Кен Сколс
Ридание (105)

Петронус

Петронус прехвърли хълма и се смъкна от седлото, за да се разтъпче. Широката река течеше лениво на юг, а градът от шатри на отсрещния бряг бе намалял до размерите на малко село. Няколко фигури се движеха между последните палатки и множеството каруци. Отвъд тях се простираше някогашният Уиндвир, сега равнина от кал и пепел.

Рудолфо застана до него.

— Изглежда тихо.

Разбира се, че ще е тихо. Бяха свършили работа преди около седмица. Ентролузианците бяха отстъпили отдавна, за да се оправят с проблемите в собствените си земи. Петронус вдигна поглед към Рудолфо и пак го насочи към калното поле.

— Добра работа е свършил.

Рудолфо кимна.

— Да. В това момче се крие капитан.

Или папа. Петронус усети как стомахът му се свива при тази мисъл. Вятърът се засили и по бузата и ръцете му паднаха няколко капки.

— Така е — съгласи се той и погледна отново горянския крал.

Зад тях се чу пърхане на птица, съгледвачът й шептеше успокоително. Кафявият боен врабец се стрелна надолу по хълма и прекоси реката.

Петронус се качи на коня и го подкара внимателно надолу по калния път. Когато стигнаха до средата на хълма, видя, че работниците се събират на отсрещния бряг. Няколко души се натовариха на баржата, която бяха превърнали със система от въжета във ферибот. Тя прекоси реката бавно и когато Рудолфо и Петронус стигнаха с ескорта си до брега, Неб вече ги чакаше.

Не се усмихна. Това изненада Петронус. Момчето — което вече бе млад мъж — изглеждаше по-високо и широкоплещесто, но не това го караше да изпълва андрофрансинското расо. Не. Имаше самочувствие. Хладно самочувствие, от най-силния вид.

Младежът ги изгледа равнодушно със стиснати зъби.

— Отче! — Неб се поклони леко. — Уиндвир е в покой.

„Но има и още.“ Петронус слезе от коня.

— Чудесна работа, Неб.

Той кимна.

— Благодаря, отче.

Рудолфо също скочи от коня и потупа младежа по рамото.

— Разправях на негово светейшество, че от теб ще излезе чудесен капитан.

— Благодаря, лорд Рудолфо. — Неб се поклони леко на горянския крал. След това отново се втренчи в Петронус. — Призори пристигна птица за вас с андрофрансинските цветове. — Той подаде бележката. — От Ли Там е…

Петронус прочете съобщението. Беше нешифровано — истинска рядкост за стария му приятел — и без усуквания.

„Непоколебим се самоуби. Сетберт е свален и избяга от Ентролузианската делта.“ Петронус стисна зъби и подаде бележката на Рудолфо. Знаеше, че би трябвало да изпита облекчение, но не беше така. След смъртта на Непоколебим и свалянето на Сетберт бе въпрос на време войната да утихне. Това бяха добри вести за Петронус и за целите Познати земи. Въпреки всичко вестта го натъжи. Още една затихнала светлина. Жегна го и подозрение заради удобния момент.

Намръщеното лице на Неб показваше, че и младежът мисли същото.

Рудолфо хвърли поглед на бележката и се озъби като вълк.

— Ако е вярно, войната свърши. — Върна съобщението на Петронус и се отдалечи да поговори с хората си.

Старецът дръпна Неб настрани.

— Готов ли си да привършваш тук?

Младежът кимна и погледна бързо на север. Замисли се и в гласа му се долови колебание.

— Да.

Момичето. Пак се бе срещал с нея. Преди трийсет години щеше да настои младежът да преустанови подобни контакти. Но времето и промяната го бяха смекчили и не можеше да вини Неб, че е открил нещо като любов насред опустошението на Уиндвир. Положи длан на рамото му.

— Трябва да ми разкажеш за нея по обратния път.

На устата на Неб трепна бегла усмивка.

— Не съм сигурен, че мога, отче.

Петронус стисна рамото му и го пусна.

— Когато пожелаеш, синко. Междувременно, умирам от глад. Кухнята работи ли още?

— Приготвят ви работнически пир. — Неб махна към баржата. — Боб и сухари със свинска мас. Последните ни запаси.

Петронус поведе коня си по ниската рампа. Рудолфо се присъедини с блеснал поглед. Щом всичките се натовариха, фериботът потегли през водата.

„Няма да се връщам с вас“, сигнализира Рудолфо.

Петронус кимна. Беше го предположил след полугласния съвет на горянския крал със съгледвачите му.

„На юг ли?“

— Реших да половувам — усмихна се Рудолфо и махна с ръка. „Сетберт е мой.“

Петронус размърда пръсти. „Но ще го заловиш жив, нали?“

Рудолфо пребледня.

— Разбира се — каза тихо той. „Мъчителите ми ще имат възможност да го накарат да изкупи вината си с осолени ножове.“

Петронус се намръщи. Не одобряваше придържането на горяните към тези ритуали и форми на изкупление. Беше варварски остатък от времената, когато кралете магове въздаваха справедливост в отворени стаи за мъчения под мебелирани наблюдателни тераси. Лордовете и дамите пиеха охладени вина и ядяха нарязани плодове, докато слушаха писъците под звездите, които пулсираха като сърца в черното небе.

Това абсолютно противоречеше на ученията на П’Андро Уим.

Познатите земи трябваше да видят някаква публична справедливост за престъпленията на Сетберт, ала плановете на Петронус имаха доста по-възвишена цел. Лечението нямаше да успее само със справедливост. Трябваше да има и промяна.

В крайна сметка промяната бе пътят на живота.

Петронус погледна Неб и сърцето му се сви, тъй като знаеше какво ги очаква в Деветте гори.