Кен Сколс
Ридание (116)

Неб

Неб се чувстваше все повече у дома си в Деветте гори. Работата му допадаше, а горяните бяха смайващи. Пък и северните блата бяха само отвъд Прерийното море.

Дните минаваха и той наблюдаваше как малкият градец се препълва. Последният голям керван бе пристигнал от летния папски дворец тази сутрин и на поляната, определена за съвета, се издигаха нови шатри.

Само това е останало, помисли си той при вида на мъжете в черни раса сред пъстроцветно облечените горяни. Сепна се, като си спомни, че толкова черни раса на едно място нямаше да му направят никакво впечатление едно време. На няколко пъти повдигаше въпроса за попълване на редовете пред Петронус, но папата не предприе нищо. В началото си мислеше, че това се дължи на многото натрупана работа и неминуемото изтощение. Все пак старецът почти не спеше и по цели дни и нощи се занимаваше с документите в кабинета си.

Но след като това се повтори няколко пъти, Неб осъзна, че Петронус избягва темата. Може би държеше да свърши по-належащите неща. Мехослугите работеха денонощно за възстановяването на библиотеката, ръцете им изписваха трескаво страница след страница. Рудолфо беше подсигурил книговезци, които настани в близки шатри. Имението почваше да се пълни с книги, а коридорите и стаите ухаеха на хартия и прясно мастило.

Оставаше и трудният въпрос с разпръснатите андрофрансински владения. Хиляда души нямаха нуждите на сто хиляди, но кои владения трябваше да се съхранят и кои да бъдат продадени или зарязани? Дори да попълнеха редиците си, орденът се бе разраствал две хиляди години и едва ли щеше да се върне към предишната си мощ въпреки помощта на Деветте горски дома.

Предстоеше и процесът на Сетберт. Мисълта за надзорника събуди дълбоко заровен гняв у Неб. След пристигането на фургона на мъчителите бе спрял да сънува Уинтърс и да мечтае за нова среща. Вместо това сънуваше как убива Сетберт.

Исаак го откри в покрайнините на града, докато гледаше палатковия лагер на андрофрансините.

— Папа Петронус те вика.

— Как е днес? — Забелязваше тъмните кръгове под очите на стареца, а и вчера папата се бе развикал на един слуга. Неб не го беше виждал толкова нервен дори по време на най-тежките мигове в Уиндвир.

Исаак сви рамене.

— Изтощен е. Изглежда… потиснат.

Неб кимна. Не беше питал Петронус защо се е махнал преди толкова години, но разбираше, че едва ли е искал да се върне.

„Аз го принудих.“ Не. Насилието на Сетберт беше виновно. А и не само. Просто Петронус си беше такъв.

— Ние правим това, което трябва — беше му казал. — Ти постъпи както трябва и аз ще сторя същото.

Но Неб съжаляваше за ролята си. Той благодари на Исаак и тръгна към седмото имение.

Вратата на кабинета беше затворена. Той почука и чу дрезгавия отговор.

Видя изражението на Петронус и замръзна.

„Той знае за оръжието.“ Неб искаше да изпълни нареждането. Измина почти половината път до ковачницата, където то щеше да бъде разглобено и претопено. Но в крайна сметка свърна към гората. Държеше историята в ръцете си. Оръжието сигурно бе на петстотин години, възстановено по чертежите в книгата на Руфело. Беше нещо — може би част от светлината, — което той не можа да се насили да унищожи. Вместо това го зарови, както беше опаковано, под един мъхнат дънер и маркира мястото с няколко бели камъка.

Неб понечи да обясни, но Петронус го прекъсна и му посочи стола.

— Сядай, Неб.

Старецът зарови из документите на бюрото, докато не намери сгъната и запечатана бележка.

— Исках да поговорим, преди да ти дам това.

Неб вече не беше сигурен, че ще стане дума за оръжието. Видя, че старецът е дълбоко натъжен и очите му са мрачни.

— Какво има, Петронус?

Папата беше настоял да го нарича по име, когато бяха насаме, но сега се сопна.

— Ще ме наричаш отче или ваше светейшество!

Неб усети, как стомахът му се свива.

— Как да ви служа, ваше светейшество?

Петронус кимна и затвори очи.

— Ще ми служиш ли, Небиос?

Неб преглътна. Внезапно се почувства разколебан, сам и уплашен.

— Знаете, че ще сторя всичко за вас, отче. — Не знаеше защо премина към старата и някак по-привична титла. Може би, защото и Исаак я ползваше. Или защото бе започнал да мисли за този човек като за баща през последните девет месеца.

Петронус кимна отново.

— Много добре. — Той му подаде бележката. — Премахвам статуса ти в ордена.

Смаяният Неб взе документа, но не го разпечата.

— Заради…

Петронус поклати глава.

— Не е заради теб. — Очите им се срещнаха. — Назначението в Уиндвир и тукашната работа бяха… само временни.

Неб не беше сигурен какво изпитва. Стъписване на повърхността. А под него гняв, отчаяние и объркване. — Не разбирам. Има още много работа. Мога…

Петронус повиши глас.

— Достатъчно. Ти ме провъзгласи за папа. — Присви очи и се наклони напред. — Мигар ще оспориш авторитета ми?

Неб преглътна и поклати глава, помъчи се да сдържи напиращите сълзи.

Петронус погледна настрани.

— Работата ти е впечатляваща, както съм написал и в писмото. — Очите на стареца се местеха навсякъде само за да не попаднат върху него. — Ти се превърна в чудесен младеж и силен лидер. Разбира се, ще ти бъде позволено да присъстваш на съвета и процеса, ако желаеш. — Но погледът му издаваше, че предпочита да не го прави.

Петронус продължи да размества документите на бюрото си, Неб мълчаливо гледаше сгънатата бележка в ръцете си. Искаше да я разкъса, да хвърли парчетата по стареца, да изкрещи, че няма да бъде отхвърлен така лесно. Искаше да се хвърли в краката му и да го помоли. Да научи за какво наистина става дума. Виждаше, че над душата на човека, който го бе спасил от лудостта в ранните дни след опустошението, тегне нещо мрачно — ужасяващо мрачно.

Не. Не Петронус го бе спасил, а надеждата.

Старецът продължи да рови из документите, но не каза нищо повече.

Защото между тях не бяха останали повече думи.

Накрая Неб стана и излезе, затича към гората. Докато газеше из тревата и боровите иглички, осъзна, че сънищата му отново се бяха сбъднали.

— Ще се изправиш и ще го провъзгласиш за папа в Градината за коронации — му бе казал брат Хебда в първия сън. — А той ще разбие сърцето ти.

Потресен, Неб заплака в гората, която вече не чувстваше като дом.