Кен Сколс
Ридание (118)

Рудолфо

Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден, възобнови заседанието с вдигане на ръце.

Гласовете в павилиона секнаха. Рудолфо стоеше встрани от другите, не само като домакин, а и защото искаше да вижда по-добре.

Първите два дена съветът се занимаваше с организационни въпроси. Първо, Петронус се подложи на проверка и получи потвърждение от поне дузина побелели андрофрансини, че наистина е този, за когото се представя. След като с това се приключи, започнаха да обсъждат всичко — от състоянието на владенията до изграждането и управлението на библиотеката.

Преди да прекъснат за обяд на третия ден, той изненада всички, когато посочи металните хора в аколитските им раса.

— Тези нови братя, които ние създадохме, ще се грижат за библиотеката, а горянските съгледвачи ще ги охраняват.

Рудолфо се усмихна при тези му думи.

— Те нямат души, а вие ще им оставите светлината? — противопостави се един от разгневените епископи.

Петронус изгледа мъжа и вдигна една от новите книги.

— Не им давам нищо, те си го заслужиха. Работят ден и нощ, за да ни върнат отнетото. — Папата се усмихна. — А колко от вас, които имате души, им помогнахте?

Епископът седна засрамен на мястото си, а Рудолфо се усмихна отново.

След обяда Петронус възобнови съвета с мълчалива благословия и погледна към Рудолфо с мрачна усмивка.

— Скоро ще закрия този съвет. Но преди това ни предстои още една неприятна задача. — Той кимна и шестима съгледвачи въведоха Сетберт. Вървяха бавно заради веригите му.

Рудолфо погледна към човека, който преди управляваше цяла държава. Въпреки че го хранеха добре в плен, Сетберт бе загубил голяма част от тлъстините си. Косата му бе обръсната по искане на мъчителите. Плътта му беше рязана, така че да се оформи сложен уимски лабиринт по кожата.

Белези от уимски нож.

Рудолфо усети внезапен срам и извърна очи.