Рьоне Госини
Малкият Никола (9)

Бележниците

Днеска следобед не беше никак весело в училище, директорът дойде в класната стая да ни раздаде бележниците. Като влезе с бележниците под мишница, изглеждаше много сърдит.

— От години работя в образователната система — каза директорът, — обаче никога не съм виждал толкова недисциплиниран клас. Достатъчно е да се погледнат забележките, които учителката ви е нанесла в бележниците. Сега ще ги раздам.

Тогава Клотер се разплака. Клотер е най-слабият ученик в класа и учителката всеки месец пише сума ти работи в неговия бележник, татко му и майка му се ядосват и го наказват да не яде десерт и да не гледа телевизия. Клотер ми е разправял, че съвсем били свикнали и майка му един път в месеца просто не приготвяла нищо за десерт, а пък татко му отивал да гледа телевизия при съседите.

В моя бележник пишеше така: „Ученикът е буен, често разсеян. Би могъл да работи по-добре“. На Йод му бяха написали: „Ученикът е недисциплиниран. Бие се с другарчетата си. Би могъл да работи по-добре“. На Рюфюс: „Постоянно си играе в час с една свирка, която му бе отнемана многократно. Би могъл да работи по-добре“. Единственият, който просто не би могъл да работи по-добре, беше Анян. Анян е първенец на класа и любимец на учителката. Директорът ни прочете това, което беше написано в неговия бележник: „Ученикът е прилежен и разумен. Има бъдеще“. Директорът ни каза, че трябва да следваме примера на Анян, че сме калпазани, че всички ще отидем в затвора и на родителите ни ще им бъде много мъчно, понеже сигурно имат други планове за нас. После си отиде.

Ние всички много се притеснихме, защото татковците ни трябва да се подпишат в бележниците, а пък тая работа не е много весела. И когато би звънецът за излизане, вместо да хукнем към вратата, да се блъскаме, да се бутаме и да се удряме с чантите по главите, както обикновено, излязохме тихичко, без да приказваме. Даже на учителката й беше някак си тъжно. Ама ние на нея не й се сърдим. Общо взето, тоя месец все се правехме на тарикати, пък и този Жофроа как можа да си събори мастилницата върху Жоашен точно когато той беше паднал на пода и се кривеше, понеже Йод го беше пернал с юмрук по носа, а то всъщност Рюфюс беше дръпнал Йод за косата.

По улицата се мъкнехме бавно, едва-едва си влачехме краката. Пред сладкарницата изчакахме Алсест, който влезе да си купи шест шоколадови пасти и веднага почна да ги яде.

— Трябва да се подсигуря — каза ни Алсест, — защото десерт тая вечер май…

И въздъхна дълбоко, дъвчейки.

Трябва да знаете, че в бележника на Алсест пишеше: „Ако този ученик обръщаше толкова внимание на уроците, колкото на храната, той щеше да бъде първенец на класа, защото би могъл да работи по-добре“.

Само Йод като че ли не се притесняваше много.

— Мен не ме е страх — каза той. — Татко изобщо не ми се кара, аз го поглеждам право в очите и той тогава ми подписва бележника, няма да си играем, я!

Късметлия е Йод. Като стигнахме до ъгъла, се разделихме. Клотер си отиде, плачейки, Алсест — ядейки, а Рюфюс тихичко свиркаше с полицейската си свирка.

Аз останах сам с Йод.

— Ако те е страх да се прибереш вкъщи, аз ще те оправя — каза ми Йод. — Идвай с мен, ще останеш да спиш у дома.

Йод е приятелче. Вървяхме един до друг и той ми обясняваше как поглеждал баща си в очите. Само че колкото повече наближавахме до тях, толкова по-малко приказваше Йод. Като стигнахме пред вратата, Йод съвсем престана да приказва. Постояхме малко така и после аз му казах:

— Какво става, ще влизаме ли?

Йод се почеса по главата и ми каза:

— Изчакай малко тука. Аз ще те извикам.

После Йод влезе у тях си. Не затвори съвсем вратата и чух как изплющя един шамар, как Йод се разплака и един дебел глас каза:

— Марш в кревата без десерт, некадърник такъв!

Та понеже стана дума за очите на Йодовия татко, май Йод не ще да е погледнал добре.

Гадното беше, че сега пък аз трябваше да се прибирам у дома. Тръгнах си, като гледах да стъпвам само върху плочките на тротоара и се получаваше лесно, защото не вървях много бързо. Нали знаех какво ще ми каже татко. Ще ми каже, че винаги е бил първенец на класа и че неговият татко винаги се гордеел с моя татко, и че винаги носел от училище сума ти почетни дипломи и медали и жалко, дето не можел да ми ги покаже, ама ги бил изгубил, като се оженил и се местили в новата къща. После татко ще ми каже, че доникъде няма да стигна така, че ще бъда беден, че хората ще ме сочат един ден с пръст, ще се смеят и ще казват: „Ей това е Никола̀, дето все имаше лоши бележки в училище“. После татко ще ми каже, че се съсипва да работи, само и само аз да получа добро образование и да бъда подготвен за живота, че съм неблагодарник и не ми е жал дори, дето така съм наскърбил родителите си, че няма да получа десерт, а за кино ще може да се говори чак като ни раздадат отново бележниците.

Ей така ще ми каже татко, също като миналия и по-миналия месец, обаче аз вече не мога така. Ще му кажа, че съм много нещастен и че щом е тъй, добре, ще се махна от къщи, ще ида някъде далеч и ще съжаляват за мен, и ще се върна чак след сума ти години, и ще имам много пари, и татко ще го е срам, дето е казвал, че доникъде няма да стигна, пък хората няма да смеят да ми се смеят и да ме сочат с пръст, и с парите си ще водя татко и мама на кино и всички ще казват: „Вижте, това е Никола, той има сума ти пари и плаща билетите за кино на татко си и майка си, макар че те бяха лоши с него“, и ще водя също и учителката, и директора на училището на кино — и изведнъж стигнах до къщи.

Като си мислех така и като съм си разказвал разни щури работи, бях забравил за бележника и бях ходил много бързо. Нещо ми заседна в гърлото и си казах, че може би ще е най-добре да си отида веднага и направо да се върна след сума ти години, обаче вече се стъмваше, пък мама не обича да стоя навънка, като стане късно. И влязох.

В хола татко говореше с мама. Пред него на масата имаше сума ти листове и никак не изглеждаше доволен.

— Ама това е невероятно — казваше татко, — като погледне човек колко се харчи в тази къща, ще си рече, че съм мултимилионер! Погледни ги тия сметки! Това е от месаря! Това е от бакалина! И, разбира се, аз трябва да търся пари!

Мама също никак не беше доволна и казваше на татко, че не можел да си представи колко бил поскъпнал животът и че трябвало някой ден да излезе на пазар с нея, и че щяла да се прибере при майка си и не бивало тия неща да се говорят пред детето. И аз тогава дадох бележника си на татко. Татко отвори бележника и го подписа, и после ми го върна и продължи да говори:

— Няма какво да месиш детето. Аз само искам да ми се обясни от къде на къде бутът ще струва толкова!

— Иди да си играеш в стаята, Никола̀ — каза мама.

— А така, а така — каза татко.

Аз се качих в стаята си, легнах си в леглото и се разплаках.

Тъй де, ако татко и мама ме обичаха, щяха поне малко да ми обръщат внимание!