Кен Сколс
Ридание (124)

Рудолфо

Рудолфо настигна Петронус по пътя за залива Калдус на следващата вечер. Беше прекарал голяма част от нощта и деня да успокоява стреснатите си гости. Когато научи, че старецът се е измъкнал от града, поръча да му доведат най-бързия жребец. Освободи съгледвачите и Едрик не възрази, щом видя гнева в очите му.

Пришпорваше коня здраво, яздеше ниско приведен и усещаше как вятърът развява наметалото и косата му. Вдъхваше миризмите на гората, на животното и на равнините отпред.

Забеляза Петронус и стария му кон на две левги в прерията, напипа с ръка тесния си меч и препусна напред. Настигна стареца и завъртя жребеца си. След това извади меча и го насочи към него.

Петронус вдигна глава и Рудолфо свали острието, като видя отчаянието му. Кървясалите очи му напомниха за червеното небе над пушещите руини и почернелите кости на Уиндвир.

Старецът не проговори.

Рудолфо приближи жребеца си, за да зададе въпроса, макар да знаеше отговора.

— Защо?

— Направих каквото трябваше. — Петронус стисна зъби. — Ако не бях го сторил, всичко останало щеше да е лъжа.

— Всички правим каквото трябва. — Рудолфо прибра меча, а гневът му се уталожи. — Кога го осъзна? Кога реши да постъпиш така?

Петронус въздъхна.

— Може би когато видях колоната от дим. Или пък, когато видях полето от кости и пепел.

Рудолфо се замисли и кимна бавно, търсейки точните думи. Когато не можа да ги открие, пришпори коня си и препусна напред, като остави стареца сам със сълзите му.

Рудолфо препуска из равнината, докато луната не се вдигна и топлата нощ не се осея със звезди. Всичко останало изчезна и остана само фалшивото чувство за свобода. Той му се наслади, защото знаеше, че скоро ще отмине. Галопираше в мрака, усещаше коня под себе си, тропота на подковите и свистенето на дъха му. Бяха само той и конят, насред обширната прерия, без Ли Там, без библиотека, без андрофрансини, без сватби и наследници. Знаеше, че това е лъжа, но я почете, докато не видя гората отдясно. Забави и обърна към дърветата, а по някое време се смъкна от седлото и поведе животното обратно към истинските неща.

Тръгна по непознати пътеки и се замисли за живота си. За дните преди падането на Уиндвир и за следващите. Как спеше в каруцата с припаси, защото я предпочиташе пред леглото. За дните, прекарани на седлото, а не в кабинета. За неизброимите жени в леглото му и за единствената, която знаеше, че трябва да има.

„Животът ми се промени!“ Осъзна, че това нямаше да се случи, ако не го желаеше. Беше избрал да възстанови библиотеката и да запази нещо добро за света — философията, изкуството, историята, поезията и песните. Беше избрал да се съюзи с Джин Ли Там, красива и възхитителна жена, която уважаваше и щеше да обикне един ден. Двамата щяха да създадат живот, който, ако зависеше от него, също щеше да е красив и възхитителен. И той щеше да наследи светлината и да й бъде пастир, също като баща си.

Рудолфо мислеше за тези неща, както и за стареца, който пътуваше към крайбрежието, напоявайки бялата си брада със сълзи. За приятеля си Исаак, който куцаше и продължаваше да носи расо. За младежа Неб, който се бе изправил, когато Петронус поиска някой да убие в името на светлината. За Влад Ли Там и неговата клада, изгаряща архива на фамилията му.

„Опустошението на Уиндвир достигна до всички ни.“

Вече нямаше значение защо. Важното бе да не се случи отново. И Рудолфо виждаше ясно своята роля, виждаше и как риданието може да се превърне в химн.

Непознатите пътеки го изведоха на пътя. Той го прекоси, и продължи да крачи в покрайнините на гората, макар да виждаше светлините на спящия град. Приближи се към хълма на библиотеката от юг.

Щеше да остави коня в конюшнята. Щеше да влезе в имението. Да отиде в спалнята на Джин Ли Там и да й прошепне в утрото мечтата за бъдещето, която можеха да споделят. Щеше да нареди да премахнат Площада на мъченията и да го остави в миналото, за да могат синът му Иаков и неговият приятел Исаак да съградят нещо по-добро. Но първо искаше да види малкото, с което бе започнал.

Чу тихи гласове, бръмчене и шептящ звук, който не можа да определи. Остави коня и пристъпи тихо напред като един от съгледвачите си, отмествайки растителността, която му пречеше.

Шатрата на книжниците беше пред него, платнищата й бяха дръпнати, за да влиза нощният въздух. Тихите гласове бяха на малцината помагачи, които ходеха от маса на маса и подаваха хартия и подострени пера. Металните хора продължаваха да работят, телата им бръмчаха, а очите им отразяваха светлината на лампите.

Рудолфо остана така цял час, седнал на росната трева, успокоен от звука, който преди не можеше да определи.

Беше шумът от плъзгането на писалките по страниците.