Кен Сколс
Ридание (29)

Петронус

Петронус заобиколи града и се спусна на юг покрай реката. Помнеше, че на три-четири левги от почернелите останки на пристанището на Уиндвир има малко градче. Там възнамеряваше да вербува колкото се може повече мъже, че и жени, и да започне делото.

Осъзна, че щяха да им трябват месеци, а есенните дъждове щяха да връхлетят по-рано. Не след дълго щяха да се появят и ветровете, а после и снегът на северняшката зима. Без андрофрансините нямаше да има кой да омагьосва реката. Понякога замръзваше, а понякога — не. Но след унищожението на андрофрансините нямаше смисъл да се ходи нагоре по течението.

Петронус яздеше покрай брега и внимаваше да не навлезе в гората. Първата битка бе започнала през нощта. Чуваше шумотевицата, докато яздеше на юг. От време на време виждаше и бързо прелитащите птици, носещи съобщения. Продължи да чува шумовете, когато си направи лагер без огън и опита да поспи. Когато се надигна в утринната мъгла, цареше тишина.

Докато яздеше в тихия ден, Петронус се чудеше кой е започнал тази война.

Ентролузианците със сигурност бяха по-многочислени от Скитащата армия, но ако Рудолфо се бе метнал на баща си, щеше да е свиреп, бърз и безмилостен.

Не му беше ясно защо се сражаваха, но нямаше намерение да спира и да пита. Беше свързано с Уиндвир, но точната причина му убягваше. Нито една от двете армии нямаше нищо общо с унищожаването на града. Вината беше на андрофрансините — те си играеха с неща, с които не биваше.

Въпреки това Рудолфо и Сетберт бяха решили да си мерят силите.

Конят му се стресна и изви глава. Петронус усети докосване по бедрото и осъзна, че невидими ръце са хванали поводите на животното.

— Къде отиваш, старче?

Светлината се отрази леко в очертанията на нечие лице. Омагьосани съгледвачи. Но чии?

— На юг, към град Кендрик — отвърна той и кимна в посоката. — Имам работа.

— Откъде идваш?

Петронус не беше сигурен какво да отговори. Заливът Калдус беше твърде далече, за да има някаква смислена причина да идва оттам. Той погледна през рамо към почернелите останки от Уиндвир.

— Пътувах към Уиндвир по андрофрансински задачи. Когато пристигнах, видях, че нищо не е останало. Мислех, че оцелелите вероятно са се насочили на юг.

— Заповядано ни е да водим всички оцелели при лорд Сетберт, надзорник на обединените градове-държави от Ентролузианската делта.

Петронус примигна, опитвайки да различи чертите на мъжа.

— Значи има оцелели?

— Не ми е разрешено да говоря — отвърна съгледвачът. — Ще те заведем при лорд Сетберт.

Петронус усети, че задърпаха коня му. В началото животното се съпротивляваше и той се замисли дали да не стори същото. Бе виждал Сетберт, когато надзорникът бе пъпчив хлапак. Младият син на Оберт беше в Академията, когато Петронус бе убит с отрова. Определено не бяха се срещали често.

„Ами ако ме познае?“ Той се подсмихна. За трийсет години се бе променил. Беше станал два пъти по-едър и косата му бе побеляла. Старец, който се движи полека. Облечен в парцаливи рибарски дрехи. От три десетилетия не бе обличал синьото наметало и бялото расо. Дори сам нямаше да се разпознае.

— Много добре — засмя се Петронус. — Водете ме при лорд Сетберт.

Тръгнаха бързо през гората. На места слънчевите лъчи се промушваха през листака и Петронус зърваше сенките на тъмните дрехи и извадените ножове на съгледвачите. Напомняха му на Сивата гвардия и отново се присети за Гримлис и блатното село.

Черно поле, осеяно с кости, докъдето му стигаше погледът.

Петронус се отърси от спомените.

— През нощта чух шум от сражение.

Не последва бърз отговор, нито пък хвалби. Тези мъже бяха претърпели поражение. Реши да не повдига повече въпроса.

Продължиха в мълчание чак до ентролузианския лагер.

В стана кипеше оживление. Малък град от шатри сред гористия хълм, невидим, преди да се озовеш в него. Виждаше слуги, войнишки курви, готвачи и лечители, всеки зает със занаята си. Придружителят му се спря за миг и посочи със смях една проститутка и младия лейтенант, когото яздеше.

Накрая спряха пред най-пищната постройка от съединени шатри, която бе виждал. Беше по-великолепна и от копринените папски покои, които опъваше Сивата гвардия през Годината на падналата луна. Веднъж на век папата обикаляше Познатите земи, за да почете заселниците, създали Новия свят.

Отведоха Петронус до един открит навес и му прошепнаха да слезе от коня.

— Чакай тук. Когато лорд Сетберт се освободи, ще те повика. — След това отведоха животното му и го оставиха. Нямаше как да не чуе едностранчивия разговор.

— Надявам се, че скоро ще проговориш — каза гласът. — Търпението ми се изчерпва, момче. Ти си единственият свидетел и трябва да чуя историята ти.

Петронус надникна през процепа на шатрата и видя тлъст човек, седнал на походен трон, скърцащ под тежестта му. Мъжът гълчеше момче, облечено с расо, подобно на това на Петронус. При строгия тон на Сетберт момчето би трябвало да е навело глава, но вместо това то се оглеждаше на всички посоки.

„Брои стражите, при това съвсем открито.“ Но Сетберт не забелязваше нищо.

„Какво ли е намислил младежът?“ Може би беше шпионин от другия лагер. Но Иаков никога не би използвал младеж за толкова опасна задача. Нима Рудолфо беше толкова различен от баща си? След това видя изражението на лицето му.

Във франсинското училище имаше един професор по изучаване на човешкото поведение на име Гат. Той често се изправяше пред аудиторията и махаше с пръст към студентите: „Покажете ми изражението на един човек и аз ще ви кажа какви са намеренията му.“ Петронус оставаше три пъти седмично след часовете и задаваше всякакви въпроси на стария професор.

Придобитото умение не го бе подвеждало досега и разбираше напълно какво означава изражението на младежа.

Момчето възнамеряваше да убие Сетберт, но с безгрижието, с което разучаваше охраната, Петронус беше уверен, че целта му няма да бъде постигната, щом стражата се усети.

Старецът извика и хукна към шатрата.