Кен Сколс
Ридание (44)

Непоколебим

Папа Непоколебим Първи избра името си бързо. Допреди десет дена той беше просто архиепископ Орив, човек без особена важност. Беше се изкачил в йерархията на ордена, започвайки като аколит в разкопките и след това — като специалист по андрофрансинско право в отдела по поземлено придобиване. По-късно през годините успя да спечели благоволението на папа Интроспект Трети и внезапно се сдоби с епископска титла. А от съвсем скоро се издигна до архиепископ, който да управлява множеството имоти на ордена в Познатите земи.

„Богове, какъв скок само!“

Той стана от бюрото си и загърби огромната грамада от документи. Чехлите на краката му зашумоляха по килима. Спря пред широката отворена врата, която водеше към малкото балконче на папския кабинет. Беше настъпило второ лято и планинският въздух беше жежък. Папата излезе на балкона и се огледа.

На юг се виждаше малкото селище с каменни постройки и наклонени дървени покриви. Отвъд селцето подножията на Драконовия гръбнак преминаваха в гора, която се простираше на множество левги. Денят беше ясен и той можеше да види на стотина левги в далечината отблясъците на слънцето по Блатното море, разлива при извора на първата от трите реки.

Преди десет дена обитаваше покоите за по-високопоставените членове на ордена. Летният дворец бе преди всичко за папата, но го използваха и приятелите му. А архиепископ Орив определено му беше станал приятел през годините, използвайки юридическите си познания, за да лавира между различните правила на родството, да защитава интересите на ордена у дома и в чужбина.

Когато племенникът на папата се замеси в скандал за продаване на църковни земи на безценица, Орив бе дал своя принос да защити светлината, като остави тези събития на тъмно.

„И ето че сега съм папа.“ Разбира се, че не беше. Беше специалист по имуществено право, но имаше достатъчно познания и по другите закони. Особено по тези за унаследяването.

През онзи неотдавнашен ден пиеше греяно бренди. Беше ден, за който хората щяха да разпитват някога.

„Къде беше ти, когато видя кладата на Уиндвир?“ — щеше да е обичаен въпрос.

Тези, които я бяха видели — по-голямата част от хората в Познатите земи, ако можеше да се вярва на докладите, — щяха да кажат къде са били и всички в помещението щяха да се смълчат заради тъжните спомени.

През онзи ден той дочу вика на един от аколитите, които служеха в двореца, и видя димната колона, която се издигаше на югоизток. Разбира се, в началото не можа да повярва. Имаше и други обяснения. Други места в тази посока. Но когато след ден и половина пристигнаха първите птици, той се убеди и свика Асамблеята на познанието, за да установят кой е най-високопоставеният жив член на ордена. Докато шепата оцелели се съберат, бяха пристигнали още птици — повечето носещи въпроси, а не отговори.

Когато повдигнаха въпроса за старшинството, Орив се огледа из помещението и осъзна, че е той.

След това влезе в папския кабинет и свали тежкия железен ключ от стената. Взе със себе си един книжовник, един учен и двамина сиви гвардейци, и слезе в подземията по уморителните каменни стъпала, докато не достигна хранилището.

Отвори го, взе писмата за приемничество, написани от неговия приятел, папа Интроспект Трети, и ги занесе на събранието.

Първоначално го обявиха за наместник на трона и пръстена. Когато пристигнаха докладите за разрушението на града, се обяви за временен папа. Разбираше се негласно, че ще отстъпи поста, ако се появи някой от списъка с наследници на Интроспект.

Когато пристигна птицата на Сетберт, той направи последната крачка и никой не се възпротиви, макар да знаеха, че процедурите не са такива. Орив изгори приемническите писма пред всички и избра новото си име.

— Ще бъда непоколебим в стремежа си да поправя това злодеяние и да отмъстя за унищожената светлина — заяви той пред асамблеята.

Никой не възрази, макар този акт да бе в разрез с учението на П’Андро Уим. Провъзгласи се за папа Непоколебим Първи и незабавно издаде указ за отлъчване на Деветте горски дома и човека, който според братовчед му, лорд Сетберт от ентролузианските градове-държави, бе виновен за опустошението на Уиндвир.

„Той използва собствената ви светлина срещу вас, скъпи братовчеде — гласеше кодираната бележка. — Един метален човек изрече думите на Ксум И’Зир и довърши делото на кралете магове.“

Това не го изненада. Повечето страняха от Деветте гори заради древните им връзки, макар че уж имаха родство с мнозина. Но това родство бе под сянката на отминало предателство. Първият Рудолфо бе побягнал от Стария свят с жените, децата и бандата си от пустинни разбойници, за да се скрие в далечния север. Но бе побягнал, преди кралете магове да стоварят гнева си над земята. Според някои легенди дори беше предал П’Андро Уим и неговите книжовници заради убийството на седмината синове на Ксум И’Зир в Нощта на прочистването, като разкрил местоположението им на кралете магове. Заради това И’Зир го предупредил за предстоящата гибел и му дал време да се измъкне в Новия свят.

Крушата не пада по-далече от дървото.

Чу тихо покашляне зад гърба си и се обърна.

— Да?

Един стар капитан от сивите гвардейци, който трябваше да се пенсионира отдавна, но бе останал да обучава новобранците, стоеше в центъра на помещението.

— Имаме още новини, отче.

Истински порой от новини. Птиците идваха една след друга, носеха различни панделки според обичаите на родството. Червено за война. Зелено за мир. Бяло за родство. Синьо за запитване.

— Какво е този път, Гримлис?

— Скитащата армия се е оттеглила.

— Отстъпват ли?

Капитанът поклати глава.

— Изчезнали са през нощта.

Папата кимна.

— Какво друго ни казва Сетберт?

— Конкубината му е преминала при горяните. Ли Там одобрява подобен съюз.

Ето това беше изненадващо, дори обезпокоително. След унищожаването на Уиндвир кланът Ли Там държеше основното богатство на ордена. Може би Влад Ли Там е одобрил бягството й, преди да разбере за указа за отлъчване.

— Много добре. Изпрати ми птичаря. — Обичайно щеше да натовари с подобна задача секретарите си, но те бяха денонощно заети с инвентаризацията на двореца и осигуряването на припаси, за да може оцелелите андрофрансини да се приберат.

Капитанът кимна.

— Ще се погрижа.

Папа Непоколебим се върна на бюрото, извади един лист и натопи иглата в мастилницата.

Привърши съобщението, когато се появи птичарят, носещ най-силната и бърза птица. Папата издърпа сив конец за спешност от траурния си шал и привърза бележката.

— За клана Ли Там.

След като птичарят се оттегли, папа Непоколебим Първи се върна на балкона и зачака. Когато видя как соколът размаха крила и се понесе към небето, челюстите му се стегнаха.

„Аз съм папа.“

Поклати глава, влезе в кабинета и затвори вратите, за да се скрие от следобедното слънце.