Кен Сколс
Ридание (37)

Петронус

Петронус и момчето седнаха с хартията помежду им, веднага щом влязоха в плевнята. Бяха наближили покрайнините на Кендрик и се натъкнаха на един добронамерен фермер.

— Ще платя, ако позволиш да ползваме плевнята ти — предложи Петронус.

Фермерът огледа каруцата и присви очи в падащия мрак.

— От Уиндвир ли идете? Какви са новините?

Петронус слезе от капрата. Момчето се надигна и разтърка сънените си очи.

— Градът е изцяло разрушен. Ентролузианците воюват с горяните. Не съм сигурен защо.

Фермерът кимна.

— Андрофрансини ли сте?

— Работя с тях понякога. Казвам се Петрос. — Обърна се към момчето и видя, че то се усмихва на името му. — Това е внукът ми.

— Аз съм Варн. — Фермерът подаде ръка и Петрос я стисна. — Запази си парите. Дошли са тежки времена за ордена. Подслонът е най-малкото, което мога да сторя за вас.

Те се настаниха и нападнаха кошницата с пресен хляб, мариновани аспержи и печен заек, дар от Варн. След като хапнаха, напълниха металните си канчета с вино от една от трите бъчви в каруцата и се разположиха под светлината.

Преди Петронус да проговори, момчето написа нещо набързо и го вдигна пред очите му. „Казвам се Неб.“

— Добре е най-сетне да науча името ти. Как се озова при Сетберт?

През следващите два часа Петронус задаваше въпроси, а Неб отговаряше, стараеше се да пише бързо, за да е в крак с устата му. Петронус узна всичко — как бил разрушен градът, как съгледвачите пленили момчето, за дочутите слухове и думите на червенокосата… и как бе опитала да вземе Неб със себе си.

„Сетберт унищожи Уиндвир.“ Трябваше да го прочете три пъти.

— Имаш ли представа защо?

Неб поклати глава.

Петронус се замисли. Подкупил е някого, обещал е нещо, сключил е някаква сделка, за да докопа заклинанието. Разрушението на града със сигурност беше дело на „Седемте какофонични смърти“, на Ксум И’Зир. Андрофрансините бяха събрали всички части на ръкописа и Сетберт го бе използвал срещу тях. По някакъв начин всички предпазни мерки, ключалки и хранилища, които опазваха човечеството през последните две хиляди години, се бяха провалили.

„Ако бях останал, това нямаше да се случи.“

Петронус усети, че младежът го дърпа за ръкава, и погледна към него.

„Може ли аз да задам няколко въпроса?“

Той кимна.

— Давай.

„Защо ме спря?“

Петронус сложи ръка на рамото му и го погледна в очите.

— Щом аз успях да доловя кроежите ти, беше въпрос на време и някой от стражите да се досети. Как си представяше, че ще успееш да убиеш един от най-могъщите хора в Познатите земи?

Петронус се вгледа в лицето на Неб. Ъгълчето на устната му трепна и очите се отместиха. Очевидно се чудеше каква част да сподели.

— Не е нужно да ми казваш, синко.

Момчето бръкна в пазвата си и извади една торбичка. Петронус я разпозна мигновено и се подсмихна.

— Хитро. Но само това нямаше да те спаси, дори да беше успял да убиеш злия негодник.

Докато го казваше, осъзна, че момчето изобщо не се интересуваше дали би се спасило. Коравият поглед и изражението му показваха ясно, че на драго сърце щеше да размени живота си за този на побъркания надзорник.

— Чуй ме добре — каза Петронус — Отнемането на живот, дори на човек като Сетберт, ограбва душата ти. Съгласен съм, че заслужава смърт за стореното. Дори хиляда смърти няма да са достатъчни. Но андрофрансините не убиват. — Освен ако не си папа. Освен ако не заповядаш простичко на най-стария си капитан от Сивата гвардия и затвориш очи, преструвайки се, че между твоите думи и делата на другите няма връзка.

Отново усети дръпване и погледна надолу.

„Аз не съм андрофрансин.“

— Предполагам, че не си. Но някой ден може да станеш. А призраците на миналото обитават горите на бъдещето.

Момчето се замисли и написа още нещо. Петронус го прочете.

— Какво сега ли? Не знам. Ще потърся къде да те оставя в Кендрик. Идвам тук само за да събера хора и се връщам в Уиндвир.

Момчето го изгледа въпросително и Петронус усети как челюстта му се свива.

— Трябва да погреба града — каза тихо той.

Младежът надраска още нещо и Петронус се учуди, като видя, че този път не е въпрос.

„Знам кой си, отче!“ Разкривените черни букви се открояваха на сивата хартия. Петронус погледна думите, без да каже нищо, знаеше, че мълчанието е достатъчен отговор.