Кен Сколс
Ридание (85)

Рудолфо

Рудолфо оглеждаше блатния лагер, докато яздеше през него. Не беше сигурен какво да очаква и искрено се възхищаваше на способността на блатните да маскират себе си и шатрите. Горянските съгледвачи стояха близо до него. Не бяха омагьосани, за да уважат родството, обявено от блатния крал, и държаха ръце встрани от прибраните оръжия.

Никога не беше влизал в земите им и единствените срещи с хора от този народ бяха с пленения от баща му крал и със случайните грабители, на които се натъкваше понякога. Знаеше разпространената в Познатите земи история и в някои отношения осъзнаваше, че между блатните и горяните има родство заради връзката им с Ксум И’Зир. Според някои учени блатните бяха потомци на домашните роби на Ксум И’Зир, освободени след като П’Андро Уим бе убил синовете му. Те дошли в Новия свят веднага, след първия Рудолфо, преди да се появят останалите, водени от уимците, и да основат Познатите земи.

Знаеше малко за културата им. Те се ръководеха от мистицизъм, следваха система от вярвания, непозната в останалите държави. Живееха основно в земите си, с изключение на набезите, които бяха намалели през годините. Едно време сриваха цели градове. Сега опожаряваха по някоя ферма или причакваха кервани, но дори това се случваше рядко през последните десетина години.

Рудолфо спря в центъра на лагера и повиши глас.

— Дойдох да преговарям с блатния крал.

Хората продължиха да се занимават с делата си мълчаливо, макар че наблюдаваха внимателно ездачите.

Грегорик се наведе към него.

— Не казват нищо.

— Блатните дават клетва, че само кралят им ще говори по време на война — обади се едно момиче и се отдели от тълпата.

Рудолфо наклони глава към нея.

— Въпреки това ти говориш с нас.

— Да. — Тя направи реверанс. — Аз ще ви заведа при блатния крал.

Рудолфо се смъкна от седлото и поведе коня си през калния лагер. Беше подбрал златиста роба, която да го пази от дъжда, вълнени панталони и копринена риза над бронята. Мислеше да зареже лекият нагръдник, но все пак реши, че е по-добре да послуша съгледвачите си.

Тръгна след момичето и хората му го последваха. Стигнаха до шатра, която опираше в един хълм, и момичето им махна.

— Блатният крал ще се появи след малко. Аз ще се погрижа да ви поднесат нещо освежително.

— Много ще съм признателен — кимна Рудолфо, но излъга.

Момичето направи нов реверанс и се отдалечи тичешком. Ама че повлекана! Косата й беше дълга и кафява, сплъстена и мръсна. Грубоватата рокля и лицето й бяха омазани с кал и пепел. Нямаше нито едно чисто място по нея. И въпреки че вървеше на разстояние, Рудолфо трябваше да се постарае доста, за да не сбърчи нос от миризмата й.

Той погледна през рамо към хората си и им даде няколко сигнала. Един остана при конете. Другите се разположиха около шатрата. Грегорик се вмъкна вътре и излезе след около минута.

— Всичко е наред, генерале. Мръсно е, но няма проблеми. Има и заден вход.

Рудолфо кимна.

— Много добре. Изчакай при другите, Грегорик. — Мина покрай първия капитан и влезе в шатрата. В края на проходчето имаше маса и табуретка. От другата страна бяха разположени огромен стол и статуя на П’Андро Уим — онази с огледалата, символизиращи самоосъзнаването. Беше нащърбена и мръсна, но напомняше на отминалите векове и на същия мистицизъм, от който бяха част уимските лабиринти и мъчителите на Изкупителния площад — тъмните страни от любовта на Т’Ерис Уим към брат му.

Рудолфо се настани на масичката и забарабани с пръсти по дървото.

Много странно родство.

— Лорд Рудолфо — разнесе се глас зад него.

Той погледна през рамо и се надигна, щом масивният великан пристъпи в пещерата. Две блатни жени вървяха отзад с подноси с храна и напитки. Рудолфо подаде дясната си ръка.

— Не знам как да ви наричам.

Гигантът погледна ръката, след което се взря в очите му.

— Аз съм блатният крал. — Подмина го и без да се ръкува, седна тежко на стола си. Погледна към идола и после отново към Рудолфо. — Каква е стратегията ти да спечелиш войната?

Рудолфо се подсмихна.

— Не си губиш времето с любезности, а?

Двете жени оставиха подносите на масичката. Едната наля гъст сироп с цвят на кехлибар и остави чашата пред десницата на Рудолфо. Другата поднесе пушена сьомга с ядки, ябълки, лук, черен хляб и резени ароматно сирене. Рудолфо си взе едно парченце и го сдъвка.

— Любезностите не ме интересуват. — Блатният крал отново погледна към идола. — Чу ли военната ми проповед?

Рудолфо сви рамене.

— Говориш на уимски през повечето вечери. Не е език, с който съм запознат. — „Но разбирам от този“, направи жест на домашния език на Ксум И’Зир.

Блатният крал се опули, но не отвърна.

— Светът се променя, лорд Рудолфо. Сънувах го. В нощта, преди да се издигне колоната от пушек, сънувах как огънят поглъща Познатите земи заради греховете на отеца, който е почитан, но забравен. — Кралят погледна към идола. — Уиндвир е само началото. Но в края изгнанието на блатните в тази тъжна земя ще свърши. — Той се наведе напред. — В моите сънища твоят меч пази пътя към новия ни дом.

Рудолфо бодна от сьомгата с потъмняла виличка. Беше маринована в лимонов сок и имаше изненадващо кисел и сладък вкус. Проми я с глътка от сиропа, който се оказа силно уиски. Усети как топлината се спусна надолу и й се наслади. След това погледна блатния крал.

— И заради това обяви неочакваното ни родство?

Този път го наблюдаваше внимателно. Очите се стрелнаха към идола, преди да последва отговор. Думите дойдоха чак след това.

— Твоят възкръснал папа ще спаси светлината, като я убие. След това ще я пази горянско острие и по този начин ще пази нашия път.

Рудолфо присви очи.

— Разкажи ми за този възкръснал папа.

Нов поглед.

— Ще разбереш съвсем скоро.

— Въпреки това — изтъкна Рудолфо, като наблюдаваше статуята с периферното си зрение — не можеш да си представиш колко е странно, че след двехилядолетно плячкосване на Познатите земи и непризнаване на Правилата за родство, внезапно след падането на Уиндвир се появихте толкова бързо и взехте страна.

След това направи бърз знак, преди очите на монарха да се стрелнат към идола: „Ти не си блатния крал.“

Мъжът се взря в статуята загрижено и продължително. Рудолфо се усмихна. Накрая гигантът му отговори.

— Сънищата идват, когато си пожелаят. Аз нямам власт над тях.

Рудолфо кимна.

— Разбирам. — Ръцете му отново се раздвижиха: „Ти си марионетка на блатния крал. Виждаш знаците му в огледалото.“

Сега забеляза смесица от гняв, объркване и страх. Мъжът отвори и затвори уста, а тежкият му дъх разлюля брадата и мустаците.

Рудолфо отпи от уискито и остави чашата на масата.

— Знам какво си намислил! — повиши глас той. „Кажи на кукловода си, че лорд Рудолфо го надуши.“

Преди гигантът да реагира, иззад завесата се измъкна девойката. Тя се усмихна и Рудолфо видя, че е същата, която го бе посрещнала.

— Лорд Рудолфо, простете за заблудата. — Момичето пристъпи напред и подаде дясната си ръка. — Навярно разбирате защо е по-благоразумно Познатите земи да имат различна представа за блатния крал от действителността.

Рудолфо пое ръката й и се насили да я поднесе към устата си въпреки пепелта и мръсотията.

— Разбирам напълно. Докато между нас има родство, няма да предам доверието ви.

Тя кимна.

— Благодаря. Сам знаете какво е да се издигнеш на власт млад и самотен.

Рудолфо усети пробождане при спомена за първия си тежък ден като нов владетел на Деветте горски дома. Бащата на Грегорик му бе дал опора и скоро той бе издигнал сина до пръв капитан, за да може да го назначи на генералския пост.

— Да, предизвикателство е да се спечели и задържи уважение.

Момичето погледна към едрия мъж, който я заместваше.

— Баща ми избра Ханрик да играе ролята на моя сянка, докато добия собствена сила. Разбира се, моите хора са наясно.

Това вече го изненада.

— Наистина ли?

Тя се усмихна.

— Блатният народ е различен от останалите в Познатите земи.

— Да — засмя се Рудолфо. — Както и горяните.

— Моята роля е по-скоро духовна, отколкото управленска — продължи девойката. — През повечето време записвам сънищата си — и в будно състояние, и в сън. Както и откровенията, които ме спохождат.

Рудолфо се замисли.

— Значи на тях се дължат военните проповеди, които чуваме.

Тя кимна.

— Да. Записвам ги, откакто се помня. Уимските гадатели ги систематизират и им дават номера, вплитат ги в матрицата от сънища на предишните крале. Баща ми избра Ханрик за моя сянка не само заради силата му, а и защото също като мен той запомня всичко прочетено. Цял живот чете сънищата и се подготвя за войната на андрофрансинския грях. — Тя се обърна към Ханрик. — Тази вечер ще изтегля случайна поредица от числа. И военната проповед на блатния крал ще продължи.

Рудолфо се засмя.

— Мисля, че водим конете си много различно.

В ъгълчетата на очите й се появиха бръчици, когато се усмихна.

— Така е.

Рудолфо поглади брадата си.

— Трябва да призная, че не очаквах това да са преговорите с вас.

— Но успяхте да разкриете заблудата ми бързо.

Горянският крал сви рамене.

— Цял живот се занимавам с политика и интриги. Досега си мислех, че вашият живот е различен.

— Така е. Но имах андрофрансински учител.

Рудолфо повдигна вежди.

— Това е доста любопитно.

— Да. — Тя се обърна към сянката си. — Ханрик, скоро ще дойда при теб.

Гигантът се поклони и излезе бързо от пещерата.

Девойката погледна към Рудолфо и за миг очите й омекнаха. Личеше хубостта й под мръсотията, а позата й излъчваше грубовата сила. Беше млада, но Рудолфо усещаше, че тя има качествата на възхитителен водач.

— Е — каза момичето, — да обсъдим стратегиите за тази наша война.

Рудолфо се усмихна и посегна към бутилката с уиски.