Кен Сколс
Ридание (25)

Неб

Ентролузианският лагер беше под втора тревога, когато Неб се шмугна в шатрата си. Беше побягнал, когато жената атакува съгледвачите, но бе видял достатъчно, за да разбере, че тя не е типичен благородник. Магията бе скрила голяма част от движенията й, но сякаш над поляната се бе извил жесток вятър. Бе чул зад гърба си как мъжете викат и падат, но нито за миг не поиска да се върне и да се увери, че жената е добре. Тя явно можеше да се грижи за себе си и това означаваше, че трябва да стои колкото се може по-далече от нея. Вече знаеше какво трябва да стори и не можеше да й позволи да го отведе от Сетберт, без значение колко добри бяха намеренията й.

Геноцидът срещу андрофрансините висеше над главата на надзорника и Неб възнамеряваше да въздаде правосъдие. Скри торбичката с откраднатите магически прахове. Беше видял как жената ги използва. Не изглеждаше толкова трудно.

Престори се, че се буди, когато слугинята се появи с чисти дрехи и поднос със закуска. Тя остави дрехите до нара, а храната на масата, след което се спря на входа и направи реверанс. Сякаш искаше да каже нещо и Неб насочи погледа си към нея. Най-накрая тя отвори уста.

— Идвам от офицерската столова. Говорят, че военният гарван на Рудолфо е долетял тази сутрин. Снощи е имало атака. Един андрофрансин е бил отвлечен от шатрата си, докато спял. Дамата на надзорника, Джин Ли Там, също е похитена. Половин отряд съгледвачи са били изклани западно от лагера. Времената са опасни, момче. На твое място бих стояла в шатрата.

Той кимна. След като жената излезе, се зачуди за андрофрансина. Беше го виждал преди. Носеше расо на чирак, в кафявите цветове на катедрата по механични науки. Зачуди се дали е бил похитен, или е избягал. Стомахът му се сви при мисълта за мъртвите съгледвачи. Поне жената се бе измъкнала. Беше хукнал, без да се обръща назад, но беше убеден, че тя ще се погрижи за себе си.

Беше една от най-красивите, които бе виждал. Висока, с коса с цвят на мед, отразяваща слънчевите лъчи, с пронизващи сини очи и алабастрова кожа с бледи лунички. Пък и явно беше една от най-смъртоносните.

Неб се премести на масата и изяде закуската, която се състоеше от яйца, ориз, резен сирене и пенливо ябълково вино. Докато ядеше, кроеше планове как да убие виновника за смъртта на баща си.

Никога не беше мислил за убиване. Е, не съвсем. Веднъж, преди две години, но съвсем за кратко. Тогава беше на тринайсет и сивите гвардейци бяха дошли в училището за годишния си набор.

Капитанът беше едър мъж на име Гримлис, носеше сиви панталони, куртка, наметало и шапка, контрастиращи с черната му риза. Ръбовете на панталоните и куртката бяха обшити със синьо за право на разпит и с бяло за родство. Дългият тънък меч хвърли сребристи отблясъци, когато го размаха във въздуха.

Сираците се отдръпнаха смутено, а върхът на меча застина, сочейки едно от по-едрите момчета.

— Ами ти?

Младежът отвори и затвори устата си, без да продума.

— Би ли могъл да убиеш човек?

Момчето погледна уплашено към директор Тобел, който стоеше до архикнижовник Демтрас и неколцина от учителите.

— Аз… не…

Капитанът на сивите гвардейци изръмжа и отново размаха меча си.

— П’Андро Уим казва, че една смърт е като запалването на библиотека, пълна с познание и опит. П’Андро Уим казва, че отнемането на живот е по-голяма грешка от невежеството. — Той се засмя, пак размаха меча си и огледа скупчените момчета. — Но запомнете: също така казва, че на всяка цена трябва да се пази знанието, за да ни закриля през времената на промени. — Мечът изсвистя достатъчно близо и Неб усети полъха му. — И в ранните дни на смеещата се лудост войниците отишли при П’Андро Уим в разрушената му кристална градина и го питали — започна да цитира Уимската библия капитанът. — „Какво да сторим? Ние не можем да четем и да смятаме, но сме призвани да защитаваме знанието, за да осветява умовете на хората.“ — Думите бяха от Единайсетото евангелие. — И П’Андро Уим ги погледнал, просълзил се от тяхната отдаденост и им отвърнал: — „Вървете с последователите ми, облечени в пепелта от стария свят, и пазете откритията им. Пазете откривателите. И обучавайте наследници, които да сторят същото.“

Мечът изсвистя отново. Този път се насочи към Неб.

— Ами ти, момче? Би ли убил за истината? Би ли убил, за да запазиш светлината?

Неб не се поколеба.

— Бих умрял за нея, господине.

Старият капитан се наведе и той видя коравия му поглед. Наведе се толкова близо, че рошавата бяла брада докосна брадичката на Неб.

— Правил съм едното, но не и другото. Смея да твърдя, че убиването е по-трудно от умирането.

Вечерта Неб си легна и продължи да мисли за стария войник. Чудеше се колко ли души е убил и дали Неб би могъл да стори същото, ако се наложи. Заспа, без да си отговори на въпроса, и се сети за това чак сега — две години по-късно.

Трябваше да обмисли практическите си действия. Засега бе осигурил само магиите. С тяхна помощ можеше да открадне нож или дори меч. След това оставаше само да мине през почетната стража на Сетберт.

Но имаше и други грижи. Не беше трудно да прецени, че шансовете за оцеляване не са големи. Беше казал, че е готов да загине за познанието, за истината, но не предполагаше, че може да умре в името на правосъдието. Допреди няколко дена не беше способен да въздаде каквото и да е правосъдие. Беше прекарал много време в размисли как ли щеше да се развие животът му, ако имаше майка и баща. Или поне баща, към когото да не се налага да се обръща официално. Но животът не бе несправедлив. Грижеха се за него, обличаха го и го обучаваха най-блестящите умове в ордена. Подобен живот бе достъпен само за сираците на П’Андро Уим. Синовете и дъщерите на благородниците ходеха в университети, понякога дори в Академията, но никога не влизаха по-далеч от първия ъгъл на Великата библиотека. Неб и другарите му дори бяха видели мехослуги и бяха чули тракането и бръмченето им на третия етаж в подземието.

Убийствата на баща му, на Уиндвир и практически на андрофрансинския орден бяха такава несправедливост, че сърцето му не можеше да я побере. Чак умът му се заплиташе.

Вече нямаше нужда да знае дали може да убие, за да запази светлината. Градът бе в руини, а от библиотеката бяха останали само овъглени камъни и пепел. Съмняваше се, че е останало каквото и да е за защита.

Неб се чудеше какво би казал старият войник за убийството заради отмъщение за загасената светлина.