Рьоне Госини
Междучасията на малкия Никола (13)

Парадът

В квартала на училището ще откриват статуя и ние ще участваме в парада.

Съобщи ни го директорът, след като влезе в клас сутринта и всички станахме освен Клотер, който спеше и го наказаха. Клотер здравата се изненада, когато го събудиха и му казаха, че в четвъртък трябва да дойде на училище, въпреки че не е учебен ден. Той се разплака и вдигна шум — според мен по-добре да го бяха оставили да си спи.

— Деца — заяви директорът, — на тази церемония ще присъстват представители на правителството, една пехотна рота ще отдаде военни почести, а учениците от нашето училище за наша радост ще маршируват и ще положат цветя пред паметника. Разчитам на вас и вярвам, че ще се държите като истински големи мъже.

После директорът ни обясни, че онези от горните класове щели да репетират за парада първи, а ние — след тях, преди обяд. Преди обяд иначе трябваше да имаме граматика, затова тая работа с парада ни се стори адски щура и бяхме много доволни. Когато директорът излезе, всички започнахме да говорим едновременно, учителката взе да чука с линийката по катедрата и така продължихме часа по аритметика.

Щом дойде време за граматиката, учителката ни изведе на двора, а там бяха директорът и Бульона. Бульона е нашият възпитател, наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а нали на кръгчетата мазнина в бульона им викат очи — ама аз това май ви го обясних веднъж.

— А! — каза директорът. — Ето ги и вашите хора, господин Дюбон. Надявам се с тях да постигнете същия успех, както преди малко с горните класове.

Господин Дюбон — директорът нарича така Бульона — се разкикоти, заяви, че имал опит като подофицер и щял да ни покаже що е дисциплина и как се марширува.

— Когато приключа с тях, няма да ги познаете, господин директор — каза Бульона.

— Как ми се иска да ви вярвам — отвърна директорът, въздъхна тежко и си тръгна.

— Тъй — рече ни Бульона. — За да се строите, трябва да се равнявате по някого. Този, по когото ще се равнявате, застава мирно и всички се подреждате на една линия с него. Обикновено се избира най-високият. Ясно?

После той ни огледа, посочи с пръст Мексан и каза:

— Вие ще бъдете първи в строя.

Тогава Йод се обади:

— А, не, той не е най-висок, така изглежда, понеже са му дълги краката, обаче аз съм по-висок от него.

— Разправяш смехории — каза Мексан, — не само че съм по-висок от тебе, ами според леля Алберт, която вчера ни беше на гости, съм пораснал още. Аз непрекъснато си раста.

— А на бас! — предложи Йод, Мексан се нави и двамата застанаха гръб до гръб, обаче така и не разбрахме кой печели, защото Бульона се разкрещя и ни накара да се строим как да е по трима, а това отне доста време.

Като се строихме, Бульона застана пред нас, затвори си едното око, взе да маха с ръка и да вика: „Вие! Малко вляво. Никола̀, минете вдясно, и вие стърчите отляво. Вие! Стърчите отдясно!“. Големият майтап беше с Алсест, понеже той е много дебел и стърчеше и от двете страни. Накрая Бульона изглеждаше много доволен, потри си ръцете, обърна се с гръб към нас и извика:

— Взвод! Слушай моята команда…

— Какво значи да положим цветя, гос’дине? — попита Рюфюс. — Директорът каза, че ще положим цветя пред паметника.

— Значи, че ще ги поднесем — обади се Анян.

Той Анян си е луд, мисли, че може да разправя каквото си иска само защото е първенец на класа и любимец на учителката.

— Тишина в строя! — извика Бульона. — Взвод, слушай моята команда, ходом…

— Гос’дине — извика Мексан, — Йод застава на пръсти, за да изглежда по-висок от мен. Не е честно!

— Гаден обаждач — каза Йод и перна Мексан по носа, а Мексан ритна Йод.

Скупчихме се около тях да ги гледаме — Йод и Мексан се бият страхотно, в междучасията те са най-силни от целия ни клас. Бульона пристигна тичешком, разтърва Йод и Мексан и ги наказа и двамата.

— Ама че положение! — промърмори Мексан.

— Ама че поднасяне, дето вика Анян — обади се Клотер и се разкикоти, а Бульона го наказа да дойде на училище в четвъртък.

Бульона нямаше откъде да знае, че тоя четвъртък на Клотер и така му е зает.

Бульона прекара ръка по лицето си и пак ни строи — честно казано, не му беше лесно, понеже ние доста мърдаме. После се втренчи в нас и ни гледа дълго, дълго, а ние разбрахме, че точно сега май не бива да се правим на тарикати. После Бульона направи крачка назад и настъпи Жоашен, който се беше задал зад него.

— Полека де! — каза Жоашен.

Бульона стана целият червен и извика:

— Вие пък откъде изскочихте?

— Отидох да пия една вода, докато Мексан и Йод се биеха. Видя ми се, че няма да свършат скоро — обясни Жоашен, а Бульона го наказа и му нареди да влезе в строя.

— Хубаво ме погледнете в очите — рече Бульона. — Само някой да се завърти или да се обади, само някой да мръдне, ще излети от училището! Ясно?

После Бульона се завъртя, вдигна ръка и извика:

— Взвод, слушай моята команда! Ходом… Марш!

Бульона направи няколко крачки, целият вдървен, после се обърна назад и като видя, че всички си стоим по местата, стори ми се, че ще откачи, също като нашия съсед господин Бледюр, когато татко го поля с маркуча през оградата миналата неделя.

— Защо не изпълнявате? — попита Бульона.

— Ами нали вие ни казахте да не мърдаме — обади се Жофроа.

Е тогава Бульона наистина побесня. Развика се:

— Аз ще ви наредя вас! Една седмица в ареста, четири дни на хляб и вода! Разбойници! Вагабонти!

Много от нас се разплакаха и директорът пристигна тичешком.

— Господин Дюбон — каза директорът, — чух ви от кабинета си. Според вас говори ли се така на малки деца? Вече не сте в армията.

— Армията ли? — изрева Бульона. — Бях взводен на отвъдморски стрелци и стрелците бяха направо душички в сравнение с тази пасмина!

И Бульона си тръгна, като размахваше ръце, а директорът пое след него, повтаряйки: „Дюбон, приятелю, недейте така, по-спокойно!“.

Откриването на статуята беше адски щуро, само дето директорът промени решението си и ние не участвахме в парада, а седяхме на пейки зад войниците. За жалост Бульона не присъстваше. Май заминал за две седмици на почивка при роднини някъде в Ардеш.