Рьоне Госини
Междучасията на малкия Никола (5)

Розовата ваза в хола

Бях си у дома и ритах топка и изведнъж — бам! — счупих розовата ваза в хола.

Мама дотича веднага, а аз се разплаках.

— Никола̀! — каза мама. — Знаеш, че у дома не бива да се рита топка! Виж какво си направил: счупил си розовата ваза в хола! Баща ти много държеше на тази ваза. Като си дойде, ще му признаеш какво си направил, той ще те накаже и нека това да ти е за урок!

Мама събра парчетата от вазата, които се търкаляха по килима, и отиде в кухнята. Аз продължих да плача, защото татко щеше да разбере за вазата и щеше да стане гадно.

Татко се върна от работа, седна в креслото си, разтвори вестника и се зачете. Мама ме извика в кухнята и ме попита:

— Е? Каза ли на татко си какво си направил?

— Няма пък аз да му кажа! — отвърнах аз и здравата се разплаках.

— А, Никола̀, това не ми харесва — рече мама. — Човек трябва да бъде смел. Вече си голямо момче; иди в хола и признай всичко на татко!

Е, ама наистина всеки път, като ми кажат, че съм станал голямо момче, си имам неприятности! Обаче мама явно не се шегуваше и аз отидох в хола.

— Татко… — казах аз.

— Ммм? — каза татко, без да вдига поглед от вестника си.

— Счупих розовата ваза в хола — избърборих аз и нещо ми се събра в гърлото.

— Ммм? — отвърна татко. — Добре, моето момче, иди да си играеш.

Върнах се адски доволен в кухнята, а мама ме попита:

— Каза ли на татко си?

— Да, мамо.

— И какво ти отвърна той? — попита мама.

— Каза ми, че това е добре, моето момче, и да отида да си играя — отвърнах аз.

Това обаче хич не се хареса на мама. „Я гледай ти!“ — каза тя и отиде в хола.

— Тъй значи — каза мама. — Значи така възпитаваш детето?

Татко много учудено вдигна глава от вестника.

— Какво казваш? — попита той.

— А, моля ти се, няма какво да ми се правиш на света вода ненапита — каза мама. — Има си хас, много по-удобно е да си четеш вестника, а аз да се оправям с дисциплината!

— Наистина — каза татко — бих желал да си чета вестника, обаче в тая къща такова нещо, изглежда, е невъзможно!

— Ами да, на господина удобства му дай! Дай му пантофите и вестника, а аз нека върша цялата черна работа! — извика мама. — После ще се чудиш защо синът ти е излязъл от правия път!

— Хубаво де — извика татко, — какво искаш да направя? Да се хвърля да бия детето още от вратата?

— Ти си един безотговорен човек — каза мама, — хич не те е грижа за семейството ти!

— Ха сега де! — извика татко. — Аз се трепя като луд, търпя отвратителното държане на началника си, лишавам се от най-простите удоволствия, само и само вие двамата с Никола̀ да живеете като хората…

— Казвала съм ти да не говориш за пари пред детето! — каза мама.

— В тая къща искат да ме подлудят! — извика татко. — Аз ще взема мерки, да, да! Дума да не става!

— Майка ми ме предупреждаваше — рече мама. — Как не я послушах!

— Хайде сега пък майка ти! Чудех се как тъй още не е станало дума за майка ти! — рече татко.

— Да оставиш майка ми на мира! — извика мама. — Забранявам ти да говориш за майка ми!

— Че да не би аз да… — отвърна татко и на вратата се звънна.

Беше нашият съсед господин Бледюр.

— Идвам да ти предложа да поиграем на дама — каза той на татко.

— Тъкмо навреме идвате, господин Бледюр — каза мама. — Отсъдете сам: нали един баща трябва активно да участва във възпитанието на сина си?

— Че той откъде ще знае? Нали няма деца! — каза татко.

— Това нищо не значи — каза мама, — и зъболекарите никога не ги болят зъбите, а пак са си зъболекари!

— Това пък отде го измисли, че зъболекарите не ги болят зъбите? — рече татко. — Я не ме разсмивай!

И се разсмя.

— Видяхте ли, видяхте ли, господин Бледюр? Подиграва ми се! — извика мама. — Вместо да се заеме със сина си, прави се на много остроумен! Как ви се вижда това, господин Бледюр?

— Дамата явно отпада — каза господин Бледюр. — Аз си тръгвам.

— А, не — каза мама. — Вие сам се намесихте в този разговор, ще останете до края!

— Дума да не става — рече татко. — Тоя тъпак никой не го е викал, няма какво да си пъха гагата! Да изчезва!

— Слушайте… — каза господин Бледюр.

— Ама разбира се, всички мъже сте такива! — каза мама. — Държите се един за друг! Я по-добре си вървете вкъщи, какво подслушвате по чуждите врати!

— Значи дамата ще бъде някой друг ден — каза господин Бледюр. — Лека нощ. Довиждане, Никола̀!

И господин Бледюр си отиде.

Аз не обичам татко и мама да се карат, обаче много обичам да се сдобряват. И тоя път така стана. Мама се разплака, татко се стресна и каза: „Стига де, стига де, стига…“. После целуна мама и каза, че е същински дръвник, а мама каза, че не е била права. Татко отвърна, че той не е бил прав и се разсмяха, и се целунаха, после целунаха и мен и ми казаха, че всичко е било на шега, а мама добави, че ще изпържи картофки.

Вечерята беше екстра, всички бяхме много ухилени. После татко каза:

— Знаеш ли, скъпа, струва ми се, че не постъпихме хубаво с онзи добряк Бледюр. Ще му звънна да пием по едно кафе и да поиграем на дама.

Като дойде, господин Бледюр беше малко нащрек.

— Да не почнете пак да се карате? — каза той.

Татко и мама се разсмяха, хванаха го за ръцете и го отведоха в хола. Татко сложи дамата на малката масичка, мама донесе кафетата и на мен също ми дадоха бучка захар, топната в кафето.

После татко вдигна глава, доби учуден вид и каза:

— Я виж ти!… Розовата ваза защо не е в хола?