Кен Сколс
Ридание (45)

Рудолфо

Блатните грабители нападнаха бързо и внезапно. Камъните от прашките им свалиха един от наемниците и двама андрофрансини, преди горянските съгледвачи да достигнат позицията им.

Един камък изсвистя покрай главата на Рудолфо и той измъкна меча си, подсвирвайки. Двама от хората му скочиха от конете и посегнаха към пазвите си. Претърколиха се на земята и използваха прахчето за миг. Рудолфо успя само да зърне как лизват дланите си, преди да се стопят във вечерните сенки. Чу стърженето на стомана по кожа и завъртя коня си към грабителите. Вдигна меча и го размаха.

— Пазете се! — извика към кервана и препусна. Хората вече се грижеха за ранените, но на пръв поглед поне един нямаше да оцелее. Рудолфо оцени обстановката на едно примигване и последва хората си в боя.

Двама омагьосани и трима конници освен него… срещу кой знае колко нападатели?

Все още не беше съвсем тъмно и бе изненадан, че блатните са излезли толкова рано. Обикновено предпочитаха да атакуват под прикритието на мрака. Чу викове и шум от борба напред и пришпори коня си. Видя рехавата редица от раздърпани мъже, облечени в миризливи парцали. Рудолфо изсвири три строфи от Четирийсетия химн на Скитащата армия и тръгна надясно, а другите конници завиха наляво. Двамата омагьосани съгледвачи, които се намираха под въздействието на прахче от счукани корени, стояха отзад и избягваха боя, докато не чуха финалните акорди на химна.

Рудолфо не се бе сблъсквал с блатни от години. Понякога излизаше да ги накаже, както повеляваше родството. Блатният крал беше войнствен и изпращаше грабителите отвъд пределите на владенията си, когато му скимне. Те нападаха някое малко селище или отдалечена ферма, погребваха убитите и се оттегляха в блатата си в подножието на Драконовия гръбнак.

На времето баща му се бе изправил срещу самия блатен крал, когато парцаливият монарх бе решил да премине западните граници на Деветте гори. Иаков го взе в плен, отведе го във вериги на Площада на мъченията и го остави в ръцете на своите специалисти. Рудолфо беше още малък. По-малък, отколкото когато посети Уиндвир за погребението на отровения папа, но баща му го взе със себе си. Докато вървяха, той внимаваше да стои между сина си и мърлявия крал въпреки присъствието на съгледвачите. След като прекараха един час на наблюдателната платформа, Иаков нареди на воините си да отведат блатния крал до брега на Втората река и да го освободят.

След това коленичи и погледна малкия Рудолфо в очите.

— Никога не подценявай силата на милостта. — Той се замисли за миг. — Но и не разчитай на нея прекалено много.

Сега Рудолфо кимна, спомнил си тези думи. Протегна меча си надолу и настрани, и се изправи срещу един грабител.

Изсвири мелодията и се спусна напред. Блатните рядко използваха магии. Те бяха изстрадали лудостта от първите години в Познатите земи и страняха от подобни неща. Потомци, които не се бяха отърсили напълно от лудостта, спусната от Ксум И’Зир над предците им. Жребецът на Рудолфо отстъпи и стовари подкованите си копита връз нечий череп, а мечът му се стрелна като змийски език и разкъса прогнилите парцали и кожи, забивайки се в рамото.

Омагьосаните съгледвачи се развихриха и Рудолфо се ослуша за свистенето на дългите им закривени ножове. Острие одра бедрото му и той се извърна на седлото. Жребецът изцвили, когато го пришпори над поваления блатен. След това се завъртя, наведе меча си и заходи за нова атака.

Видя, че останалите му хора се оправят добре и в пълно мълчание. Блатните грабители виеха и ръмжаха възторжено, докато се прегрупираха. Превъзхождаха хората на Рудолфо три към едно, но бяха само пешаци и не очакваха, че ще се сблъскат с горянски съгледвачи.

Бяха необходими по-малко от пет минути, за да ги победят. Щом приключиха, двамата омагьосани съгледвачи хванаха главатаря и го накараха да гледа как останалите от отряда доубиват ранените.

Когато шумът от битката утихна, се появиха андрофрансинските наемници. Архикнижовник Сирил ги следваше от разстояние. Рудолфо се отдели от хората си и препусна към тях.

— Как се ранените? — попита той. — Щом приключим, трябва да се изнесем бързо.

— Загубихме брат Симеон — отвърна Сирил. — Камъкът е премазал гърлото му. Останалите ще се оправят.

Рудолфо кимна.

— Трябват ни лопати.

Архикнижовникът го погледна объркано.

— Нали сте андрофрансини — каза Рудолфо. — Не може да нямате лопати.

Сирил кимна.

— Сега ще ги пратя. Трябват ли ви и хора?

Рудолфо поклати глава.

— Сами ще ги погребем.

Дори горянският крал се смъкна от седлото и хвана лопатата. Заработиха бързо, изкопаха широка правоъгълна дупка в меката земя. Омагьосаните съгледвачи продължаваха да държат главатаря, който гледаше с присвити очи.

Наредиха телата в гроба и докато ги засипваха, Рудолфо се доближи до последния оцелял. Застана пред него и замълча за минута, докато го оглеждаше.

Мъжът беше доста висок. Косата и брадата му бяха съвсем чорлави, както повеляваше обичаят в племето му. Носеше мръсни, прокъсани памучни панталони, кожена риза, може би от елен, омазана с кал, и ниски ботуши, които изглеждаха доста по-нови от останалите му дрехи. Сигурно ги беше плячкосал наскоро.

Той се изпъчи пред мъжа и кимна на съгледвачите си да го освободят.

— Знаеш ли този език? — Човекът го изгледа с празен поглед и той премина към един от невербалните езици.

„Но този го знаеш, нали?“ Използваше един от древните жестомимични езици на дома на Ксум И’Зир.

Очите на грабителя се разшириха. Нямаше нужда от допълнително потвърждение.

„Кажи на блатния крал, че момчето на Иаков погребва убитите си.“ Изчака мъжът да кимне. „Кажи му, че андрофрансините са под закрилата на Рудолфо по повелите на родството, независимо от слуховете.“ Човекът кимна отново.

Рудолфо огледа мрака и ръцете му се задвижиха отново, този път на езика на горянските съгледвачи. Те отстъпиха, а той обърна гръб на грабителя и се покатери на седлото си.

Когато се завъртя, мъжът бягаше на изток, а пълната синьо-зелена луна се издигаше бавно в черното небе.