Кен Сколс
Ридание (23)

Джин Ли Там

Джин Ли Там знаеше, че са близо, когато момчето спря. Магията беше увеличила не само силата и скоростта й, а също така зрението и обонянието. Негативните ефекти се изразяваха в бръмчене в ушите и променливо главоболие. Баща й се бе погрижил да я обучи на всички шпионски методи, включително магиите за промъкване, макар че се смяташе за срамно благородниците да ползват Старите методи.

Погледна към спрялото момче и косъмчетата по ръката й настръхнаха. На лицето му се редуваха вълни на гняв и облекчение, то продължаваше да гледа назад, опъвайки панделката.

— Почти стигнахме — каза тихо тя. — Продължавай.

Той стори нещо неочаквано. Ръката му посегна към торбичката с магиите на врата й и дръпна толкова силно, че връвта се скъса. Другата му ръка скъса панделката, която ги свързваше. Тя понечи да го сграбчи, но младежът вече тичаше към лагера.

Джин Ли Там изпсува приглушено и го последва. Знаеше, че може да го настигне лесно, но небето предвещаваше настъпващото утро и всеки миг, в който тичаше в обратна посока, засилваше риска да бъде заловена. Ала като знаеше в какво състояние се намира Сетберт, не можеше да зареже момчето. Тя хукна след него.

Настигна го, дръпна го за рамото и го събори със завъртане на земята. След това скочи върху него.

— Не знам на какво си играеш — прошепна тя, — но там не те очаква нищо добро.

Той започна да се съпротивлява, очите се въртяха, устните му се раздвижиха.

„Трябваше да го упоя. По-нестабилен е, отколкото мислех.“

— Пусни момчето и да надигни бавно — прошепна нов глас в ухото й. Усети как стоманено острие се притисна в гърба й близо до сърцето.

Подчини се и пусна момчето. Сенчестите ръце го вдигнаха на крака. Други я хванаха и я дръпнаха настрани.

Някакво сенчесто лице се наведе към нея. Виждаше наболите руси косми по брадата и усещаше мирис на печено месо в дъха. На няколко сантиметра от главата й се появи едно синьо око.

Нощта бе прорязана от нов шепот, който се понесе над гората.

— Какво намери, Дерик?

Джин замълча.

— Жена и момче. — Синьото око примигна. — И тя е омагьосана.

На поляната се появи нова сянка. Джин Ли Там се огледа внимателно. Виждаше как меката почва бе хлътнала там, където стояха и откъдето бяха минали. Усещаше лекия полъх, докато се движеха около нея. Но магията се държеше и освен ако не дойдеха на няколко сантиметра от нея, не можеше да ги види. Според стандартните академични тактики беше заградена от половин отряд.

Тя погледна младежа. Не изглеждаше изплашен. Торбичката, която й бе отнел, не се виждаше. Може би бе успял да я скрие под ризата си. В такъв случай скоро щяха да я открият.

— Момчето ми изглежда познато — каза гласът. — Ти не си ли онзи момък, когото открихме на хребета? Онзи с каруцата?

Младежът кимна.

Гласът се премести отстрани на Джин. Ръцете започнаха да дърпат качулката на наметалото.

— А какво си хванахме тук?

До лицето й се появи ново око — този път кафяво, със зелени точици. То се разшири и мъжът затаи дъх.

— Я, каква изненада. — Сянката започна да се усмихва.

— Освободете ни и продължавайте — каза Джин Ли Там, без да повишава глас.

Командирът на съгледвачите се засмя.

— Не мисля, че ще ни убедите, лейди Там… колкото и изкусителни да са методите ви на куртизанка.

Джин Ли Там разпусна мускулите на раменете и ръцете, раздвижи крака.

— Мога да бъда много убедителна.

Небето лилавееше и тя знаеше, че щом слънцето изгрее, ефективността на магиите ще намалее наполовина. Нямаше време за избор на стратегия в настоящата криза.

— Сигурен съм…

Тя падна на колене, преди мъжът да завърши изречението си. Изви китка и малкото острие се озова в дланта й. Прокара камата по задната страна на ботуша му и се претърколи към момчето. Надигна се и разсече въздуха към местата, където трябваше да стоят съгледвачите, ако спазваха стандартните полеви тактики. Стоновете й подсказаха, че се е ориентирала правилно.

Онзи зад нея, който притискаше острие към гърба й, изръмжа и скочи напред, събори я. Тя се приземи на колене и лакти, оплете ножа му с наметалото си и допря собствената си кама до гърлото му.

— Не мърдай. Не е нужно да умираш днес.

Но мъжът се размърда и тя не се поколеба. Баща й наистина обучаваше добре дъщерите си. Тя приклекна и огледа поляната. Долавяше мириса на кръв и виждаше тъмните петна по сенките, които се въргаляха по земята и стенеха.

Момчето беше изчезнало. Чуваше го как тича с пълна скорост към ентролузианския лагер и знаеше, че може да го настигне. Но тогава какво? Изражението му показваше, че не става дума за нещо забравено. Говореше за крещяща нужда, за увереност и за взето решение.

Щеше да го остави да избяга. Но също така щеше да вземе мерки да го защити, още тук и сега. Нямаше значение, че ранените съгледвачи я бяха разпознали. До няколко часа щеше да е под закрилата на Рудолфо. Но те бяха разпознали и момчето. А каквато и да бе причината, то се връщаше при Сетберт.

Тя обиколи един по един съгледвачите с прерязани сухожилия и като им шепнеше успокоителни думи, преряза гърлата им с внимателна и отработена прецизност.

Изтри кръвта от камата в копринените дрехи на последния труп и се обърна на запад. Затича и мисълта се върна отново в главата й, неканена, но вярна:

Баща й наистина обучаваше дъщерите си добре.