Кен Сколс
Ридание (20)

Рудолфо

Рудолфо дремна два часа в една от каруците с припаси. Сънуваше червенокосата дама, когато бойната тревога го събуди. Надигна се от купчината празни чували, извади меча си и скочи ловко на земята.

Затича покрай строяващите се войници и се насочи към шатрата си. Отдавна се бе научил да не ползва леглото и шатрата на бойното поле. Грегорик го очакваше.

— Е? — попита Рудолфо.

Грегорик се ухили.

— Прав бяхте, милорд. Ентролузиански съгледвачи. Омагьосани.

— Видяха ли това, което трябваше?

Грегорик кимна.

— И се оттеглиха бързо, когато обявих тревога.

— Много добре. Това ще им даде причина да се върнат бързо в лагера си. А нашите съгледвачи?

— Също са омагьосани и ги следват.

Омагьосаните съгледвачи бяха почти невъзможни за забелязване, ако не ги очакваха. Но Рудолфо ги очакваше. Бяха дошли. Бяха видели Исаак. Бяха си тръгнали. И петима от най-добрите и смели горяни ги следваха.

— Много добре. Искам да ми доложат лично.

— Да, милорд.

Рудолфо се обърна и влезе в шатрата. Очите на металния човек сияеха леко в мрака.

— Исаак, добре ли си?

Металният човек избръмча и се раздвижи. Очите му замигаха бързо.

— Да, милорд.

Рудолфо се приближи до него и приклекна.

— Не вярвам, че ти си отговорен за гибелта на Уиндвир.

— Намекнахте за нещо такова. Но аз знам какво помня.

Рудолфо се замисли за миг.

— Това, което не помниш, може да се окаже по-важно. Липсващото време между посещението при брат Чарлс и появата ти на площада, преди да изречеш заклинанието на Ксум И’Зир. — Той погледна към меча си. Светлината от очите на Исаак хвърляше проблясъци по излъсканото острие. — Не мисля, че е било повреда. Сетберт, надзорникът на ентролузианските градове-държави има човек, който знае как се пишат вашите метални свитъци. Дори си има собствен метален човек.

— Не разбирам. Андрофрансините и Сивата гвардия са особено внимателни…

— Стражите може да се подкупят. Вратите да останат отворени. Ключовете да изчезнат. — Рудолфо потупа металното коляно. — Ти си истинско чудо, приятелю, но подозирам, че не разбираш човешкия капацитет за добро и зло.

— Чел съм за това — въздъхна металният човек. — Но вие сте прав, не го разбирам.

— Надявам се никога да не го разбереш. Имам и други въпроси към теб.

— Ще отговарям искрено, милорд.

Рудолфо кимна.

— Добре. Как се повреди?

Металните клепачи на Исаак трепнаха изненадано.

— Вашите хора ме нападнаха, милорд. Мислех, че го знаете.

— Моите хора те откриха в един кратер и те доведоха веднага при мен.

— Не, преди това.

Рудолфо поглади брадата си.

— Разкажи ми повече.

— Огньовете стихнаха, светкавиците престанаха и аз се върнах в библиотеката, за да може брат Чарлс или някой друг да ме унищожи за престъплението ми. Но бяха останали само пепел и овъглени камъни. Почнах да викам за помощ и вашите хора се появиха с мрежи и вериги. Опитах да се измъкна и те ме нападнаха. Паднах в кратера. После дойдоха другите и ме доведоха при вас.

Рудолфо се усмихна мрачно.

— Чудех се. Сега знам повече. До сутринта ще науча всичко.

Исаак вдигна поглед.

— Милорд, казахте да ви напомня за въпросите по повод премахването на работните ми спомени.

— А, вярно. — Рудолфо се надигна. — Може да не значи нищо. Може утре да потеглим по съвсем различен път. — Той протегна ръка и металният човек я прие. Пръстите му бяха хладни. — Но ако ветровете на съдбата позволят, ще имам работа за теб в горското ми имение.

— Работа, милорд?

Рудолфо се усмихна.

— Да. Най-голямото богатство на света лежи между металните ти уши. Бих искал да препишеш всичко.

Исаак пусна ръката му. Очите му заблестяха и от тялото му излезе пара.

— Няма, милорд. Няма отново да се превърна в нечие оръжие.

За момент Рудолфо усети металния вкус на страха в устата си.

— Не, не, не. — Той отново хвана ръката му. — Не това, Исаак. Останалите неща. Поезията, пиесите, историята, философията, митологията, картите. Всичко, което андрофрансинската библиотека е запазила… или поне това, което знаеш. Няма да позволя тези неща да изчезнат от света заради амбициите на един глупак.

— Милорд, това е монументална задача за един слуга.

— Вярвам, че скоро ще имаш помощници.

 

 

Омагьосаните горянски съгледвачи се върнаха от ентролузианския лагер призори. Водеха овързан и закачулен мъж. Настаниха го на стол и свалиха качулката. Един от съгледвачите сложи широка кожена торба на масата.

Докато Рудолфо оглеждаше госта, слугите донесоха закуска — портокали, грейпфрути, сладки с мед и орехи и захаросани ягоди. Пленникът беше дребен, с деликатни пръсти и широко лице. Очите му бяха ококорени, а вените по врата и гърлото бяха изпъкнали.

Исаак се втренчи в него. Рудолфо потупа ръката му.

— Познаваш ли го?

Металният човек изтрака.

— Да, милорд. Това е чиракът на брат Чарлс.

Рудолфо кимна. Отхапа от един сладкиш и прокара залъка с охладено крушово вино.

Горянските съгледвачи направиха краткия си доклад.

— С колко разполагат?

— Общо тринайсет, милорд — отговори командирът. — Държат ги в шатра, в центъра на лагера. Този спеше между тях.

— Тринайсет. — Рудолфо поглади брадата си. — Исаак, с колко мехослуги разполагаха андрофрансините?

— Това са всичките, милорд.

Горският крал махна на най-близкия съгледвач.

— Отпушете му устата.

Пленникът се задъха, погледът му беше див, а устата му трепереше като риба на сухо. Понечи да проговори, но Рудолфо го спря.

Набоде парче портокал на сребърната си виличка.

— Аз ще задавам въпроси, а ти ще отговаряш. Иначе няма да отваряш уста.

Мъжът кимна.

Рудолфо посочи към Исаак с виличката.

— Познаваш ли този метален човек?

Мъжът кимна отново и започна да пребледнява.

— Ти ли промени командите му по нареждане на надзорник Сетберт от Ентролузианските градове-държави?

— Аз… да. Надзорник Сетберт…

Рудолфо щракна с пръсти. Един от съгледвачите извади тънка кама и я опря в гърлото на чирака.

— Засега отговаряй само с „да“ или „не“.

Мъжът преглътна.

— Да.

Камата се отмести леко.

Рудолфо си избра ново парче портокал и го лапна.

— За пари ли извърши това ужасно дело?

Очите на човека се насълзиха. Той стисна челюсти и кимна бавно.

Рудолфо се наведе напред.

— Разбираш ли какво си сторил?

Андрофрансинският чирак подсмръкна. Не кимна веднага и съгледвачът го върна към въпроса с върха на камата си.

— Д-да, милорд.

Рудолфо си взе парче грейпфрут. Тонът му беше нисък и равен.

— Искаш ли милост за това ужасно престъпление?

Плачът се усили. Хленченето беше пълно с отчаяние и мъка, надвисна тежко във въздуха.

— Искаш ли милост за ужасното си престъпление? — попита отново Рудолфо, още по-тихо.

— Не знаех, че ще проработи, милорд. Кълна се. А и никой не очакваше, че ако сработи, ще е толкова… напълно…

Рудолфо сбърчи вежди и вдигна ръката си. Мъжът млъкна.

— Откъде да знаеш? Как би могъл някой да знае? Ксум И’Зир е мъртъв от две хиляди години. Така наречената Епоха на смеещата се лудост е отминала. — Рудолфо си избра внимателно парче сладкиш и отхапа от ъгълчето. — Пак питам: искаш ли милост?

Мъжът кимна.

— Много добре. Имаш една възможност, само една. Не мога да кажа същото за твоя господар. — Рудолфо погледна към металния човек. Очите му светеха, а от ъглите на устата излизаше лека пара. — След малко ще те оставя с моите съгледвачи и металния ми приятел, Исаак. Искам да му обясниш бавно, ясно и с най-големи подробности всичко, което знаеш за поддръжката, поправката и препрограмирането на мехослугите. — Рудолфо се надигна. — Имаш само един шанс и само няколко часа. Ако не съм доволен, ще прекараш остатъка от живота си на площада за мъчения. Целият свят ще гледа как специалистите мъчители ще дерат кожата ти с подсолени ножове и ще чакат, докато се образува нова. — Той глътна остатъка от виното. — Ще изкараш последните си дни в пикня, лайна и кръв, малките деца ще ти пищят на главата, а унищожението на града ще тегне над душата ти.

Мъжът повърна. Противно миришещата жлъчка потече по туниката му.

Рудолфо се усмихна.

— Радвам се, че ме разбираш. — Той спря пред платнището на шатрата. — Исаак, изслушай го внимателно.

Излезе навън и махна на Грегорик.

— Донесете една птица.

Сам написа съобщението. Беше простичък въпрос от една дума. След това го привърза към крачето на птицата със зеления конец на мира, макар да чувстваше, че е лъжа. Прошепна посоката и целуна малката мека главичка. След това подхвърли птицата във въздуха и тя се понесе на юг към ентролузианския лагер.

Прошепна отново написания въпрос. Звучеше кухо, но въпреки това го стори.

— Защо?