Кен Сколс
Ридание (117)

Влад Ли Там

Влад Ли Там не понасяше да носи вълна през лятото и се чудеше как останалите го правят. Археоложкото расо дращеше кожата му, особено след тридневната езда.

Железният кораб го бе оставил, заедно със скромния му антураж, на един пуст бряг в залива Калдус. Остатъкът от армадата беше напред и щеше да го чака до Шепнещите острови в края на Познатите земи.

Мислеше да не се занимава повече. Смяташе да изпрати децата си на тази последна мисия, но в крайна сметка не устоя, въпреки заплахата на Рудолфо. Беше свикнал да доставя лично най-важните съобщения и се озова в Деветте гори за пръв път след онази нощ преди толкова години, когато бе чул последните думи на седмия си син.

Горянските съгледвачи ги разпитаха накратко откъде идват. Един андрофрансин, работещ на малко писалище под навес, записа имената и длъжностите им в ордена. След това ги упъти към полето с шатрите извън града.

Докато синовете му опъваха палатките, Влад се размотаваше покрай облечените в раса хора и слухтеше за полезна информация.

После напусна андрофрансинския лагер и премина през ниския мост, водещ към града. Движеше се заедно с останалите, посещаваше стратегическите места, които му трябваха. Накрая стигна до Площада на мъчителите и ниската каменна постройка, която служеше за затвор. Единственото място, на което не можеше да проникне лично, нито богатството можеше да му купи влияние. Влад спря и се ослуша за писъци, но не чу нищо. Е, очакваше се Сетберт да е затворен в килия. Беше нормално Петронус да настои за това, тъй като не желаеше да легитимира това уимско отклонение с рязането и дрането в името на изкуплението.

Стражите бяха неподкупни, за разлика от готвачите. А те можеха да предадат съвсем лесно съобщението. Дълъг косъм от сестрата на Сетберт, привързан към бутчето на дивата кокошка, от която се състоеше последното му ядене. Щяха да я сервират цяла, според предпочитанията му. И още един косъм — по-къс и взет от племенника му Ерлунд, внимателно завързан около клюна. Още заплахи към вече дългия списък.

Естествено, Влад Ли Там не възнамеряваше да избива семейството на Сетберт. Всичките му деца, освен малцината, които го придружаваха на север, и дъщеря му, която отказваше да говори с него, се бяха натоварили на железните кораби заедно с колкото се може повече от покъщнината.

Но заплахата щеше да е ясна, а понякога една заплаха бе достатъчна да премести течението на реката. Влад Ли Там беше сигурен, че Сетберт ще схване намека и ще замълчи. Това щеше да позволи на стария му приятел да изпълни задачата, за която бе създаден.

Влад Ли Там се усмихна и продължи да се разхожда из града. Спря отново пред портите на седмото имение и разучи вратите и прозорците, сравнявайки ги с чертежите, които бе запомнил много отдавна.

Имаше съобщения и за имението, които също щеше да достави лично.

Но чак като свършеше с преместването на реката.