Кен Сколс
Ридание (64)

Рудолфо

Рудолфо чоплеше вечерята си, потънал в мисли за предстоящата нощ. Бе облякъл най-тъмните си дрехи. Протегна се и отпусна мускулите си.

Остави кокошката за накрая и когато й дойде редът, я разкъса с пръсти. Извади малката кесийка отвътре и я прибра под салфетката си за всеки случай.

Повтаряше си, че не иска това. Мразеше необходимостта от насилие, но Орив сам си бе виновен. Рудолфо предпочиташе дискретността, особено по отношение на държавните дела. Тазнощните действия нямаше да изглеждат добре нито за него, нито за Деветте горски дома.

Все пак се надяваше, че разкритието на Влад Ли Там за наличието на друг приемник на Уиндвир ще действа в негова полза. Може би светът нямаше да се настрои срещу него.

Рудолфо занесе торбичката в спалнята и прибра малкото си вещи. След това изсипа съдържанието й в дланта си и погледна прахчето с открита неприязън.

Не беше прието един владетел да се омагьосва, дори в най-отчаяните ситуации. Баща му бе настоял да изкара обучение като съгледвач, включително с употребата на магии за невидимост, но също така го бе учил, че ако си върши работата както трябва, никога няма да има нужда от тях. Рудолфо смяташе, че се е провалил лично, щом този път му се налага да ги прилага.

Разпръсна прахчето над петте точки — чело, рамене и ходила. След това се стегна и облиза горчивата субстанция от лявата си длан, усещайки как светът се усуква около него.

Цветовете се завихриха сред експлозия от светлина, която бе толкова ярка, че можеше да различи трохичките по пода през отворената врата на дневната. Звуците също се усилиха и биенето на сърцето му изпълни помещението. Усети първата вълна на прилошаването и се олюля. Горянските съгледвачи бяха привикнали към магиите и телата им бяха приспособени. Можеха да ги ползват с месеци, като изпитват съвсем лек дискомфорт. Но последния път, когато лично той бе опитал прахчетата на речната жена, беше около десетгодишен.

Още помнеше как бе повърнал върху ботушите на баща си в онова студено утро.

Успокои дишането си и изчака въртенето на стаята да спре. След това се раздвижи и намали осветлението.

Щом в коридора се чу глъчка, приближи до вратата.

Тя се отвори и в помещението нахлу ветрец с дъх на люляк.

— Готов ли си? — попита Джин Ли Там.

Рудолфо тръгна към гласа и се приведе, за да види очертанията й на приглушената светлина.

— Да. Къде са съгледвачите ми?

— Тук сме, генерале — чу се глас, последван от лек полъх.

Рудолфо надникна в коридора и видя тялото на сивия гвардеец на пода. Един от хората му го дърпаше. При други обстоятелства гледката как труп се движи сякаш по своя воля и преминава в затворническите покои щеше да е комична. Рудолфо го прекрачи и излезе в коридора.

Невидимите ръце затвориха вратата и я заключиха.

Подадоха му колан и напипа съгледваческите ножове, намазани с подобни магически масла, правещи ги тихи и невидими като хората, които ги използваха. Нагласи колана около кръста си и го закопча.

— Къде е Исаак?

— С архиепископа е. — Гласът на Джин Ли Там прозвуча в ухото му, а дъхът й беше топъл и миришеше на ябълки.

— Чудесно.

Рудолфо остави двамата съгледвачи да вървят напред. Те се придържаха близо до стените по дългите коридори, стояха в сенките и гасяха лампите, където се налагаше.

Плъзгаха се покрай аколити, книжовници, стражи и слуги. Веднъж се наложи да изчакат с Джин Ли Там в една ниша, докато двама от хората му търсеха по-добър път. После трябваше да изчакат още веднъж, защото трябваше да премахнат още един сив гвардеец.

Когато стигнаха до средата на стълбите към папския кабинет, в двореца се вдигна пълна тревога. Главните порти под тях се отвориха и влезе отряд от гвардейци, водени от престарелия капитан. Войниците заключиха вратите, оставиха постове и се разпръснаха.

Рудолфо се усмихна при вида на опасността. Приклекна и се притисна към резбованите перила, за да пропусне двама от гвардейците. Щом го подминаха, продължи, усещайки ръката на Джин Ли Там на колана си.

Четиримата сиви гвардейци пред вратата на Орив дори нямаха шанс да извикат. Остриетата изсвистяха и двама от тях паднаха, а стоновете им бяха заглушени от шалове. Джин Ли Там мина покрай него и гърлото на третия страж се разпра в червена линия с едно бързо и прецизно движение. Кръвта потече по сивата униформа.

Четвъртият войник се поколеба и Рудолфо се стрелна със своите оръжия — заби едното острие в меката плът под брадичката, а другото — отляво на гърдите.

Чу суетене зад вратата и я отвори бързо. Орив се беше изправил зад бюрото си и ровеше в едно чекмедже с ужасѐн поглед. Архиепископът вдигна някакво странно устройство — метална тръба, прикрепена към седефена дръжка, и бутна малката ръчка с другата си ръка.

Рудолфо видя искрата и приклекна, усети топлината покрай лявата си буза. Зад него се строполи нечие тежко тяло и петите на ботушите тропнаха в пода.

Рудолфо изръмжа и се хвърли към писалището, събори архиепископа на пода. Оръжието падна на килима, а мъжът започна да се бори със зъби и нокти. Рудолфо не му остана длъжен и между ударите извади ножа си. Накрая успя да опре острието близо до ухото на противника си и му прошепна:

— Досега правехме нещата по твоя начин. Сега ще ги направим по моя.

Останалите също влязоха в помещението и заключиха вратите, без да обръщат внимание на труповете.

— Загубихме Рилк — обади се един съгледвач. — Това оръжие е оставило дупка в гърдите му с размерите на детска глава.

Рудолфо устоя на желанието да натика ножа си навътре в ухото на Орив.

— Някой друг ранен ли е? Лейди Там?

— Леко ме опари, но иначе съм добре.

Рудолфо огледа стаята и видя мехослугата в ъгъла.

— Исаак, добре ли си?

— Функционирам, лорд Рудолфо.

— Добре. Приготви се за път. Заминаваме.

— Лорд Рудолфо, аз съм собственост на…

Рудолфо не му обърна внимание и завъртя леко острието.

— Остави мехослугата под мое разпореждане, докато неприятностите не преминат. — Усети как Орив се стяга и го бодна леко. — След малко ще разбереш, че търпението ми си има край.

— Ако ме убиеш, само ще подпечаташ вината си. — Паниката в гласа на архиепископа му донесе голямо удоволствие.

— Да, но ти ще си мъртъв — усмихна се Рудолфо. — Прави каквото ти казвам.

Останаха само колкото да съберат документите от бюрото и да вземат странното оръжие. След две минути тръгнаха надолу по стълбите, тикайки Орив отпред, а Исаак вървеше най-отзад.

Войниците ги очакваха с извадени мечове.

Рудолфо се усмихна и развъртя отново ножа си, наслаждавайки се на изтръгнатата от него мелодия. Писъкът на архиепископа му беше по-приятен от всеки хор. Самозваният папа изкрещя на гвардейците да свалят оръжия и те му се подчиниха.