили да му каже.

— Нищо смислено — промълви накрая. — По-добре си починете, ваше светейшество.

Петронус кимна.

— Тогава лека нощ.

Старецът влезе в палатката и Неб тръгна да обикаля лагера.

Работниците хъркаха в шатрите, а малките андрофрансински нагреватели бълваха пара в студения въздух през дългите си медни комини. Нямаше други шумове. Снегът се сипеше и Неб не беше сигурен колко още ще издържат. След разкриването на Петронус и при твърдата му позиция вече нямаше да има каруци с припаси от Сетберт. Папата бе заявил, че ще получат достъп до андрофрансинските фондове, пазени от Ли Там. Ентролузианските стражи бяха заменени с блатни и горянски съгледвачи. Подозираше и че Скитащата армия на Рудолфо е тръгнала.

Мисълта за блатните събуди спомена за момичето. Не можеше да си я изкара от главата и непрекъснато мислеше за нея.

Още в началото бе привлечен от нея, но целувката бе затвърдила влечението. Зачуди се какво ли прави тя в момента и дали ще я види отново. Бе му обещала, но в последно време Неб не вярваше твърде много на външните впечатления. Този Рудолфо например. На пръв поглед изглеждаше конте, но отблизо личеше стоманата в погледа му. Беше благодарен, че Петронус го е определил за пазител и още повече, че бе оставил металния човек под опеката му.

Неб се отдалечи от лагера. Луната вече се бе издигнала нависоко, синя, изпъстрена със зелени точки. През някои нощи, когато тя се смъкнеше по-ниско, можеше да се различи кулата на лунния маг.

Разбира се, лунният маг беше далечен спомен от Първия свят. И всички книги с легендите за него вече бяха изпепелени. Веднъж брат Хебда му беше показал пергамент с ранен текст за царската лунна експедиция, от света преди времената на П’Андро Уим. Бяха го обсъдили по време на разходката, при една от визитите на баща му.

— Искам да стана като теб — каза му тогава Неб. Не биваше да докосва пергамента, но се наведе ниско, за да го разучи внимателно. — Искам да откривам изгубени документи от Стария свят.

По лицето на брат Хебда премина сянка.

— Някои неща е по-добре да не се намират — промърмори тихо той.

— Брат Хебда?

Мъжът вдигна поглед.

— Съжалявам, Неб. Днес съм малко разсеян. Мисля, че открихме нещо, което не бива да вижда отново бял свят.

Неб го изгледа с любопитство.

— Какво?

— Не знам — поклати глава брат Хебда. — А и да знаех, нямам право да ти кажа. Но изпитвам лошо предчувствие.

В крайна сметка баща му се бе оказал прав.

Неб чу тих познат глас.

— Небиос бен Хебда. — Долови аромата на мускус и неочаквано топлите устни докоснаха бузата му.

— Блатният крал е много доволен от теб.

Той подскочи сепнато от целувката. Нощем магиите бяха буквално непробиваеми.

— Уинтърс?

Но тя вече се отдалечаваше тичешком в нощта.