Кен Сколс
Ридание (55)

Петронус

Два дни след посещението на Сетберт по пепелявия път се появиха първите каруци с храна, инструменти и дрехи за работниците.

Петронус натовари Неб с инвентаризирането и раздаването им. Момчето се оправяше добре с писане и смятане. С времето мълвата се разпространи из околните села и се появиха нови работници. Имаше и бежанци, търговци, които си изкарваха хляба основно в Уиндвир. Спряха и два андрофрансински кервана, които пътуваха към летния дворец по заповед на папата. Когато техните каруци и сивите им гвардейци се появиха, Петронус зацапа лицето си с пепел и сведе поглед, макар да се съмняваше, че някой би го познал.

„Все пак момчето те разпозна.“ Беше невероятно, но момчетата наистина обръщаха внимание на бюстове и картини, дори да не изглеждаше така. Ала един ден можеше да се сблъска с човек, който го познава отпреди. „Имаше късмет със Сетберт.“

След смъртта на Интроспект нямаше други андрофрансини, които знаеха истината. А в залива Калдус малцината живи, които бяха наясно с тайната, се радваха твърде много на хумористичната му поезия, за да го издадат. Разбира се, оставаше Влад Ли Там. Той беше уредил намирането на корените и цветовете, от които се състоеше специалната отрова. И след благоразумен престой в имението на Ли Там, се бе погрижил да го съпроводи до дома му.

„Миналото преследва всички ни.“

Петронус остави Неб и тръгна да обикаля лагера от север. Когато бе зърнал каруците с припаси, бе изпитал изненадващо силен гняв. Сякаш цялата ярост към Сетберт и безумния геноцид се беше събрала в ослепителен пламък, готов да се стовари върху каруца с храна и инструменти. Гневът бе толкова могъщ, че чак се разтрепери и продължаваше да се усеща напрегнат дори половин час по-късно. Внезапно осъзна, че се разхожда из останките на една градина за медитация, която ползваше често през живота си в Уиндвир.

Спря и се засмя.

— Защо се ядосваш толкова много, старче? — попита се на глас.

Усети полъх и чу глас.

— Често ли си говориш сам?

Петронус присви очи, но не успя да види нищо.

— Явно още си наоколо, Грегорик.

— Да. Проследихме каруцата. Събираме данни за силите на Сетберт.

Петронус реши, че за миг вижда очертанията на тъмен копринен ръкав.

— Мислиш ли, че Скитащата армия ще се завърне?

— Едва ли.

Разбира се. Ако на Рудолфо се наложеше да воюва с всички в Познатите земи, нямаше да го направи тук, на открито. Щеше да се бие някъде, където е по-вероятно да спечели. Да нападне противника си след дълъг марш през прерията, по време на бързо настъпващата зима, а Скитащата армия хем ще отбранява дома му, хем ще използва познатите терени като оръжие.

— Но е добре да знаете срещу какво сте изправени — изтъкна Петронус.

— Боя се, че сме изправени срещу множество противници. Птиците ми казват, че наближават още две армии освен тази на Сетберт.

— Насам ли идват? — изненада се Петронус.

— Ще спрат тук — отвърна Грегорик. — Добрият командир показва на хората си за какво се бият. Дава им една нощ да се напият и да побеснеят и после ги насочва като пламтяща стрела в сърцето на врага.

— Значи ще се отправят на изток?

— Аха.

Петронус се засмя тъжно.

— Значи са глупаци.

— Аха! — повтори Грегорик. — Така е. Но ще бъдат разгневени, когато стигнат земите ни. Ние все пак ще имаме предимство… но и целият риск остава за нас.

— Някакви вести от Рудолфо?

Грегорик не отговори. След миг смени темата.

— Защо си толкова ядосан?

Петронус кимна бавно.

— Раздразни ме каруцата с припаси от Сетберт. Неговото лицемерие ме разгневи.

Видя лек отблясък от тъмно око.

— Може да не е лицемерие. Решил е сам да погребе жертвите си. Блатните биха оценили подобен жест.

Усети ново гневно пробождане, което премина в съжаление.

— Блатните са… — Петронус не довърши.

— В крайна сметка няма значение, щом хората ти са облечени и сити — каза Грегорик. — Скоро ще завалят дъждовете, а след тях чакай ветрове и снегове. Работата е достатъчно неприятна и без студ и влага. Близките села може да ви помогнат малко, но няма да се оправите, щом времето се развали.

Петронус искаше да му каже, че вече се е погрижил за това. Договорката с Влад Ли Там, преди да научат, че архиепископът чиновник се е провъзгласил за папа, щеше да подсигури запаси и дори стражи, и още работници за колкото време е нужно.

— Стига да свършим работата — произнесе накрая Петронус.

— Пази се, старче — заръча горянският съгледвач.

— Пази се, Грегорик — отвърна Петронус.

Щом остана сам, се обърна и изгледа черното поле и разпилените кости. Виждаше разчистените места и рововете, където изсипваха количките с костите.

Сетберт погребва жертвите си. Така бе казал Грегорик.

Петронус отново погледна към руините.

„А аз погребвам своите.“