Кен Сколс
Ридание (46)

Джин Ли Там

Отрядът чакаше Джин Ли Там и Исаак пред голямата арка на входа на седмото имение. Командирът им, строен мъж с дълги мустаци и оформена брада, пристъпи напред.

— Лейди Там — каза той. — Наредено ми е да ви помоля да останете.

Тя изви едната си вежда.

— А ако не искам да остана?

Беше облечена в свободни панталони и широка риза, на краката си носеше чифт високи меки ботуши за езда от сърнешка кожа. Исаак стоеше до нея и носеше торбата й. Беше скрила ножа си под ризата, но иначе нямаше друго оръжие. Не можеше да си представи, че хората на Рудолфо биха употребили сила, за да я задържат.

— Няма да ви спрем насила, но не можем да позволим на металния човек да си тръгне.

Исаак пристъпи напред. Беше облякъл ново расо и качулката му бе вдигната, защото се намираха на открито. Очите му се отвориха и осветиха сенките на качулката.

— Не може да ме задържите! — заяви той на съгледвача. — Аз съм собственост на андрофрансинския орден и съм длъжен да се подчинявам на заповедите на папата. За мен това не е въпрос на избор. — После се обърна към нея. — Вие нямате подобен дълг. За вас ще е по-безопасно да останете тук.

Тя не се съмняваше в това. Но Рудолфо й бе казал да стои при Исаак.

Мехослугата се изпъчи в пълния си ръст, бе по-висок от съгледвачите и дори от Джин Ли Там, и закуцука напред.

Мъжете опитаха да му препречат пътя, но той продължи. Когато посегнаха да го спрат, ги разбута, изкарвайки ги от равновесие.

— Моля, престанете. Не искам да ви нараня.

И продължи да върви, като тътреше пострадалия си крак. Джин Ли Там го проследи как минава по калдъръма към портите на имението. Не се движеше бързо, както и очакваше. Беше длъжен да се подчинява, но можеше да регулира скоростта си. Джин не се съмняваше, че мехослугата можеше да върви без усилия ден и нощ по най-прекия път към целта си на северозапад. Обърна се към съгледвачите, които стояха и гледаха в очакване командира си.

— Какъвто и да е, той е машина, която служи на андрофрансините — каза Джин Ли Там. — Няма да го спрете. В пластините му е записано да им се подчинява.

Командирът кимна.

— Уведомени сме да очакваме такова развитие. Но бяхме длъжни да опитаме. — Той въздъхна и махна на мъжете си. — Приготвили сме кон и за вас, лейди Там.

Тя се усмихна.

— Виждам, че горянските съгледвачи на Рудолфо са възхитително интелигентни.

Мъжът се поклони леко.

— Подражаваме на нашия господар.

Тя отвърна на поклона, като се наведе по-леко, както изискваше рангът й.

— Ще тръгваме ли?

След десетина минути настигнаха металния човек в края на селището. Той се движеше бавно и куцаше, сякаш всяка стъпка го приближаваше към място, на което не искаше да отива. Когато го доближиха, спря и погледна Джин и командира на съгледвачите.

— Ако нямаш нищо против, ще се присъединим към теб! — каза мъжът.

Съгледвачите излязоха напред, а Джин Ли Там поизостана и продължи със скоростта на Исаак. Въздухът миришеше на зеленина и пресен хляб. Тази нощ щеше да има пълнолуние.

— Какво ли те очаква? — попита тя тихо.

Исаак вдигна поглед, без да казва нищо, и тя си помисли, че едва ли ще е нещо добро.