Кен Сколс
Ридание (16)

Джин Ли Там

Джин Ли Там скри откраднатата магическа торбичка в шатрата си. Докато се надигаше, чу учтиво покашляне зад себе си и се завъртя.

Беше младият лейтенант, онзи, който й бе довел кон, докато пътуваха.

Тя се изправи.

— Да?

— Лорд Сетберт ви уведомява, че Рудолфо и антуражът му ще пристигнат до час. Надзорникът ви очаква на тържествената трапеза.

Джин Ли Там кимна.

— Благодаря. Ще бъда там.

Лейтенантът се размърда неловко. Искаше да пита още нещо, но се колебаеше.

— Влезте, лейтенант. — Тя го огледа. Беше около двайсетгодишен и личеше, че е син на някой ентролузиански дребен благородник, който няма търпение да остави следата си по света. Пристъпи към него, но не много близо, за да не го притесни с височината си. За момента искаше да спечели доверието му. — Искате да кажете нещо ли?

Очите му пробягаха из помещението, а ръцете му замачкаха шапката.

— Имам въпрос. — Започна колебливо, но после заговори бързо. — Но не съм сигурен дали искам да знам отговора.

— Може и да не ви отговоря — подхвърли тя. — Питайте все пак.

— Някои от мъжете са чули как надзорникът говори с генералите през последните два дена. Други са дочули съгледвачите. Казват, че от Уиндвир не е останало нищо, освен металните хора и момчето.

— Това изглежда вярно — отвърна Джин Ли Там. — Но се надявам, че няма да се окаже така.

Явно още не беше се усетил. Искаше да пита още нещо, но не беше сигурен дали може да й се довери. Тя реши да рискува и да използва езика със знаци, който ползваха в делтата.

„Можеш да ми се довериш.“

Той примигна.

„Знаеш ли нашите знаци?“

Тя кимна.

— Да. — Докато говореше, ръцете й продължаваха да се движат. „Питай каквото искаш, лейтенант.“

Ръцете му бяха заети с шапката и той я нахлупи на главата си.

— Няма да е учтиво. — Но пръстите му се размърдаха. „Казват, че надзорникът имал предварителна информация за гибелта на Уиндвир от шпионите си в града. Че сме тръгнали да помогнем заради родството.“

Пръстите му се отпуснаха и тя разбра. Младежът беше на ръба.

— Прав сте. Няма да е учтиво. Той е надзорник. Вие сте негов лейтенант. Аз съм негова конкубина. — „Надзорникът имаше предварителна информация.“

— Съжалявам, че ви обезпокоих, милейди. — И отново с ръце: „Хората са го чули да се хвали. Твърдял, че е предизвикал гибелта на андрофрансинския град.“

— Предайте на надзорника, че след малко ще се появя. — Джин Ли Там се поколеба. Ако потвърдеше страховете му, можеше да го поведе по опасен път. Беше по-лесно да се колебаеш, отколкото да се преструваш или да заровиш униформата си и да дезертираш. Накрая все пак направи знак. „Хвалбите на надзорника са истина.“ Видя как лицето му пребледня.

Лейтенантът се олюля и отпусна ръце.

— Сигурно е имал основателна причина — прошепна той.

Джин Ли Там пристъпи по-близо, разкривайки пълната си височина, и положи длан на рамото му.

— Като видиш опустошението на Уиндвир, ще разбереш, че не може да има разумна причина за подобно деяние — отвърна тихо тя.

Лейтенантът преглътна.

— Благодаря, милейди.

Тя кимна, завъртя се и го изчака да излезе. След това затвори платнището на шатрата, скри магическата торбичка на друго място и извади вечерния си тоалет.

Докато решеше косата си, се чудеше дали баща й е прав за лорд Рудолфо. Вече бе ясно, че трябва да се махне час по-скоро. Сетберт препускаше по нанадолнището като сляп кон и от това нямаше да излезе нищо добро. Чудеше се какво би казал баща й и предполагаше, че би я изпратил при Рудолфо. Един стратегически съюз с Деветте горски дома — поне докато не се прибереше безопасно в Изумрудения бряг, можеше да я задържи в делата на баща й още малко.

 

 

Сетберт вече не ставаше, когато тя влизаше в помещението. Едно време го правеше, а и сега спазваше официалния етикет, когато имаше повод. Но в момента беше сам и се смееше на металния си човек, който подскачаше и жонглираше с чинии.

— Лорд надзорник! — каза тя и направи реверанс на прага.

Той погледна към нея и облиза устни.

— Лейди Джин Ли Там. Изглеждаш прекрасно, както винаги.

Тя влезе в помещението и зае мястото си, а той махна на металния човек.

— Чакай в кухнята.

Механичният кимна и се изнесе с тракане и съскане.

— Новите са доста по-добри. Мисля да го сменя.

Джин се усмихна и кимна учтиво.

— Как си тази вечер? Заета ли беше? — Сетберт беше оживен.

— Да, милорд. Нагледах момчето и се уверих, че се грижат за него. — Сетберт се намръщи и тя продължи. — Сигурна съм, че ще проговори съвсем скоро.

Моментното намръщване се изтри от лицето му.

— Добре, добре. Искам да чуя историята му.

Джин отпусна длани в скута си.

— Трябва ли да знам нещо за тази вечер, милорд?

Сетберт се усмихна.

— Не си виждала Рудолфо.

Джин поклати глава.

— Не съм.

— Той е суетен. Пада си конте. — Сетберт се наведе към нея. — Няма деца. Няма жена или конкубина. Мисля, че е… — Той изметна китката си женствено. — Но е голям актьор. Ако те покани на танц, както подозирам, че ще направи, танцувай, колкото и да ти е неприятно.

— Щом милорд го желае.

— Желая. Няма нужда да казвам, че не е дошло време да разкриваме моята роля в падането на Уиндвир. Той ще научи скоро, но тогава ще е твърде късно.

Джин Ли Там кимна. Стабилна стратегия. Атаката над Уиндвир беше нанесла щети на ентролузианската икономика. Сетберт беше луд, но съвсем не глупав. Каквато и да бе причината да унищожи града, възнамеряваше да компенсира ентролузианците чрез анексиране на нови земи. Деветте горски дома бяха апетитен плод, макар нависоко и настрани по дървото. Малко кралство от горски градове, заобиколено от обширни земи. Осъзна, че армията изобщо не е била за Уиндвир.

— Разбирам.

Отвън се чу глъчка. Платнището се отметна и се появи младият лейтенант. Очите им се срещнаха за кратко, преди той да отклони поглед.

— Лорд Рудолфо приближава лагера. Води горянските съгледвачи. Не са омагьосани.

Сетберт се усмихна.

— Благодаря, лейтенант. Погрижете се да го посрещнете подобаващо.

Джин Ли Там приглади полата си и се зачуди как ли ще мине последната й вечеря като конкубина на Сетберт.