Кен Сколс
Ридание (122)

Джин Ли Там

Джин Ли Там се измъкна от павилиона в суматохата, последвала екзекуцията на Сетберт. Беше видяла нещо странно — един от младите андрофрансини изглеждаше като един от многобройните й братя. Когато очите им се срещнаха, той извърна лице и побърза да излезе през един от трите широки входа.

Тя го последва.

Не изпитваше гняв заради смъртта на Сетберт. Той щеше да загине при всички случаи. И въпреки годините, които бе прекарала с него, не бе изградила никаква връзка. Не изпитваше никакви колебания, че той е разрушил Уиндвир, както и че баща й е замесен във всички събития, чак до тази екзекуция, която на практика слагаше край на легитимността на андрофрансинския орден. Малцината останали можеха да опитат да го възстановят, но едва ли щяха да успеят. А и към какво можеха да се върнат? Нямаше съмнение, че Петронус се е погрижил за всички въпроси, преди да загуби правото си да е папа, тъй като бе изцапал ръцете си с кръвта на Сетберт.

Чудеше се дали и това е дело на баща й.

Мисълта за баща й я върна към настоящето и тя си запробива път в тълпата. Мярна младия андрофрансин напред и забърза. Но когато го настигна, се оказа, че не е брат й.

— Съжалявам! — извини се тя и започна да се оглежда.

Осъзна, че иска да види някого от клана Ли Там. Замисли се. Защо? През последните месеци гневът й бе кипял като прилива в залива Там в родния й град. Когато гневът се оттеглеше, пясъкът на душата й се изпълваше с тъга до такава степен, че чак жадуваше за завръщането му. Вълните се стоварваха неизбежно и я разгневяваха отново.

Но внезапно сега, когато всичко бе приключило, мъката и гневът към баща й бяха изчезнали под ножа на Петронус. Рудолфо й бе казал, че понякога хората живеят с хиляди дребни несправедливости и когато видят правосъдие за някоя огромна злина, това ги подтиква да продължат по пътя, който са прекъснали. Внезапната смърт на Сетберт и андрофрансинския орден бе оставила празнина, но можеше да я запълни с по-добрия свят, който се надяваше да предложи на детето си.

Не бързаше да се връща към имението. Трябваше да изчака Рудолфо, но имаше нужда да остане сама, макар да знаеше, че работата за вечерта тепърва предстои. Владетелят на Деветте горски дома трябваше да смекчи недоволството, да успокои страховете и да даде гаранции на малките остатъци от потомството на П’Андро Уим.

Беше почти тъмно, когато спря пред скритата портичка до задните градини. Вратата беше отворена и в сенките на тайния проход стоеше някой. Тя се приближи колебливо. Внезапно се почувства сама и несигурна.

Баща й се измъкна от сенките, облечен в сиво археоложко расо. Не каза нищо и лицето му остана неразгадаемо, макар погледът му да беше мек. Тя също замълча, сигурна, че лицето й е същото, за разлика от очите. Мислеше, че гневът й ще се разгори, щом го види, но нищо в нея не трепна.

Очите им се срещнаха и той кимна бавно. Мина покрай нея и рамото му я докосна. Тя се завъртя и го изгледа. Влад сякаш вървеше по-бавно и по-малко самоуверено.

Замисли се дали да не го повика, но не знаеше какво да каже. Затова изчака да си отиде, влезе в новия си дом и затвори вратата. Трябваше да построи живота си с Рудолфо и неродения им син.

Откри бележката от баща си доста по-късно. Не се сети да я потърси, макар да знаеше, че той винаги й пишеше по някоя дума. Беше проста, надраскана набързо и без шифър.

„За четирийсет и втората ми дъщеря по случай сватбата и раждането на сина й Иаков.“

Беше поема за любовта на баща към дъщеря му. Накрая бащата отплаваше в нощта, а дъщерята се учеше да води нов живот.