Кен Сколс
Ридание (50)

Джин Ли Там

Джин Ли Там седеше пред малката си шатра заедно с Исаак и човъркаше купичката с варен ориз и сушени зеленчуци, докато надаваше ухо към приглушения разговор на съгледвачите.

Засега срещаха само малки групи андрофрансини, които си проправяха път на север. Нейният отряд се движеше встрани от пътищата, за да избягва нежелани срещи, и тя бе благодарна на Исаак, че го бе позволил. Донякъде се боеше, че той ще пожелае да се присъедини към хората от ордена си.

Но той бе отказал.

Също така се боеше, че мехослугата няма да се съобразява с човешките нужди от почивка, сън и храна. Но той се съгласяваше мълчаливо.

— Ти не искаш да се връщаш! — промълви Джин между хапките.

Исаак я погледна. Смъкна качулката си и последните слънчеви лъчи се отразиха в кръглата му глава.

— Аз съм опасен за тях — отвърна той равнодушно. — Опасен съм за целия свят.

Тя беше сглобила парчетата, но от уважение — доколкото можеше да се покаже уважение към една машина — не повдигаше въпроса. Ала вече бяха на два дена от летния папски дворец, където ги очакваше кой знае какво, и бе време да потвърди предположенията си.

— Сетберт те е използвал — изтъкна тя. — Това е очевидно. Андрофрансините са изкопали някакво древно оръжие и Сетберт е променил по някакъв начин заповедите ти за тъмните си цели.

Исаак замълча за момент, а клепачите му запърхаха като метални молци. След това отвърна с тих глас:

— Знам, че синовете и дъщерите на Ли Там са сред най-образованите хора по света. Запозната ли сте с историята на Стария свят?

Тя кимна.

— Доколкото е известна. Повечето е загубено.

— Когато П’Андро Уим унищожил младите крале магове, седмината синове на Ксум И’Зир, баща им се затворил за седем години и през тях създал заклинание…

Джин спря да диша.

— Седемте какофонични смърти.

Исаак кимна.

— Изпратил хората си по цялата земя да изрекат кръвната магия и да развихрят гнева на тъгуващия архимаг.

Джин Ли Там знаеше историята. След Третия катаклизъм Епохата на смеещата се лудост се бе спуснала над земята, по-късно наречена Изпепелената пустош. Малцината оцелели полудели от видяното. Още по-малко се скрили под земята в планинските пещери на Драконовия гръбнак, далече на север. След това те изпълзели и разкопали руините, за да съберат каквото било останало от света. По това време първият Рудолфо вече бил изчезнал на северозапад, отвъд Стената на пазителя, скривайки се в Прерийното море на края на Новия свят.

Джин понижи глас.

— Знаеш ли заклинанието?

Исаак кимна.

— Произнесох го на централния площад на Уиндвир и видях как градът рухва.

Джин потръпна.

— Как е възможно подобно нещо?

Исаак се извърна.

— Записите ми са били подменени. А бяха толкова внимателни с нас! Брат Чарлс триеше паметта ми всяка вечер, за да не запазвам подобно знание. Но неговият чирак промени записа ми за поведение по заповед на лорд Сетберт.

Джин поклати глава.

— Не говоря за това. Работата ми е ясна. Сетберт дърпа множество конци. Не разбирам защо изобщо е подхванал толкова опасно дело?

Исаак я погледна и от радиатора му блъвна пара.

— Запазването на цялото познание е сърцевината на андрофрансинската мисия.

Джин знаеше, че това е вярно. Заедно с огромното любопитство как работят нещата. Беше чувала истории за невероятно сложни машини, които се съхранявали в подземията на вече разрушения град. Баща й, както и другите приближени на ордена, се облагодетелстваше от това. В градината му имаше механична птичка — по-скоро играчка. По-практична придобивка бяха железните му кораби с двигатели, които андрофрансините бяха построили по древните чертежи. Те правеха клана Ли Там най-могъщата морска сила в Познатите земи.

Може би в това се коренеше падението на Уиндвир.

Те се криеха в града си, пазени от бог знае какво, освен от Сивата гвардия. И подхвърляха частици познание и новости на приближените си, ограничавайки останалите. Пазеха това, което бяха научили, в очакване светът да стане готов за него.

Бяха толкова внимателни с другите, а не бяха проявили подобна предпазливост в своите редове. Сетберт бе успял да научи за заклинанието и как да го използва, за да съсипе ордена.

Тя погледна металния човек насреща. Дали не беше поредният пример за провала им да пазят себе си така, както пазеха света.

— Любопитно ми е за теб, Исаак.

Той примигна.

— За какво сте любопитна?

Джин сви рамене и се усмихна.

— Никога не съм виждала метален човек. Ти си рядкост.

Исаак кимна.

— Едно време е имало хиляди като мен. Когато Руфело е писал труда си „Спецификации и наблюдения над механичната епоха“, е работил с остатъците от мехослугите, които е открил сред руините от най-старите времена, потрошени артефакти от Епохата на младите богове.

Джин привърши с ориза, преди да зададе следващия въпрос.

— Кога си построен?

Той се поколеба и това не остана незабелязано. „Не е свикнал да говори за себе си“ — отсъди тя.

Но след кратко мълчание Исаак отговори.

— Паметта ми е подменяна поне два пъти след първото ми осъзнаване. Нямам данни от онези времена. Първият ми спомен е как брат Чарлс ме пита дали работя и дали мога да изрецитирам Четиринайсетия псалм. — Той млъкна и очите му присветнаха няколко пъти, докато механизмите в главата му бръмчаха. — Последното ми пробуждане бе преди двайсет и две години, три месеца, четири седмици, шест часа и трийсет и една минути. Не съм сигурен кога съм построен, но предполагам, че някъде в мен има такива данни. Брат Чарлс беше много прецизен майстор.

Джин го огледа. Гърдите му се движеха, за да поддържат странния огън в него и водата да се превръща на пара, за да го задвижва и да му дава глас. Очите му бяха от някакви скъпоценни камъни — мътни, жълти и светещи с различна сила. Устата му бе като капак, който се отваряше често, вероятно в опит да му придаде по-човешки вид. Чудо от отминалите времена, възкресено внимателно, чрез приспособяване на познанията към съвременните възможности.

— Наистина е бил прецизен.

Исаак я погледна и очите му потъмняха.

— Той беше… мой баща.

Гърдите му се задвижиха по-бързо и силно. От очите му потече вода — още едно човешко качество: машина, която може да плаче. От устата му се изтръгна жален силен писък.

Джин остави купата си и посегна да го потупа по рамото. То беше кораво, по-грубо от вълненото расо.

— Не знам какво да ти кажа, Исаак.

В крайна сметка не каза нищо и просто остана с него, докато се наплаче.