Кен Сколс
Ридание (123)

Неб

Тълпата помъкна Неб със себе си. Докато успее да се измъкне, повечето хора бяха напуснали павилиона и се събираха на поляната отвън. Гласовете се сливаха във все по-нарастваща глъчка. Той застана до входа и видя Рудолфо да говори с неколцина андрофрансински епископи, докато съгледвачите изнасяха тялото на Сетберт.

„Аз щях да го направя вместо теб.“ Но знаеше, че Петронус погребваше собствените си мъртъвци по собствен начин и имаше добри намерения за Неб. А също и че старецът не изпитваше желание да убие Сетберт, както с нежелание взе отново пръстена.

„Правим това, което трябва.“

Исаак докуцука от павилиона.

— Брат Небиос, видя ли отец Петронус?

Старецът вече нямаше тази титла, но не му даваше сърце да го припомни на Исаак. Затова само разклати глава.

— Тръгна си бързо.

Очите на Исаак примигнаха.

— Разтревожен съм от днешните събития.

— И аз също — кимна Неб.

— Знам, че това, което видях, е лошо — продължи Исаак. — Знам, че противоречи на ученията на П’Андро Уим. Наясно съм и че ще донесе сигурен край на ордена, който ме създаде. Въпреки това изпитвам неочаквано задоволство.

Неб го изгледа, не знаеше какво да отговори. Неговото задоволство произлизаше от факта, че човекът убил баща му, няма да навреди повече на никого. Но друг човек го бе направил отново сирак, като унищожи последните остатъци от единственото му семейство.

Дълбок глас в него повтаряше, че винаги ще бъде сирак. Той отново погледна Исаак. Явно и мехослугата беше сирак.

— Ще го потърся в кабинета — каза Исаак. — Трябва да поговорим за това, което се случи днес.

Неб тръгна мълчаливо с него, сигурен, че няма да открият стареца в кабинета. Съмняваше се, че изобщо ще го намерят някъде. За добро или зло работата му беше свършена и светът трябваше да продължи напред.

Подминаха навеса с дългите пейки и маси, купчините хартия и мастилниците. Дори сега няколко мехослуги продължаваха да работят с проблясващи очи и бръмчене, записвайки събитията от съвета, за да бъдат съхранени във Великата библиотека.

Неб погледна въпросително и Исаак спря.

— Изпратих ги веднага да запишат всичко. Реших, че може да е важно някой ден.

Неб не отговори и двамата продължиха в мълчание.

Кабинетът беше тъмен и със затворена врата. Лампата беше още топла, а документите по бюрото — грижливо подредени за утрешната работа. Неб видя плик с името си и счупи печата.

„Съжалявам! Ти си направен за нещо повече от обърната към миналото мечта.“

Очите на Исаак помръкнаха и гърдите му изсвистяха.

— Какво означава това?

Неб остави съобщението на бюрото и се наведе към другите документи. Съобщения за прехвърляне, писма, продажби на излишните имоти. Подписани и подпечатани с папския пръстен, чакащи който първи ги открие.

— Означава, че работата продължава — обясни младежът. — Ще ридаем за изгубената светлина и ще почитаме каквото е останало.

Той остави Исаак и тръгна по коридорите, докато не се озова в мрака. Затича из гората докъдето му стигнаха силите и седна на един камък. Нямаше сълзи. Не усещаше гняв. Просто седеше.

— Винаги съм бил сирак! — извика Неб на обгърналия го мрак.

Спомни си бележката на Петронус. „Ти си направен за нещо повече от обърната към миналото мечта.“

Може и така да беше. Замисли се за Уинтърс. За съня, в който над тях небето бе запълнено от голям кафяв свят. „Това е нашият дом“, каза тя, легнала гола до него, и той й повярва. Някъде, отвъд това време, се издигаше нов дом.

Някой ден щяха да го открият. Но дотогава щеше да остане в Деветте гори. Може би Рудолфо щеше да му позволи да работи под някаква форма в библиотеката.

— Още ли си тук? — извика той към празната гора.

Небиос бен Хебда чу изръмжаването и лекото раздвижване наблизо и се усмихна.