Джоан Харис
Рунически знаци (51)

6

Това беше наистина нечестив съюз. От една страна Ловджийката, царствена в синята кадифена рокля на Етелбърта, от друга страна — свещеникът със златния си ключ. Беше два сутринта, когато пристигнаха в дома на семейство Парсън, и за учудване и неудоволствие на Етелбърта отидоха направо в кабинета на Нат и се заключиха там.

Свещеникът разказа на Ловджийката всичко, което знаеше: за Мади Смит, за едноокия странник, който й беше приятел, и най-вече за Ордена и делата му, а после захвана да й чете от Добрата книга и да рецитира някои кантики от Затворените Книги.

Скади с хладна насмешка гледаше и слушаше как човечецът се мъчи да овладее магията, която наричаше Словото. С течение на времето обаче Ловджийката ставаше все по-любопитна. Свещеникът беше непохватен и неук, но у него имаше искра, сила, която Скади не можеше да си обясни. Виждаше я в цветовете му: той имаше сякаш две светли следи вместо една обикновена следа в невзрачно кафяво и по-ярка нишка, вплетена в нея, подобно на евтина коприна, украсена със сребърно везмо. По всичко личеше, че Нат Парсън въпреки цялата си суетност и самонадеяност притежава сили, които можеха да й бъдат от полза — или да се превърнат в заплаха за нея, ако се оставят неовладени.

— Сега я запали.

Те седяха на бюрото на Нат и между тях имаше свещник с тънка восъчна свещ в него. Каен, огнената руна, припламваше леко разкривена между пръстите на свещеника.

— Не си съсредоточен — сопна се нетърпеливо Скади. — Дръж я здраво, насочи мислите си, кажи заклинанието и запали свещта.

Нат няколко секунди гледа намръщен свещта.

— Не се получава — оплака се накрая той. — Не мога да направя нищо с тези езически заклинания. Защо просто не използвам Словото?

— Словото? — Скади не се удържа и избухна в смях. — Слушай, човече — добави тя колкото може по-търпеливо. — Използваш ли боен слон да ти оре градината? Ще опожариш ли цяла гора, за да си запалиш лулата?

Нат сви рамене.

— Искам да пристъпим към важните неща. Не ми е интересно да уча трикове.

Скади отново се разсмя. Трябва да му се признае, помисли си тя, поне амбициите му са големи, макар и умът му да не е. Ловджийката се беше съюзила с него с намерението да му се присмива, докато овладее тайните на Ордена, но човекът бе събудил любопитството й. Може би все пак щеше да й бъде полезен.

— Трикове? — попита Скади. — Тези трикове, както ги наричаш, са твоето обучение. Пренебрегнеш ли ги, със съюза ни е свършено. А сега спри да се жалваш и запали свещта.

Нат изсумтя с отвращение.

— Не мога — промърмори той ядосан и в същия миг с гневно съскане свещта блесна със силен пламък, от който се разхвърчаха листове, свещникът се заклати, огънят подскочи чак до тавана и остави черно петно на гипсовата мазилка.

Скади хладнокръвно повдигна вежди.

— Не можеш да се владееш — каза тя. — Още веднъж.

Но Нат гледаше почернялата свещ с неудържим възторг.

— Справих се! — възкликна той.

— Лошо — отбеляза Ловджийката.

— Почувствахте ли я? — попита Нат. — Тази власт… — той рязко млъкна и притисна ръка към слепоочието си, сякаш имаше главоболие. — Тази власт — повтори някак отнесено, сякаш умът му беше другаде.

— Още веднъж, моля — охлади възторга му Скади. — И този път се постарай поне малко да се владееш.

Тя изправи свещника, който още пареше, и забоде в него нова свещ.

Нат Парсън се усмихна почти разсеяно. Между пръстите му се оформи руната Каен, този път не толкова разкривена.

— Спокойно — каза Ловджийката. — Не бързай.

Сега Каен гореше ярко като пламъче в пръстите на свещеника.

— Твърде силно е — отбеляза тя. — Намали го.

Но Нат или не я чу, или не й обърна внимание, защото Каен отново припламна и се разгоря толкова силно, че Скади я почувства като къс разтопено стъкло, което излъчваше непоносима горещина.

Очите на свещеника горяха със страстен огън, краищата на разпилените листове на бюрото пред него се завиха и се нагърчиха. Самата свещ, прясно забодена на свещника, започна да омеква и да се топи с нарастването на топлината.

— Стига — каза Скади. — Ще се изгориш.

Нат Парсън само се усмихна.

Тогава Ловджийката започна необяснимо да се тревожи. Каен гореше от другата страна на бюрото като сърцевината на пещ, жълтият й пламък беше станал зловещо синкавобял.

— Стига — повтори тя.

Нат Парсън все така мълчеше. Скади оформи с пръсти Иза с намерението да замрази огнената руна, преди пламъкът да е плъзнал и да е направил поразии.

Тогава Нат я погледна. От двете страни на бюрото, покрито с овъглени листове хартия, синята Иза и огнената Каен стояха неподвижно една срещу друга и Скади отново изпита онова особено, мъчително чувство на несигурност.

„Не биваше да става така“ — мислеше тя. Човекът нямаше подготовка, нямаше магическо сияние, откъде черпеше тази сила?

Иза в ръката й започна да отслабва. Скади отново я образува, този път по-настоятелно, като вложи в нея силата на собственото си магическо сияние.

Усмивката на лицето на Нат се разшири, той затвори очи като човек, изпитващ върховна наслада. Скади се напрегна…

И изведнъж всичко свърши толкова бързо, сякаш изобщо не се беше случвало. Замразена от Иза, Каен се разчупи, десетки късчета отлетяха към далечната стена и в гипса се набиха ситни люспи пепел. Нат ги изгледа със смаяна физиономия, която при други обстоятелства би изглеждала смешна, а Скади въздъхна облекчено — абсурдно от нейна страна, тъй като не би могла да очаква никакво друго разрешение.

И все пак нима не изпита нещо, докато седеше пред бюрото срещу свещеника? Сякаш някаква сила — може би дори висша сила — се сля с него или нечий неописуемо проницателен поглед се намеси за кратко в тяхната борба за надмощие.

Така или иначе, вече го нямаше. Нат приличаше на събуден от дрямка и оглеждаше белезите от опитите си по тавана и стените, като че ли ги виждаше за пръв път. Скади отново забеляза, че свещеникът потрива чело с върховете на пръстите си, сякаш за да пропъди наближаващо главоболие.

— Аз ли направих това? — попита накрая той.

Ловджийката кимна.

— Добро начало — отбеляза тя. — Кажи ми как се почувства?

За миг Нат се замисли, като продължаваше да търка слепоочието си. После се усмихна бегло и объркано като човек, който се мъчи да си припомни тежка пиянска нощ.

— Добре — отговори той.

Погледите им се срещнаха и на Скади й се стори, че вижда в сребристите му зеници отражение на изживяната наслада.

— Добре — тихо повтори свещеникът и за пръв път след Свършека на Света ледената Ловджийка потръпна.