Кен Сколс
Ридание (52)

Рудолфо

Рудолфо обикаляше из затворническите покои с високи прозорци в западната кула на папския дворец. Бяха го превели през комплекса в окови, предимно за показ, но на прага му ги свалиха. Вратата се заключи зад него и той осъзна мигновено, че няма как да бъде отворена отвътре. Прозорците бяха нависоко и навътре в каменната стена и нямаше начин човек да се провре през тях. Освен това цветните стъкла изглеждаха твърде дебели.

Иначе покоите бяха съвсем прилични. В дневната имаше етажерка с книги, вариращи от трагичните драми на периода Фо Там до мистичната поезия на Т’Ерис Уим, а също резбовано писалище и канапе до позлатената камина.

Стъпките се приглушиха от дебелия килим, когато се отправи към спалнята. Леглото беше голямо, със здрави греди и тежки вълнени одеяла и юргани. Рудолфо огледа целия апартамент и се върна на бюрото. Намери хартия и започна да пише съобщения, които се съмняваше, че ще успее да изпрати. Все пак това поддържаше концентрацията му.

Привършваше петото съобщение, когато чу тракането на ключа в ключалката. Вдигна поглед и зърна възрастен мъж в бяла роба със сини кантове, придружен от двама намръщени стражи.

— Лорд Рудолфо — кимна леко мъжът.

Рудолфо стана и се поклони.

— Папа… Непоколебим, нали? Исках да се срещнем по по-приятен повод.

Папата кимна и посочи към дневната.

— Нека седнем и поговорим. — Той се насочи към големия прашен стол до камината и изчака Рудолфо да се присъедини.

Рудолфо седна и се намести удобно.

— Вие издадохте указ за отлъчване, а стражите ви ме арестуваха мигновено. Искам да знам защо.

Папата присви очи.

— Знаете защо! Знаете съвсем добре!

Рудолфо запази гласа си тих и спокоен.

— Не аз унищожих Уиндвир.

Следващият въпрос на Непоколебим беше пропит с гняв и напрежение.

— Къде е металният човек?

— На безопасно място. — Рудолфо се надяваше, че думите му са верни.

— Издадох заповед всички андрофрансински ресурси да се съберат в летния дворец. Това включва и мехослугите.

— Разбирам.

— Въпреки това идвате при мен сам и с празни ръце? — Папата се наведе напред. — Вие укривате беглец.

Рудолфо също се наведе и докара подобна поза.

— Аз пазя Познатите земи и вас, последните андрофрансини, от най-опасното оръжие в съвременната ни история…

Папата се усмихна.

— Значи го признавате?

— Да. — Рудолфо присви очи. — Но не аз унищожих Уиндвир. Вашият братовчед го стори.

Непоколебим се дръпна назад със зяпнала уста и изцъклен поглед.

— Разбира се, че знам за родството ви със Сетберт! — озъби се Рудолфо. — Моята работа е да знам. — Неприязънта, както и перченето бяха преструвка, за да провокира папата.

Вътрешно изпита задоволство от изненадата по лицето на папата. Очевидно той не знаеше истината. Разбира се, андрофрансините вече не разполагаха с разузнавателните си ресурси. Орденът имаше широка мрежа от агенти, но щеше да мине време, преди тя да се възстанови.

Ако въобще можеше да се възстанови. Рудолфо подозираше, че задачата е невъзможна.

„Да натисна ли, или да изчакам?“ Той събра длани и подпря брадичката си. „Задръж! Изчакай!“

Лицето на Непоколебим почервеня.

— Твърдите, че моят братовчед Сетберт е унищожил Уиндвир? Това са сериозни обвинения.

— Каквито несъмнено и той е отправил срещу мен — контрира Рудолфо.

— Така е.

— С какви доказателства?

Папата дори не се замисли.

— При вас е само един от мехослугите. И точно той вероятно е унищожил града. Освен това разполагаме с тялото на чирака на архиинженер Чарлс, вероятно убит от вашите хора.

— Всичко това е вярно — съгласи се Рудолфо. — Не го крия. Утре ще ви разкажа моята история и сам ще можете да прецените. — Той се усмихна извинително. — Сега съм уморен, а не е нужно да слушате мрънкането на един изтощен генерал. Освен това искам да изпратя съобщения съгласно Правата на монархията, определени в Правилата на родството.

Отново изненада. Този Орив може и да беше архиепископ, но не бе научил сложния танц на родствената политика.

Папата се надигна и приглади расото си.

— До утре, тогава. Ще обмисля молбата ви.

Беше на езика му да изрече: „Правата не са молба.“ Но Рудолфо предпочете да замълчи и изчака, докато папа Непоколебим Първи стигна до вратата и понечи да почука.

— Ваше светейшество? — повика го той и вдигна ръка.

Папата се завъртя.

— Да?

— Ще ви помоля да се запитате едно нещо, от мое име.

Папата стисна челюсти, но се насили да отговори:

— Какво?

— Металният човек е при мен. И аз убих чирака, или по-точно, заповядах да го убият. Но как бих могъл да науча, че сте открили „Седемте какофонични смърти“?

Папа Непоколебим се намръщи.

— Шпиони. Някой от висшите рангове. Всеки може да бъде купен на определена цена.

Рудолфо се усмихна.

— Дори един братовчед?

Непоколебим пребледня. Обърна се към вратата и почука три пъти. След това напусна, без да продума, и стражите го последваха.

Рудолфо ги изгледа и се замисли над всичко, което бе успял да научи.