Кен Сколс
Ридание (76)

Джин Ли Там

Джин Ли Там се събуди рано в първата сутрин след завръщането си в седмото горско имение. Облече се просто — памучни панталони и свободна риза, и се наметна с леко наметало, за да се предпази от студения есенен дъждец. Бяха я преместили в съседните на Рудолфо покои и й бяха осигурили всичко необходимо. Джин остави косата си разпусната и нахлузи ниските ботуши от сърнешка кожа, донесени от стюарда.

Спря пред вратата в коридора. Очите й се стрелнаха към детските покои и се сети отново за единствената обзаведена стая. Една слугиня се появи въпреки ранния час и Джин Ли Там я заговори.

— Чия е тази стая? — попита тя и посочи.

Слугинята се размърда неловко.

— На лорд Исаак, лейди Там.

Джин се намръщи.

— Не разбирам. За какво му е на Исаак детска стая?

Момичето се изчерви и заекна.

— Не на… — Зачуди се за точната дума. — Не на машината. — Очите й срещнаха погледа на Джин Ли Там за секунда и се стрелнаха към коридора. — Не съм сигурна, че е правилно да говоря за това. По-добре попитайте стюард Кембер или госпожа Илина.

Джин Ли Там кимна.

— Добре.

Тя погледна затворената врата за последно и продължи по коридора, а меките й ботуши зашептяха по килима. Взе стъпалата по две наведнъж с изненадваща лекота и кимна на съгледвачите, които я очакваха пред главната порта. Те застанаха зад нея и Джин се усмихна под качулката. Вече беше свикнала с половината отделение, което Рудолфо й бе зачислил, а и през по-голяма част от живота си разполагаше с охрана. Сетберт бе първият, който не й бе предоставил ескорт, но и това бе по-скоро съобщение към баща й. Както й настояването му, че е само конкубина и нищо повече.

Рудолфо и Сетберт бяха съвсем различни. Рудолфо излъчваше известна свирепост, но това бе внимателно избрано поведение, смесващо заплаха и чар за постигането на определена цел. Сетберт беше по-скоро като едър побойник, свикнал да налага волята си за забавление, а не с по-висша цел.

Както бе забелязала преди, Рудолфо повече приличаше на баща й. Подготвен и внимателен, сдържан и деликатен.

Дори мъжете, които й бе избрал за охрана, демонстрираха качествата му. Следваха я по един или двама, но стояха достатъчно далеч, за да не нарушават спокойствието й.

Джин излезе през портата и забеляза движение на хълма извън града. Из разчистеното пространство вървеше една фигура, Исаак, който отмерваше разстоянието. Сградата щеше да е огромна и тя спря за миг, за да си я представи. Как ли щеше да реагира спящият град на подобно начинание? Рудолфо със сигурност го бе обмислил. Тя беше твърде нова в Деветте гори и не знаеше какво ще се случи, когато библиотеката отвореше врати и това място се превърнеше в център на Познатите земи, толкова далеч от обичайните средища на търговия и политика.

Това всъщност бе и първата идея на андрофрансините. Уиндвир със сигурност бе най-могъщият град, но в никакъв случай най-големият. Децата на П’Андро Уим и техните сиви гвардейци се грижеха нещата да запазят контролируем обем и отказваха на много университети, които искаха да са в близост до огромния източник на знания. Вместо това позволяваха на малки групи от студенти да ги посещават на смени, предимно деца на благородници. Андрофрансинските книжовници също гостуваха по училищата, преподаваха знанията, които орденът сметнеше за подходящи.

Джин продължи разходката, като хвърляше от време на време поглед през рамо да се увери, че охраната я следва.

Градът се разбуждаше. Пред пекарната се бяха събрали няколко жени, а неколцина ловци се въртяха пред таверната, искаха да се нахранят, преди да тръгнат след дивеча.

Един дърводелец работеше под навеса си и дялаше груба греда с бавни, размерени движения.

Джин Ли Там продължи по улиците, докато не стигна до тясната рекичка, която течеше през центъра на града. Последва я на север и вървя, докато наоколо не останаха само разпръснати колиби. Илина, жената на стюарда, й беше казала къде да отиде. Нямаше никакви знаци, но повечето градове имаха поне една аптека.

Беше пратила птица до най-голямата си сестра в Изумрудения бряг. Тя беше омъжена за боен жрец от свободните градове и бе най-добрият фармацевт на клана Ли Там. На младини бе учила във франсинското училище дегизирана като мъж и бе успяла да заблуди монасите за цели три години. Рае Ли Там беше доста по-възрастна от Джин и цял живот приготвяше отвари и прахчета за делата на баща си. Уменията й да приготвя лекарства, магии и отрови бяха легендарни.

Беше отговорила незабавно на писмото и кодираната бележка очакваше Джин в имението, когато пристигна с Исаак и охраната си. Джин преведе рецептата на нормален език под светлината на свещите и усети, че стомахът й се свива.

От малката колиба се вдигаше пушек, а възрастната пълна жена клечеше до реката и бе навела глава към водата.

— Аха! — каза тя, без да вдига глава. — Наистина мрачни времена. — След това, сякаш приключи разговора си, тя вдигна очи и погледна към Джин.

— Лейди Там, каква неочаквана чест! — поклони се жената.

Джин отвърна на поклона и се усмихна.

— Имам нужда от услугите ти, речна жено.

Речната жена се усмихна.

— Магии за новата съпруга на лорда? Или ви трябват други прахчета? Сигурна съм, че ще намерим каквото ви е нужно.

Съгледвачите останаха в края на поляната и зачакаха. Джин Ли Там прехапа устна. Все още имаше време да промени решението си. Но стратегията на баща й се виждаше ясно.

— Съмнявам се, че си виждала подобно лекарство — каза тихо тя.

— Едва ли — отвърна речната жена. — Нека го обсъдим на чаша чай.

Тя въведе Джин в малката колиба и сложи вода на печката. Домът й беше пълен с котки, книги и множество стъкленици с билки и лекарства, изсушени гъби и плодове, смачкани листа и парченца от корени. Къщата миришеше едновременно на сладко и горчиво.

Щом чаят кипна, Джин Ли Там извади рецептата от кесията си заедно с три правоъгълни монети на Ли Там. Бутна рецептата през масата и речната жена я разучи, като очите й се свиваха и разширяваха постепенно. Когато свърши, тя я избута обратно към средата на масата.

— Права сте. Никога не съм виждала подобно нещо. Откъде ви попадна?

Джин Ли Там сви рамене.

— Андрофрансините пазят светлината си. — Насили се да зададе въпроса. — Имаш ли необходимите съставки?

Речната жена кимна.

— Да. Би трябвало. Може да се наложи да пратя някого за липсващите неща. В залива Калдус ще ги има със сигурност.

Джин Ли Там сложи монетите върху рецептата.

— Държа на пълна дискретност по този въпрос.

— И ще я получите. Женското тяло е храм на живота и трябва да отваря и затваря портите според желанията си. — Речната жена погледна към рецептата и се засмя. — Мислите ли, че ще подейства?

Джин се усмихна.

— Скоро ще разберем.

— Най-сетне наследник! — подсмихна се отново жената. — Знаете ли, аз изродих и двете момчета на лорд Иаков.

Джин Ли Там се наведе напред.

— Две ли? — Сети се за стаята с малките ботуши и детския меч на стената.

— Лорд Исаак и лорд Рудолфо — поясни речната жена. — Красиви и здрави момчета. — Зърна изражението на Джин Ли Там и се изчерви. — Никой ли не ви е споменавал за лорд Исаак?

Джин поклати глава.

— Не знаех, че Рудолфо има брат.

— Близнак. По-голям с два часа. Той почина… неочаквано… когато беше на пет.

Джин Ли Там усети нещо, което не можеше да назове. То я мъчеше и възлите в стомаха й се заплетоха.

— Как?

Речната жена се огледа, сякаш някой можеше да ги подслушва. Гласът й се снижи почти до шепот.

— Казват, че го взе червената шарка. Кремираха го незабавно.

Не беше обичайно, макар да не бе нужно. Разполагаха с лекарства за червената шарка от хиляда години. Но някои деца не реагираха на лекарствата, а и те не бяха достъпни за всеки. Само за привилегированите. Но тонът на речната жена пробуди съмнение.

— Не вярваш ли, че е била шарката?

— Не. Дадох и на двамата от лекарството. Не мисля, че е възможно да подейства на единия, а на другия — не. — Тя замълча и се огледа отново. — Мисля, че беше отровен. Но не знам за отрови, които се прикриват с червената шарка.

Стомахът на Джин се сви и тя с мъка запази самообладание. Погледна отново към рецептата и се замисли за по-голямата си сестра.

Усети как сянката обгръща сърцето й и се зачуди колко ли надълбоко е заложена стратегията на баща й.