Метаданни
Данни
- Серия
- Малкият Никола (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Petit Nicolas, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Венелин Пройков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рьоне Госини
Заглавие: Малкият Николà
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: френски
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: сборник разкази
Националност: френска
Художник: Жан-Жак Семпе
Художник на илюстрациите: Жан-Жак Семпе
ISBN: 978-954-529-960-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2189
История
- —Добавяне
Каубоите
Този следобед поканих приятелчетата на гости у дома да си играем на каубои. Всички си донесоха нещата. Рюфюс беше намъкнал полицейска униформа, дето му я подари татко му — с фуражка, белезници, револвер, палка и свирка. Йод си беше сложил старата скаутска шапка, дето я е носил големият му брат, и колан със сума ти дървени патрони и с два калъфа, където бяха пъхнати страхотни револвери, а дръжките им бяха от същата кост като пудриерата, която татко купи на мама, след като се бяха скарали, понеже печеното беше препечено, а мама твърдеше, че е изгоряло, защото татко бил закъснял. Алсест се беше издокарал като индианец, имаше дървена томахавка и пера на главата и приличаше на дебело пиле. Жофроа пък, нали обича да се маскира и си има много богат татко, който му купува каквото си поиска, пристигна облечен изцяло като каубой — с гащи от овча кожа, с кожена жилетка, с риза на квадрати, с голяма шапка, с пищови с капси и страхотни шпори с остри върхове. Аз пък имах черна маска — подариха ми я за карнавала, — бях си взел пушката със стрелички и си бях вързал около врата червена кърпа, така де, едно старо мамино шалче. Изглеждахме адски щуро!
Излязохме в градината, след като мама каза, че ще ни извика за следобедната закуска.
— Тъй — рекох аз, — значи аз съм добрият и имам бял кон, а вие сте лошите, ама накрая аз побеждавам.
Другите обаче не се навиха — ей това е тъпото, че като си играе човек сам, не е забавно, а ако не е сам, другите все нещо спорят.
— Защо пък да не съм аз добрият — каза Йод — и от къде на къде аз да нямам също бял кон?
— С тази мутра не може ти да си добрият — заяви Алсест.
— Мълчи, индианецо, че ще те ритна по трътката! — отвърна Йод, който е много силен и обича да удря приятелчетата по носовете, така че приказките му за трътката ме учудиха, ама вярно — Алсест приличаше на дебело пиле.
— Както и да е — каза Рюфюс, — аз обаче съм шерифът.
— Шерифът ли? — обади се Жофроа. — Ти къде си виждал шериф с фуражка, я не ме разсмивай!
На Рюфюс не му стана приятно — татко му е полицай.
— Татко ми носи фуражка — рече той — и никой не му се смее!
— Ако се появи в Тексас, облечен така, всичко живо ще се скъса от смях — каза Жофроа и Рюфюс му удари един шамар.
Тогава Жофроа извади единия си пищов от калъфа и каза:
— Ще съжаляваш, Джо!
Рюфюс пък му удари още един шамар и Жофроа седна на земята, като насочи пищова си и каза „бум“. Тогава Рюфюс притисна корема си с ръце, взе да се криви и падна, мълвейки:
— Ти ме уби, куче, но има кой да отмъсти за мен!
Аз си препусках из градината, като се плясках отзад, за да вървя по-бързо, а Йод дойде при мен.
— Слизай от коня — рече той. — Този бял кон е мой!
— Няма пък — отвърнах му аз, — аз съм си у дома и белият кон си е мой.
И Йод ме перна по носа. Рюфюс засвири с полицейската си свирка.
— Ти си конекрадец — заяви той на Йод, — а в Канзас Сити конекрадците ги бесим!
Тогава дотича Алсест и каза:
— Я чакай! Не можеш да го обесиш, шерифът съм аз!
— Откога бе, перушан? — попита го Рюфюс.
Алсест, който иначе не обича да се бие, стисна томахавката си и фрасна с дръжката Рюфюс по главата, а той изобщо не очакваше това. За щастие на главата му беше фуражката.
— Фуражката ми! Повреди ми фуражката! — развика се Рюфюс и погна Алсест, а аз пак си се разпрепусках из градината.
— Ей, момчета, чакайте! — рече Йод. — Сетих се нещо. Ние ще бъдем добрите, Алсест ще бъде индианското племе, той се опитва да ни улови и накрая взима пленник, обаче ние пристигаме, освобождаваме пленника и Алсест е победен!
Всички се навихме, идеята беше много щура, обаче Алсест беше против.
— Защо аз да съм индианец? — каза Алсест.
— Защото имаш пера на главата, тъпчо! — отвърна му Жофроа. — Пък и ако не искаш, няма да играеш вече, така де, ама ха, ставаш досаден!
— А, щом е така, аз вече не играя — заяви Алсест и се уедини сърдит в едно ъгълче, за да изяде шоколадовата паста, която си носеше в джоба.
— Той трябва да играе — каза Йод, — нямаме друг индианец, пък и ако не играе, ще го оскубя!
Алсест измънка, че можело и да се навие, но само ако накрая излезе добър индианец.
— Хубаво де, хубаво — съгласи се Жофроа, — ама си голям инат!
— А кой ще бъде пленник? — попитах аз.
— Ами Жофроа — рече Йод, — ще го вържем за дървото с въжето за простиране.
— Абе ти в ред ли си? — попита Жофроа. — Защо аз? Не може аз да бъда пленник, аз съм най-добре облечен!
— Че какво толкоз? — отговори Йод. — Ето, аз като си имам бял кон, да не би да отказвам да играя!
— Белият кон е мой! — казах аз.
Йод се ядоса, заяви, че белият кон бил негов и че ако се опъвам, пак ще ме перне по носа.
— Опитай де! — рекох аз и той успя.
— Не мърдай, Оклахома Кид! — развика се Жофроа и взе да стреля на всички страни с пищовите.
Рюфюс свиреше с полицейската си свирка и нареждаше:
— Йе, аз съм шерифът, йе, всички сте арестувани!
Алсест пък го цапардоса по фуражката с томахавката и му каза, че го взима пленник, Рюфюс се разсърди, защото свирката му падна в тревата, аз плачех и разправях на Йод, че тук съм си у дома и че не искам да го видя повече; всичко живо крещеше, беше адски щуро, страхотна веселба.
Татко излезе от къщи. Май не беше доволен.
— Е, деца, каква е тази врява, не можете ли да си играете по-кротко?
— Жофроа е виновен, господине, не иска да бъде пленник! — обясни Йод.
— А мога ли да ти фрасна един? — попита Жофроа и те отново се сбиха, обаче татко ги разтърва.
— Хайде, деца — рече той, — сега ще ви покажа как трябва да се играе. Аз ще бъда пленник!
Ама как се зарадвахме всички! Страхотен е татко! Вързахме го за дървото с въжето за простиране и тъкмо бяхме приключили, когато господин Бледюр прескочи градинския плет.
Господин Бледюр е нашият съсед, той все се закача с татко.
— И аз искам да играя, ще бъда червенокож! Стърчащия Бик!
— Разкарай се, Бледюр, никой не те е викал!
Господин Бледюр беше невероятен, застана пред татко със скръстени ръце и каза:
— Бледоликият да не дава воля на езика си!
Татко здравата напираше да се отскубне от дървото, а господин Бледюр взе да танцува около него и да надава бойни викове. На нас много ни се щеше да постоим и да погледаме как татко и господин Бледюр се забавляват и се правят на палячовци, обаче нямаше начин — мама ни извика за следобедната закуска, а след това отидохме в моята стая да си играем с електрическото влакче. Аз пък не знаех, че татко толкова обичал да си играе на каубои. Когато слязохме вечерта, господин Бледюр отдавна си беше отишъл, а татко още беше завързан за дървото, викаше и се кривеше.
Много е щуро човек да може да се забавлява така самичък!