Кен Сколс
Ридание (5)

Джин Ли Там

Джин Ли Там преглътна смеха си и позволи на дебелия надзорник да опита да я разубеди.

— Не е благоприлично конкубината на краля да язди странично — изтъкна Сетберт.

Тя не си направи труд да му напомня, че има лека разлика между надзорник и крал. Вместо това се постара да го успокои.

— Нямам намерение да яздя странично, милорд.

Джин Ли Там бе изкарала голяма част от деня в каретата с антуража на надзорника и й беше писнало. Наоколо беше пълно с коне и седла, и тя възнамеряваше да усети вятъра в лицето си. Пък и от каретата не се виждаше почти нищо, а баща й настояваше за пълен доклад.

Един капитан ги прекъсна, придърпа Сетберт настрани и зашепна в ухото му възбудено. Джин Ли Там се възползва от възможността да се измъкне и тръгна да търси подходящ кон, както и да разучи какво се случва.

Беше започнало преди седмица. Птици със съобщения идваха и си отиваха, закачулени куриери се промъкваха в потайна доба. Продължителни срещи между стари мъже в униформи. Приглушен шепот, после силни гласове и отново приглушен шепот. Армията се бе събрала бързо. Отряди от всички градове-държави под общ флаг. Сега войската маршируваше на север, разпростирайки се извън тесния път в нивите и горичките.

Въпреки всичките й усилия тя така и не бе успяла да разбере защо. Но знаеше, че съгледвачите са омагьосани, а според Хартата за родство това означаваше, че Сетберт и ентролузианските градове-държави са потеглили на война. Освен това знаеше, че на север няма много неща, освен Уиндвир — великото седалище на андрофрансинския орден, и още по на североизток — Деветте горски дома на Рудолфо. Но и двата съседа имаха родство с ентролузианците, а не беше чувала за някакви скорошни неприятности, които да налагат военна намеса.

Разбира се, Сетберт изобщо не действаше рационално напоследък.

Въпреки че потръпваше при самата мисъл, тя споделяше ложето му достатъчно често и знаеше, че той спи неспокойно и бълнува, неспособен да удържи на предизвикателствата на младата си червенокоса любовница. Освен това пушеше все повече от сушените плодове кала и често се препираше с офицерите. Въпреки това те го следваха, така че явно имаше и още нещо. Не беше достатъчно харизматичен да предвожда армия и бе твърде мързелив да ги командва безпощадно, а му липсваха по-приемливи мотивационни умения.

— Какво ли си замислил? — зачуди се тя на глас.

— Милейди? — Един млад кавалерийски лейтенант се надвеси над нея от бялата си кобила. Зад себе си водеше друг кон.

Тя се усмихна и се завъртя преднамерено бавно, така че да види достатъчно от деколтето й, без да прекрачва границите на приличието.

— Да, лейтенант?

— Надзорник Сетберт ви изпраща комплиментите си и настоява да се присъедините към него в челото на колоната. — Младият мъж извъртя коня и й подаде юздите.

Тя прие с благосклонна усмивка.

— Предполагам, че вие ще яздите с мен.

Той кимна.

— Задачата ми е такава.

Джин се покатери на седлото, нагласи полата си за яздене и се протегна на стремената. Отгоре се виждаха двата края на дългата войнишка колона. Тя сръчка коня напред.

— Да не караме надзорника да чака.

Сетберт ги очакваше на едно възвишение. Слугите разпъваха ален навес на най-високата точка на пътя и тя се зачуди защо са спрели тук, в средата на нищото.

Той й махна, когато се приближиха. Изглеждаше зачервен, дори развълнуван. Гушите му се тресяха, а по челото му бе избила пот.

— Почти е време — избъбри той. — Почти.

Джин погледна към небето. До залеза имаше поне четири часа. Тя се обърна към него и се смъкна от седлото.

— За какво е дошло време, милорд?

Слугите опъваха маса, сипваха вино и приготвяха блюда.

— О, ще видиш — каза Сетберт и тръсна дебелия си задник на един стол, който изскърца жалостиво.

Джин Ли Там седна, прие чашата с вино и отпи.

— Това е върховният ми миг — заяви Сетберт. Погледна към нея и й намигна. Очите му имаха онзи размътен, далечен поглед, който се появяваше понякога в по-интимните моменти. Тя се надяваше, че може да си позволи лукса на подобен поглед през онези моменти и да продължава да шпионира за баща си.

— Какво?… — Тя млъкна внезапно. Далеч напред, отвъд гората и блясъка на Третата река, която се виеше на север, проблесна светлина и започна да се издига малък стълб от дим. Той се увеличаваше нагоре и настрани и се превърна в черна колона на фона на синьото небе, която продължаваше да расте.

Сетберт се засмя и посегна да стисне коляното й.

— О, по-добре е, отколкото очаквах.

Тя отклони очи за кратък миг и видя широката му усмивка.

— Гледай само.

Около тях се разнесоха шепот и сподавени въздишки, които прераснаха в бръмчене. Вдигнатите ръце сочеха на север. Джин Ли Там се огледа и зърна бледите лица на генералите, капитаните и лейтенантите. Знаеше, че чак до края на колоната, навсякъде по лицата на войниците и съгледвачите бе изписан същият страх и страхопочитание. Тя се обърна към ужасния облак, който продължаваше да расте. Вероятно подобно страхопочитание бе изписано по лицата на всички, които го виждаха в протежение на множество мили. Вероятно всички знаеха, какво означава.

— Гледайте — произнесе тихо Сетберт. — Краят на андрофрансинската тирания. Уиндвир падна. — Той се изхили. — Кажи го на баща си.

Когато хиленето му премина в гръмък смях, Джин Ли Там долови за пръв път лудостта у него.