Кен Сколс
Ридание (14)

Неб

„Ценен си само заради историята си.“

Думите на червенокосата жена продължаваха да са с Неб.

Беше се изкъпал, като изчака, докато слугинята, която носеше вода, излезе, за да не го види как сваля мръсното расо. Още щом влезе във водата, тя покафеня от пепелта и мръсотията. Дори когато се избърса с грубата войнишка кърпа, видя, че по памука остават сиви петна. Въпреки това се почувства по-чист от преди.

Робата, която му донесоха, бе твърде голяма, но той стегна въжето през кръста и изхвърли водата в бурените зад шатрата.

Опита да хапне малко хляб, но стомахът му се разбунтува след няколко залъка. Неб стисна двете си книги и се сви на нара. Мислеше за думите на червенокосата и се чудеше защо историята му е толкова ценна за надзорника. И защо се бе ядосал толкова, като разбра, че Неб не може да говори? И по-лошото, защо изобщо толкова се вълнуваше да я чуе? Дамата сигурно щеше да му каже, ако я попита, но не беше сигурен, че иска да знае.

Превъртя се и опита да поспи. Но когато затвореше очи, нямаше мрак, никога. Виждаше огън — зелен огън, — падащ като гигантски юмрук на Уиндвир. И светкавици, бели и остри, издигащи се в небето. Сградите падаха. Миризмата на горящо месо от животни и хора изпълваше ноздрите му. А при портата до речните кейове се виждаше една бягаща, пищяща, запалена фигура.

Разбира се, Неб знаеше, че последното е плод на въображението му. Но в ума си можеше да види топящите се очи на баща си, обвинението и разочарованието.

Накрая се отказа от нара. Измъкна се в нощта и отиде при каруцата. Съгледвачите от делтата бяха удържали на думата си и я бяха докарали. Сви се в каросерията между дрехите, книгите и писмата и заспа.

Но сънищата му бяха изпълнени с огън.