Кен Сколс
Ридание (113)

Петронус

Петронус погледна към планината от хартия на бюрото и въздъхна. Топлият ветрец носеше през прозореца миризмата на града и на цъфналите цветя в градините на Рудолфо.

Той разтърка слепоочията си. Очите го боляха заради ръкописите със ситни букви, които четеше през последните месеци, а от седмица имаше и главоболие. Ръката му също изтръпваше и беше пратил Неб при речната жена за соли, в които да я кисне. Количеството документи беше огромно още от първите дни, а след пристигането му тук продължи да расте стабилно. Трябваше да работи непрекъснато, ако искаше да приключи с повдигнатите въпроси преди съвета. Сядаше на бюрото си още по тъмно и си тръгваше, след като падне мрак.

Днес нямаше да е по-различно.

Чу приближаването на Исаак през притворената врата — тракането и дрънченето на частите му, тежките стъпки и лекото съскане на парата, предхождащо металическия глас. Мехослугата надникна в стаята.

— Отче?

— Здравей, Исаак. Влез.

Металният човек се вмъкна в помещението. В една ръка държеше клетката със златната птичка, която Петронус го бе накарал да провери, а в другата — наръч листа.

— Свърших с механичната птичка. — Исаак остави клетката в ъгъла на бюрото, на същото място, откъдето я бе взел преди две-три седмици.

Петронус я огледа. Исаак искаше да я поправи, но той не му разреши, преди да научат повече. Птичката седеше на дъното на клетката, главата й трептеше, а единственото здраво око се въртеше свободно. Овъгленото крило беше изкривено и от него излизаха искри, а металните й нокти се свиваха автоматично. Папата насочи погледа си към Исаак.

Очите на мехослугата проблеснаха.

— Паметта и командите за поведение са сериозно повредени от огъня. Няма как да установим последните й инструкции, но тя наистина е собственост на Ли Там. Намерих посвещение от папа Интелект Седми, който я подарил на Шей Ли Там.

Петронус отмести изненадано поглед към птичката. Интелект е бил на папския трон векове преди орденът да започне да изучава машините на Стария свят.

— Значи не е андрофрансинско дело?

— Не, отче. Тя е възстановена, а не изработена по модел.

Петронус подбра внимателно следващите си думи. Заклинанието на Ксум И’Зир все още бе чувствителна тема за металния човек.

— Повредите й съвпадат ли със… събитията… в Уиндвир?

Очите на Исаак потъмняха, първо едното, после другото, и той се извърна.

— Да, отче. — От гърба му изригна пара със свистене и устата му се отвори и затвори. Петронус се бе научил бързо как да разчита тези белези. Исаак беше угрижен. Накрая металният човек продължи: — Но не разбирам. Механиката й е здрава, а е значително пострадала.

— Да — кимна Петронус.

Исаак понижи глас.

— Аз и останалите мехослуги бяхме в епицентъра на разрушенията. Защо на нас ни няма нищо?

Старецът сви рамене.

— Кракът ти е повреден.

Исаак поклати глава.

— Съгледвачите на Сетберт го повредиха. Самото заклинание не стори нищо на никого от нас. Не разбирам.

Петронус повдигна вежди. Не знаеше, че контузията не е резултат от заклинанието, и се зачуди защо не е мислил по този въпрос. Имаше общо четиринайсет мехослуги и всички без Исаак са били в библиотеката по време на разрушението. Беше видял почернелите останки и развалините от андрофрансинските артефакти, които работниците успяха да изкопаят. Малка част от тях можеха да бъдат възстановени. А металните хора се бяха измъкнали почти невредими.

— И аз не разбирам.

Исаак остави документите, които носеше, на малкото празно пространство на писалището.

— Това ме подсеща за другия въпрос, който искахте да разуча, отче.

Петронус разтърка слепоочия в опит да си спомни. Главата му беше задръстена и вече започваше да усеща болката зад очите си.

— Кой въпрос?

— Прегледах ресурсите на ордена, свързани с магии и машини, пригодни за военна употреба. Изложил съм всичко в доклада си.

Петронус погледна документите, но не ги взе.

— Можеш ли да обобщиш накратко?

Исаак кимна.

— Естествено, отче. Накратко, не е останало нищо.

Петронус грабна първата страница и я огледа.

— Нищо ли?

— Да, отче. Не е изненадващо. Брат Чарлс беше много съвестен и изтриваше по-опасната информация от мехослугите.

Петронус въздъхна. Тази част от светлината беше загубена, но може би това бе благословия. В противен случай щяха да бъдат принудени да вземат тежки решения. След като бе видял на какво зло бяха способни военните магии, не биваше да тъгува за този по-тъмен аспект на светлината. Стомахът му се сви, той вдигна глава и се взря твърдо в Исаак.

— Ами „Седемте какофонични смърти“? Какво стана със заклинанието?

Очакваше реакция, но когато тя се разигра пред очите му, се дръпна назад. Цялото тяло на Исаак се разтресе, очите му се завъртяха, а устата засвири. Дългите метални пръсти започнаха да се свиват и отпускат, а шлемовидната глава се залюля. Писъкът се засили, от радиатора блъвна пара. От очите и устата започна да капе вода. Духалата в гърдите му се задвижиха гневно.

— Отче, не ме карайте…

Петронус усети отчаянието в гласа си, но то му придаде гневен тон.

— Исаак, принуждавам те да отговориш под свещена клетва. Какво стана с какофоничните смърти?

Внезапно Исаак спря да се тресе и раменете му се отпуснаха. Гласът му стана равен и отнесен и някак далечен.

— Тази част от паметта ми беше повредена при изричането на заклинанието, отче.

Петронус се наклони напред и продължи по-спокойно.

— Повредена непоправимо ли?

— Да, отче — потвърди Исаак.

Петронус усети облекчение. Въпреки това сърцето му се късаше. През месеците, докато работеше с мехослугата, бе видял как дълбоката рана бе променила душата му.

— Съжалявам, че те принудих, Исаак. Но някои неща не трябваше да напускат Изпепелената пустош. Тези части от така наречената светлина трябва да си останат в мрака.

Исаак не каза нищо. Петронус не можеше да прецени дали металният човек изглежда облекчен, притеснен или и двете. Затова реши да смени темата.

— Имаме ли някакви новини от лорд Рудолфо?

Исаак поклати глава.

— Не, отче. Лейди Там не е получила нищо. Първият капитан Едрик и хората му изпратиха птици по крайбрежието, но досега няма вести.

Петронус кимна.

Внезапното изчезване на горянския крал след пленяването на Сетберт го изненада. Рудолфо беше своенравен, но също като баща си притежаваше силно чувство за отговорност. Щом приключеше с личната си работа, щеше да се завърне и да продължи делото. И той като Петронус щеше да стори това, за което е създаден.

— Сигурен съм, че ще се появи.

— Да, отче. — Исаак се обърна към вратата. — Ако това е всичко, имам среща с книговезците за обсъждане на логистиката.

Петронус се усмихна пресилено.

— Благодаря ти, Исаак.

Металният човек излезе и той се облегна назад. Отвън се чу детски смях и за миг носът му долови миризмата на солена вода и прясно уловена риба от неочаквания спомен. Краката му почти усещаха нагретите дъски на кея, докато тичаше след младия Влад Ли Там към чакащата ги лодка на баща му.

Внезапният образ на приятеля му като малък го изпълни с тъга. Знаеше, че под нея се крие ужасяващ гняв към човека, когото бе обичал като брат.

— Аз съм създаден за това — му беше казал Влад едно време, когато го попита какво щеше да прави, ако не беше лорд на Ли Там. След това бяха излезли да ловят риба за последен път и почти върнаха магията от старите дни, преди съдбата да ги подхване и да ги окове.

„Трябва да отида на риболов.“ Със сигурност някой от слугите или съгледвачите можеше да му намери пръчка и корда. Реката, минаваща през града, не беше много широка, но бе видял вировете под дърветата и кафявите гърбове на пъстървите, които пореха водата.

Ала в крайна сметка Петронус остана на бюрото си и продължи да работи, докато очите му не се замъглиха и ръцете не го заболяха. Стана от бюрото дълго след като жабите огласиха носещия мирис на гора нощен въздух.

— За това съм създаден — каза той тихо на мрака.