Кен Сколс
Ридание (87)

Сетберт

Сетберт чу гласа отвън и се надигна от обедната маса. През седмиците беше свикнал със среднощните брътвежи на блатния крал, но те бяха лесни за пренебрегване, защото звучаха на практически отмрял език. Първите няколко нощи караше един възрастен мъж, когото пазеше за подобни случаи, да му превежда. Но щом научи, че поне една трета са неразбираеми думи, друга трета е съставена от неправилни цитати, а последната част се отнася за нещо, наречено „Книгата на сънуващите крале“, реши да намери на стареца друга работа и спря да мисли за военните проповеди.

Но днешният глас беше ясен и говореше на официалния език, предвиден за тържествени церемонии. Сетберт излезе от палатката и видя, че не е сам. Войници, слуги, проститутки, адютанти и готвачи бяха наизлезли и слушаха.

Сетберт махна на един млад лейтенант.

— Пропуснах началото. За какво говори?

— Каза, че е крал на Уиндвир и папа на андрофрансинския орден — отвърна младият офицер.

Сетберт изсумтя.

— Кралят на Уиндвир и папата на андрофрансините се намира в летния дворец. — Щеше да каже още нещо, но затвори уста и преглътна, щом чу своето име в гневната тирада. Видя как очите на всички се насочват към него и усети как му кипва. Гласът сипеше обвинения, при това съвсем истински, и изреждаше последствията от прегрешенията на Сетберт.

Надзорникът продължи да слуша и разпозна много от нещата, написани в прокламацията. Разбира се, тя не бе станала достояние на войската по настояване на генерал Лисиас.

Огледа слушащите хора наоколо и опита да ги прецени. Лисиас беше протестирал заради наказанията на дезертьорите, но бягствата намаляха рязко, щом се разнесе мълва какво се случва с онези, които погазват клетвата си към градовете-държави на Ентролузианската делта. Зачуди се какво ли ще означават тези новини за неговата армия.

„Можех да им кажа истината. Щяха да ме поздравят като герой.“ Но Сетберт нямаше да им каже истината, защото знаеше, че не бива. „Някои са крале, а други не и за това си има причина.“ Така казваше баща му и Сетберт му вярваше.

А колкото по-дълго запазваше познанието за себе си, толкова по-голям контрол имаше над евентуалните му последици. Това бе научил от андрофрансините. Сетберт се заслуша във военната проповед и призивите на този папа и за момент му се стори, че разпознава гласа. Звучеше му твърде познато.

Видя, че Лисиас се приближава с объркано изражение. Беше като андрофрансински часовник, винаги навреме.

— Нещата не се развиват добре — каза Лисиас. — Пристигна птица от фронтовата линия. Гласът идва от центъра на града. Вече изпратих съгледвачи.

Сетберт кимна.

— Знаем ли кой е?

Лисиас сви рамене.

— Не със сигурност. Но… — Той спря по средата на изречението. Сетберт въздъхна.

— Но какво, генерале? Кой говори?

Лисиас стисна зъби.

— Твърди, че е Петронус.

Сетберт изпусна чашата с вино, забравил, че още я държи. Тя падна на земята и се счупи. Усети как стомахът му се премята и затвори очи.

Старият гробокопач и андрофрансинските му закони!

„Трябваше да го разпозная.“

Сетберт се обърна и изкрещя за коня и меча си.