Кен Сколс
Ридание (110)

Петронус

Кабинетът на Петронус граничеше със стая за гости, приспособена за работата на Неб и Исаак. Стюардът беше настоял папата да има някакво лично пространство и не искаше и да чуе да се работи в покоите му. Затова пренесоха малко писалище, няколко етажерки и три стола в един по-широк килер. Дори имаше малко прозорче, което гледаше към една от многобройните градини на имението. Пролетта настъпваше и Петронус можеше да помирише цветята, но за да ги види, трябваше да се покатери на писалището.

Чу почукването и вдигна поглед.

— Влизай.

Неб се вмъкна първи. Петронус можеше да се закълне, че всеки път, когато го видеше, момчето бе станало по-високо. Раменете му се бяха разширили и дори се появиха наченки на брада, поддържана с цялата му момчешка напористост. Расото му отиваше, макар все още да го носеше, сякаш не е негово, все едно не беше наистина член на ордена.

— Викали сте ни, ваше светейшество?

— Влизай и сядай.

Исаак докуцука след него. Носеше малка метална птица в нащърбена клетка. Птичката потрепваше и тракаше. Двамата се настаниха на столовете.

— Какво сте донесли? — попита Петронус.

Исаак остави клетката на масата.

— Механична птичка. Джин Ли Там каза, че после ще говори с вас за нея.

— Мисля, че беше в Уиндвир по време на разрушението — обади се Неб.

Петронус разгледа птицата. Изглеждаше му позната. Сякаш я беше виждал в нечий дом.

— Ще ми е интересно да чуя обяснението на лейди Там. Междувременно…

Той бръкна под писалището и извади увития вързоп, който бе пристигнал с ездач по-рано сутринта. Петронус разпозна предмета веднага, естествено. Беше от кабинета на летния папски дворец. Едно от няколкото ръчни оръдия, възстановени от ордена, преди да решат, че нарушават правилата за родство и да спрат да ги правят. Той го остави на писалището.

— Това го изпраща новият надзорник, Ерлунд. Използвал го е Орив… за да сложи край на живота си. — Разопакова го и видя как Неб се опули. — Използвали са се по времето на младите богове, далеч преди Стария свят и П’Андро Уим. — Петронус се обърна към Исаак. — Познато ли ти е?

Мехослугата кимна.

— Да, отче. — Петронус не разбираше защо металният човек настоява да използва древната титла, но беше доволен. Тя изглеждаше по-скромна.

— От времето ти в библиотеката ли?

Исаак поклати глава.

— Не, отче. Не ми беше позволено да работя с оръжия, като изключим заклинанието. — От гърба му излезе пара и вътрешностите избръмчаха. — Орив го използва, когато лорд Рудолфо и лейди Там ме взеха от летния дворец. Уби един от горянските съгледвачи с него. Но мислех, че лорд Рудолфо го прибра.

— Може да е друго устройство — каза Петронус. Въпреки това не изглеждаше вероятно. В целия свят тези оръжия бяха по-малко от половин дузина и до тях имаха достъп само най-висшите членове на ордена и офицерите от Сивата гвардия. Когато беше папа, разполагаше с по едно в спалнята и всичките си кабинети. Другите бяха заключени в хранилищата в подземията на библиотеката.

Неб го разглеждаше и Петронус се зачуди дали младежът забелязва кървавите петна по дръжката. Бяха го почистили, но явно кръвта се бе просмукала и беше оставила тъмни петна по дървесината.

— Механиката е относително проста — каза старецът. — Искрата запалва фишек с барут. Експлозията изстрелва снаряд, или както е в случая, няколко метални сачми. Крайно неточно на повече от няколко метра.

Но беше свършило работа на Орив. Стига сам да се бе гръмнал. Петронус беше подозрителен, особено сега, след като Исаак си спомни, че оръжието е било взето от Рудолфо. Трябваше да го разпита, щом се върне.

Защото, ако то наистина бе попаднало у Рудолфо, някак си бе успяло да изчезне. А в такъв случай самоубийството на Орив може би не беше самоубийство. Не че към този момент имаше значение.

Беше очевидно, че трагичният му край е от полза на всички. Особено на Орив, ако в предсмъртната бележка имаше нещо вярно и наистина бе помогнал на братовчед си да разруши Уиндвир. Това, че бе налапал дулото на този артефакт, му бе донесло бързо освобождение и го бе спасило от андрофрансинското правосъдие.

Петронус никога нямаше да го остави да страда под ножовете на мъчителите на Рудолфо като Сетберт по дългия път на север. Но във всички случаи щеше да му наложи най-строгото наказание и да му отнеме живота.

Погледна пак оръжието и се обърна към Исаак и Неб.

— Искам да го унищожите. Това е тайна, която не можем да пазим както трябва.

Очите на младежа се разшириха.

— Но, ваше светейшество, може да…

Петронус не го остави да довърши.

— Брат Небиос — каза той със строг тон, — няма да го изучавате. Искам да го унищожите. — Наведе се, усети как бузите му пламват от гнева. — Няма да позволя друго оръжие да попадне отново в неподходящи ръце.

Щом го каза, съжали. Видя объркването на момчето и как после пребледня, щом разбра.

— Друго оръжие?

Петронус не отговори, дори когато Неб повтори въпроса. Накрая отново зави оръжието.

— Унищожи го!

— Добре, ваше светейшество.

Петронус се обърна към Исаак.

— Искам отново да прегледаш инвентарните списъци. Трябва да знам какви военни магии и машини се съхраняват в паметта на мехослугите. Предстоят ни тежки решения в идните дни — кои части от светлината да запазим и кои да оставим да изгорят прилежно.

— Да, отче — кимна Исаак.

Двамата се надигнаха. Неб хвърли още един любопитен поглед, но Петронус се направи, че не го забелязва. Знаеше, че момчето се е заинтригувало. Дори можеше да го намрази за това.

Ако не за него, то със сигурност за предстоящото.

Петронус нямаше да го вини. И сам се мразеше.