Кен Сколс
Ридание (3)

Рудолфо

Вятърът се носеше над Прерийното море и Рудолфо го преследваше. Смееше се и яздеше приведен над седлото, надбягваше се с горянските си съгледвачи. Следобедното слънце хвърляше златисти отблясъци над превитата трева, а тропотът на конете се издигаше като песен.

Рудолфо се наслаждаваше на обширния златист океан от трева, който разделяше Деветте горски дома един от друг и от останалите Познати земи. Това беше неговият миг на свобода, какъвто е бил океанът за плаващите лордове от Старите времена. Той се усмихна и пришпори жребеца си.

В Глимърглам, първия му горски дом, времето бе чудесно. Рудолфо бе пристигнал преди зазоряване. Закуси с козе сирене, пълнозърнест хляб и изстудено крушово вино под лилавия навес, символ на правосъдието. Докато ядеше, изслушваше петициите на стюарда на Глимърглам, който бе докарал заловените през месеца престъпници. Рудолфо се чувстваше особено благоразположен и отсъди двамата крадци да работят по една година в магазините, на които бяха посегнали, а единственият убиец бе изпратен на мъчителите. След това оправда три случая на проституция и нае две от жените към месечния си персонал.

До обяд Рудолфо бе доказал, че Теорията за компенсаторното съблазняване на Етеро не е вярна, и го отпразнува с фазан в сметанов сос с кафяв ориз и диви гъби.

След това, с пълен корем, скочи с вик на коня си и потегли, а горянските съгледвачи побързаха да го настигнат.

Наистина хубав ден.

— Сега какво? — изкрещя капитанът на съгледвачите, за да надвика тропота на копитата.

Рудолфо се усмихна.

— Какво предлагаш, Грегорик?

Грегорик отвърна на усмивката и белегът му придаде още по-жесток вид. Черният шал, знак за ранга му, се вееше на вятъра.

— Посетихме Глимърглам, Рудохайм и Френдслип. Мисля, че Парамо е най-близо.

— Тогава към Парамо. — Градчето беше подходящо. Не можеше да се сравни с удоволствията в Глимърглам, но сякаш по чудо бе успяло да запази кротката атмосфера на дървосекаческо селище през последните хиляда години. Жителите спускаха трупи по река Райблъд както едно време и се славеха с изкусните си дърводелски произведения. Гредите за именията на Рудолфо идваха от горите на Парамо. Произведените мебели се изнасяха с каруци и най-добрите попадаха в домовете на крале, духовници и благородници из целите Познати земи.

Тази вечер щеше да яде печен глиган, да слуша самохвалствата на най-добрите си мъже и да спи на земята със седло за възглавница — такъв бе животът на горянския крал. А утре щеше да пие охладено вино от пъпа на танцьорка, да слуша как квакането на жабите в плитчините се смесва със стоновете й и да спи в мекото ложе на летния балкон на третото си горско имение.

Рудолфо се усмихна.

Но когато се обърна на юг, усмивката му изчезна. Дръпна юздите и се намръщи срещу слънцето. Горянските съгледвачи последваха примера му. Конете забавиха и спряха, след което започнаха да подскачат на място.

— Богове! — възкликна Грегорик. — Какво може да причини подобно нещо?

Огромен стълб от черен пушек се издигаше към небето на югозапад от тях, над далечните горски очертания, които бележеха границата на владенията на Рудолфо.

Кралят се втренчи и стомахът му се сви. Размерът на облака го смая, беше невъзможен. Той примигна и опита да прочисти съзнанието си. Пресметна набързо разстоянието и посоката, като се ориентира по слънцето и няколкото звезди, които се виждаха денем.

— Уиндвир! — каза той, без да осъзнава, че е проговорил.

Грегорик кимна.

— Да, генерале. Но какво може да причини подобно нещо?

Рудолфо отклони поглед и се обърна към капитана си. С Грегорик се знаеха още от деца. Беше го направил най-младия капитан на съгледвачите, още петнайсетгодишен, когато Рудолфо беше само на дванайсет. Двамата бяха преживели доста, но досега не го бе виждал толкова пребледнял.

— Скоро ще разберем — каза Рудолфо и подсвирна на най-близките мъже. — Пратете ездачи до всеки дом и съберете Скитащата армия. Имаме родство с Уиндвир и техните птици сигурно вече са излетели. Ще се съберем в западните степи след един ден, а след три ще сме в Уиндвир.

— Да омагьосваме ли съгледвачите, генерале?

Рудолфо поглади брадата си.

— Не мисля. — Помълча малко и добави: — Но нека са готови.

Грегорик кимна и започна да крещи заповеди.

Деветимата ездачи потеглиха, а Рудолфо се смъкна от седлото и погледна към тъмния стълб. Колоната от пушек беше широка като град и изчезваше в небесата.

Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия, усети как любопитството и страхът изпращат смесена тръпка по гръбнака му.

— Ами ако не е там, когато пристигнем? — промърмори под нос.

Знаеше — въпреки нежеланието си, — че градът няма да го има, и заради това светът е променен.