Кен Сколс
Ридание (71)

Неб

Неб прочете прокламацията отново и пръстите му погалиха пръстена в джоба. Погледна към разкривената рисунка на папския печат, с която завършваше свитъка и се върна към началото.

Започваше с „О, народе мой!“ и продължаваше в най-затрогващ дух. Документът беше изпълнен с древно величие, което можеше само да се изучава, но не и да се възпроизведе. Усещаше се смъртта на нещо красиво и тъжната, смирена работа за запазване на оцелялото със съзнанието, че нещата никога няма да бъдат същите.

Определено беше написана от човек, като когото искаше да стане.

Неб съзираше майсторството на Петронус дори в начина, по който ръководеше гробокопачите. Брат Хебда бе му казал, че той ще провъзгласи стареца за папа. Може би беше символично. Може би просто трябваше да му даде пръстена.

Мислеше за това десетки пъти, откакто бе намерил проклетата вещ. И всеки път я избутваше назад по причини, които не можеше да осъзнае.

Вдигна поглед и установи, че се е отдалечил доста сред руините на града. Огледа хълмовете и реката, за да прецени къде точно се намира. Мислеше, че е близо до старите градини. Липсата на стени и сгради му пречеше да се ориентира. Все пак измина приблизително разстоянието на половин пресечка на север, после на запад и отново на север.

Когато реши, че е стигнал, седна в пепелта и обгърна коленете си. Вече бяха претърсили този участък.

Неб извади пръстена от джоба си и го огледа за стотен път. Беше простичък и рядък — точно какъвто трябваше да бъде и животът. Когато Петронус тръгна на нощната си обиколка, младежът го бе изтъркал прилежно на светлината на свещта. Сега пръстенът сияеше леко в дланта му. Той го завъртя на сивата светлина на настъпващата зима.

— Кралят ми иска да поговори с теб — прошепна тежък носов глас в ухото му.

Неб подскочи и се озърна, но не видя никого. Приглушената светлина беше идеална за съгледвачите.

— Кой е твоят крал?

Гласът се разнесе от друго място.

— Той е непризнатият пророк на Ксум И’Зир, недолюбваният син на П’Андро Уим, най-красивият в северните блата.

Неб се поколеба, докато гласът изреждаше титлите. Погледна към лагера, който бе толкова отдалечен, че едва виждаше движещите се фигури. Обърна се на север, откъдето звучеше гласът, и видя тъмните дървета. Зад тях се издигаше димът от огньовете в лагера на блатния крал.

— Кралят ми иска да говори с теб — повтори гласът. — Няма да ти навредим. Ще се завърнеш с благословията му при твоите хора.

— Мисля, че си сбъркал — отвърна Неб. — Сигурно иска да говори с Петрон… Петрос, нашия водач.

— Не. — Съгледвачът се премести отново. — Не съм сбъркал. Ти си Небиос, син на Хебда, който видя Голямото унищожаване на светлината и опустошението на Уиндвир.

Неб преглътна внезапната си уплаха и кимна.

— Кралят ми ще говори с теб. — Гласът се чу от по-далече и младежът отново погледна към лагера.

След това се обърна на север и хукна след призрачния куриер на блатния крал.