Кен Сколс
Ридание (27)

Джин Ли Там

Джин Ли Там не беше сигурна какво да очаква. Съгледвачите бяха наоколо и въпреки че нейната магия избледняваше, техните още се държаха. Тичаше, заобиколена от призраци, през хълмовете под утринното небе, докато не достигна лагера на Рудолфо.

Лагерът на Скитащата армия кипеше от цветове. Нямаше никакъв ред, никаква тема, която да обединява разноцветните знамена на Деветте горски дома. Може би самият хаос бе общата тема.

Един от капитаните я поздрави, когато пристигна, и обясни, че генералът е зает. Дори бяха подготвили птица, за да може тя да уведоми баща си за внезапната промяна в ситуацията. Джин написа съобщението, докато закусваше, използвайки три различни шифъра. След това подхвърли птицата към небето.

Капитанът я очакваше. Беше строен мъж с тъмнозелен тюрбан и ален пояс на горянски съгледвач. Брадата му беше намазана с масло и старателно подрязана. На бедрата му висяха два извити кинжала в кании от еленска кожа. В ръцете си държеше затъкнат в ножница тънък меч.

Той я изгледа с тъмните си очи.

— Ще яздим към седмото имение, лейди Там.

Тя изчисли наум разстоянието.

— Четири дена?

— Три. Ще яздим бързо.

Джин погледна към хълма, където стояха офицерите и се събираха войниците.

— Кога ще започнат сраженията?

Мъжът погледна към небето, сякаш надвисналите облаци можеха да предскажат предстоящото насилие.

— Скоро, милейди. Генерал Рудолфо иска да сте далеч оттук, когато битката започне.

Тя кимна.

— Готова съм.

Доведоха й дорест кон и тя се метна с лекота на седлото. Охраната се състоеше от половин отряд съгледвачи. Конете им бяха омагьосани, за да се намали тропотът на копитата и да се увеличат издръжливостта и скоростта им. Джин се обърна към капитана, който се раздвижи неловко на седлото.

— Очакваме още един ездач.

Пристигна най-големият кон, който бе виждала. Копитата му още блестяха от праха, който щеше да намали шума им до шепот. Беше черен като нощта, а на гърба му имаше странно висока фигура с расо. Фигурата изсъска и изтрака, когато се раздвижи. От гърба й излезе малък облак пара. Джин осъзна, че на гърба на расото има дупка, която разкриваше малка метална решетка. Отдалеч щеше да изглежда като яздещ андрофрансин. Но отблизо ясно се виждаха лъскавите метални ръце и крака, и златистата светлина под качулката.

— Лейди Джин Ли Там — проговори металният човек. — Нося съобщение от лорд Рудолфо от Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия.

Когато се обърна, светлината огря лицето му. Този нов мехослуга беше по-лъскав и по-усъвършенстван от стария модел на Сетберт. Джин усети, че присвива очи, докато го оглеждаше.

— Трябва да ви кажа, че изборът ви е правилен и лорд Рудолфо ще ви посети, когато успее.

— Благодаря. — Джин се взря мълчаливо в него. — Как да те наричам?

Металният човек кимна леко.

— Можете да се обръщате към мен с „Мехослуга номер три“. Лорд Рудолфо ме нарича Исаак.

Джин Ли Там се усмихна.

— Значи и аз ще те наричам така.

Войниците проверяваха екипировката, пристягаха седлата си и изпробваха тетивата на лъковете.

Капитанът застана начело.

— Потегляме бързо, първо на запад, после на север и след това на изток. Няма да спираме през първите двайсет левги. — Той се обърна към Джин Ли Там и Исаак. — Вие двамата сте зад мен. Останалите — по фланговете. — Кимна на един млад съгледвач, чиято руса коса се подаваше под тюрбана. — Дедрек, ти си в челото. Кафява птица за опасност, бяла за спиране.

Джин Ли Там гледаше с възхищение. Беше чувала истории за горянските съгледвачи… легенди, стигащи чак до първия Рудолфо, пустинния крадец, който отвел бандитското си племе в горите на Новия свят, за да избегне опустошението на стария. Беше чувала легендите, но не беше ги виждала в действие.

Надяваше се, че са по-добри бойци от съгледвачите на Сетберт. На пръв поглед определено изглеждаше така. Бяха само петима, плюс капитана, но виждаше опасността в присвитите им очи, тесните усмивки и начина, по който извръщаха глава, когато чуеха и най-лек шум.

Дедрек препусна напред, а останалите изчакаха да измине първата левга.

Джин погледна металния човек. Присъствието му обясняваше едрия кон. Машините във всички случаи надхвърляха поне двукратно теглото на едър мъж. Въпреки това той яздеше прилично. Тя се зачуди дали го е правил и преди.

Капитанът подсвирна и всички потеглиха, наведени и пришпорвайки здраво конете. Лъковете бяха привързани към седлата, а мечовете държаха под мишница.

Когато изкачиха първия хълм, Джин видя опустошението на Уиндвир вдясно. Изпепелена, белязана с кратери земя. Стори й се, че съзира кон в покрайнините на пустошта, но слънцето се показа зад облаците и я заслепи.

Яздиха така три часа, преди бялата птичка да се върне в късата мрежа на капитана. Спряха само за да сменят челния дозор и продължиха отново.

Денят отмина и когато слънцето се спусна, се показаха ниските хълмове край следващата река. Границата на прерийния океан, който приютяваше деветте гори на Рудолфо и неговите домове. Направиха лагер без огън и разпънаха шатрите си в кръг около тази, която тя щеше да дели с Исаак.

Металният човек се настани в ъгъла, а тя разпъна завивката си. Той тракаше и дрънчеше дори когато не се движеше, и Джин намираше това едновременно за успокояващо и притеснително.

Опита се да заспи, но не можа. Събитията от последните дни не й даваха мира. Какво се бе случило от момента, в който видя колоната дим? Колко се бе променил светът? Колко променена беше самата тя?

Не беше убивала човек от първото си убийство още като момиче. Беше нанасяла рани, но дълбоко в сърцето си се придържаше към уимските вярвания. Колкото и непрактични да бяха за някого с нейния начин на живот. А само днес бе убила петима. Беше се отказала от възможността да има деца и ходеше при заклинателка три пъти в годината, за да е сигурна. А тази сутрин бе рискувала живота си за момче, с което нямаше нищо общо.

Знаеше, че Сетберт полудява бавно. Баща й я бе предупредил, че всяко шесто момче в семейството на Сетберт умира от лудост. Наследственост, която сродяванията не бяха успели да изкоренят. Така че бе подготвена за постепенно влошаване.

Но не очакваше, че ще бъде конкубина на човека, унищожил андрофрансинския орден, а още по-малко, че в рамките на една нощ ще се окаже сродена с горянския крал чрез предложението му да й бъде ухажор.

А сега делеше шатра с метален човек, продукт на старите магии и науки.

Джин се обърна към него. Той стоеше неподвижно и очите му сияеха леко.

— Спиш ли?

От гърба му изригна облак пара и той се раздвижи.

— Не спя, милейди.

— Тогава какво правиш?

Той вдигна глава и Джин видя сълзите в светлината на очите му.

— Тъгувам, милейди.

Тя се смая. Мехослугата на Сетберт никога не демонстрираше каквато и да е емоция. Това беше ново и плашещо.

— Тъгуваш?

— Да. Нали знаете за опустошението на Уиндвир?

Това беше неочаквано.

— Знам. И на мен ми мъчно.

— Ужасно нещо.

Тя преглътна.

— Така е. — Внезапно я порази една мисъл. — Не си сам. Сетберт разполага с останалите. Всичките, доколкото си спомням.

Исаак кимна.

— Да. Лорд Рудолфо ми каза. Той възнамерява да ги прати да ми помогнат с библиотеката.

Библиотека? Тя се надигна.

— Каква библиотека?

Исаак изтрака и се размърда.

— В нашата памет разполагаме с около една трета от библиотеката, покрай преводите и каталогизирането. Лорд Рудолфо ме натовари с реконструкцията на библиотеката и възстановяването на останалото познание.

Джин се наведе напред.

— Рудолфо възнамерява да изгради нова библиотека в далечния север?

— Да.

Това беше непредсказуем ход. Зачуди се дали баща й знаеше за него. Подобно нещо нямаше да я изненада. Но колкото повече научаваше за този Рудолфо, толкова повече се убеждаваше, че той е по-сериозен играч и от баща й и мисли с три хода пред неговите пет.

Това го превръщаше в подходящ кандидат-жених.

Притежаваше и решителност. Да възстанови библиотеката само три дена след като пламъците на старата бяха стихнали, в далечния север, отвъд ежбите и политиката на Познатите земи. Потомъкът на пустинния бандит на Ксум И’Зир внезапно бе станал благодетел на най-голямото хранилище на човешко познание.

Наистина подходящ кандидат-жених.

— Той е добър човек — промълви Исаак, сякаш разчел мислите й. — Обясни ми, че не съм виновен за опустошението на Уиндвир. — Той млъкна за малко. — Каза ми, че е Сетберт.

Тя кимна.

— Рудолфо говори истината. Не знам как, но Сетберт унищожи Уиндвир. Помагаше му някакъв андрофрансински чирак.

От радиатора на Исаак отново блъвна пара. Той отвори и затвори уста, а очите му се размърдаха. От тях потекоха нови капки вода.

— Знам как Сетберт унищожи Уиндвир — промълви тихо Исаак.

В този миг, заради тона и начина, по който раменете му бяха увиснали под андрофрансинското расо, Джин осъзна, че и тя знае. Сетберт бе използвал по някакъв начин този механичен човек, за да разруши града.

Искаше да каже нещо, да го утеши някак, но не намери думи. Вместо това лежа още дълго време, като се чудеше какъв свят са сътворили.