Джъстин Кронин
Проходът (9)

Девет

Името ми беше… Фанинг.

В онзи ден думите му бяха непрекъснато на устните: когато се събуди в осем, докато се къпеше и обличаше, ядеше закуската си и седеше на леглото в стаята си, прехвърляше каналите на телевизора и пушеше в очакване на нощта. През целия ден само това чуваше:

Фанинг. Името ми беше Фанинг.

На Грей тези думи не му говореха нищо. Името му беше непознато. През живота си не беше познавал човек на име Фанинг или пък с име, подобно на Фанинг, поне доколкото си спомняше. Но някак в съня името беше завладяло съзнанието му, сякаш е заспал на песен, която непрестанно се е повтаряла, а рефренът е прорязал дълбока бразда като от плуг в мозъка му. Съзнанието му все още беше в тази бразда и не можеше да се измъкне. Фанинг ли? Какво, по дяволите, беше това? Сети се за психиатъра в затвора, доктор Уайлдър, и как го караше да навлиза по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието, към мястото, което наричаше прошка, с онова бавно потупване на химикалката по масата, звукът се промъкваше като змия в него. Грей вече не беше в състояние да вдигне дистанционното, да се почеше по главата или да дръпне от цигарата си, без да чуе тези думи, синкопиращият им ритъм създаваше фон за всяко негово действие.

Името (почукване)… ми (просветване)… беше (вдишване)… Фанинг (издишване).

Седеше, пушеше, чакаше и пак пушеше. Какво не беше наред с него, по дяволите? Усещаше се променен и промяната не беше хубава. Неспокоен, лишен от вътрешен покой. Обикновено можеше да седи неподвижно, без да мисли за нищо, докато часовете си течаха. Научил се беше да го прави в Бийвил, когато оставяше цели дни да изтекат в изпразнен от мисли транс, но не и днес. Днес не го свърташе като буба в гащи. Пробва да погледа телевизия, но думите и картините му се струваха лишени от връзка една с друга. Навън, през прозорците на бараките, следобедното небе изглеждаше като овехтяла пластмаса, избеляло и сиво. Сиво като сивотията на Грей. Идеален ден за дрямка, която да се проточи часове. А ето че той седеше на ръба на неоправеното си легло и чакаше следобедът да приключи. Напрежението у него шумолеше като хартиена хармоника.

Имаше чувството, че не е мигвал, макар някак да беше успял да проспи часовете, беше проспал звъна на будилника в пет сутринта и пропуснал сутрешната смяна. За пръв път се случваше, затова можеше да се извини, че е имало някаква бъркотия или просто е забравил, но въпреки това щеше да продължи да го чува. Следващата му смяна започваше в десет вечерта. Наистина трябваше да поспи, за да издържи осем часа, наблюдавайки как Нула го наблюдава.

В шест облече якето си и пресече двора до служебния супермаркет. До залез оставаше час, но облаците се носеха, надвиснали ниско, и поглъщаха последните остатъци от дневна светлина. Прониза го влажен вятър, докато тромаво вървеше през откритата част на двора между бараките и трапезарията, иззидана от пепелявосив камък, която имаше вид на струпана надве-натри. Планините изобщо не се виждаха. В дни като този на Грей му се струваше, че комплексът от сгради е остров, че светът е спрял да се върти, потънал е в черен океан от пустота, някъде на края на дълго пътуване. Идваха и заминаваха автомобили, камиони за доставки, ванове и военни камиони, тежки по пет тона, с провизии и доставки, но мястото, от което идваха или на което се връщаха, все едно къде се намираше, можеше и да е на Луната. Толкова беше известно на Грей. Спомените му от света започнаха да избледняват. Вече шест месеца не беше напускал огражденията на комплекса.

В служебния супермаркет в този час сигурно беше пълно с хора — петдесет, че и повече души, изпълнили помещението с топлината и шума си. Когато обаче влезе, откопча ципа на якето, изтупа снега от подметките на обувките си, Грей се огледа и видя едва неколцина души, пръснати тук-там из масите, седнали поотделно или на малки групички, наброяващи едва десетина. По облеклото им се познаваше кой с какво се занимава. Медицинският персонал носеше протрити каучукови обувки; войниците бяха облечени в зимни камуфлажни униформи и седяха приведени над подносите си, поглъщайки храната като селски ратаи; чистачите бяха в кафявите си работни гащеризони. След трапезарията имаше салон с маса за пинг-понг или въздушен хокей, но никой не играеше, нито гледаше телевизора с голям екран. Стаята тънеше в тишина, нарушавана само от няколко шепнещи гласа, прозвънване на стъкло или прибори за хранене. За известно време в салона имаше маси с компютри, лъскави и нови, за да се използват за електронна поща и какво ли не друго, но една сутрин през лятото, по средата на закуската екип техници ги изнесоха на колички. Някой от войниците се беше оплакал, но оплакването не му донесе добро. Компютрите така и не се появиха отново и от тях останаха само снопове висящи от стената жици. Махането на компютрите беше някакво наказание, реши Грей, но не знаеше причината за него. Самият той никога не си беше правил труд да се занимава с компютър.

Въпреки напрежението у него, уханието на топлата храна го накара да се почувства гладен, от лекарствата имаше такъв зверски апетит, че му беше чудно как така не напълняваше. Напълни подноса си и докато се редеше на опашката, предвкусваше апетитното хранене, което му предстоеше: чиния с минестроне, салата с кротони и сирене, захарно цвекло, шунка с пръстен от ананас, поставен като цитрусова корона. Завърши менюто си с парче лимонов пай и висока чаша вода с лед. Занесе всичко до празна маса в ъгъла. Повечето от чистачите се хранеха сами като него. Позволените им теми за разговор бяха твърде ограничени. Понякога минаваше по цяла седмица, в която Грей не разменяше с никого нито дума, без да се брои дежурният на Ниво 3, който вписваше явяването му и излизането му от отделението с ограничен достъп. Преди време, само няколко месеца по-рано, техниците или хората от медицинския състав щяха да му задават разни въпроси за Нула, зайците и зъбите. Слушаха отговорите му, кимаха, понякога отбелязваха по нещо в своите джобни компютри. Сега обаче само взимаха отчетите, без да кажат и дума, сякаш целият въпрос с Нула вече е проучен и не криеше неизвестни.

Грей се хранеше методично, ястие след ястие. В ума му все още се въртяха думите за Фанинг, като новинарски надписи на телевизионния екран, но храненето, изглежда, беше поуспокоило процеса; за няколко минути почти забрави, че е там. Привършваше с остатъка от пая си, когато пред масата му застана един от войниците. Грей си спомни, че името му е Полсън. Виждал го беше, въпреки че войниците трудно се различаваха един от друг в камуфлажните си униформи, тениски и лъснати ботуши, с късо остриганите си коси, заради които ушите им изглеждаха щръкнали, сякаш някой на шега ги е залепил към главите им. Прическата на Полсън беше толкова къса, че Грей не можеше да каже какъв цвят е косата му. Полсън взе стол от дясната страна на Грей, завъртя го и го възседна. Усмихваше се по начин, за който Грей би казал, че е дружелюбен.

— Ама вие, приятелчета, наистина обичате да си похапвате, нали?

Грей сви рамене.

— Ти си Грей, нали? — войникът присви очи. — Виждал съм те.

Грей остави вилицата и глътна хапката си от пая.

— Да.

Полсън кимна замислено, сякаш обмисляше дали името си го бива, или напротив. Изражението му привидно изглеждаше спокойно, но в него имаше нещо пресилено. Очите му се стрелнаха към охранителната камера, разположена в ъгъла над главите им, после отново се спряха на лицето на Грей.

— Не сте от бъбривите вие — заяви Полсън. — Малко сте като призраците, само да не се засегнеш от думите ми.

Като призраците. Полсън не знаеше и половината от истината. Грей си мълчеше.

— Може ли да те попитам нещо? — Полсън вирна брадичка към чинията на Грей. — Хапвай си, не се притеснявай. Можеш да се храниш, докато си говорим.

— Приключих — каза Грей. — Трябва да отивам на работа.

— Как е паят?

— Искаш да ме питаш нещо за пая ли?

— За пая? Не — Полсън поклати глава. — Само проявявах учтивост. Като пример за любезен неангажиращ разговор.

На Грей му стана чудно какво ли искаше. Войниците никога не бяха говорили с него, а ето го този сега, Полсън, го образова в етикета, сякаш камерите не гледат право в тях.

— Вкусен е — каза Грей. — Обичам лимоновия.

— Стига с тоя пай. Пет пари не давам за пая.

Грей хвана подноса си от двете му страни.

— Трябва да вървя — каза, но когато понечи да се изправи, Полсън го улови за китката. Само от това движение Грей разбра колко силен беше този мъж, сякаш мускулите на ръцете му се държаха на железни прътове.

— Сядай. Мамка му. Долу.

Грей седна. Изведнъж трапезарията му се стори обезлюдяла. Хвърли поглед зад Полсън и видя, че е точно така или почти: повечето маси бяха празни. Само двама техници в другия край на помещението пиеха кафе от чаши за еднократна употреба. Къде се бяха дянали всички?

— Слушай каква е работата, Грей, ние знаем какви точно сте вие, приятелчетата — тихо и с настойчивост каза Полсън. Седеше приведен над масата, ръката му продължаваше да лежи върху китката на Грей. — Знаем всичко, което сте направили, това казвам. Момченца или там каквото е. Аз казвам, че Бог дарява всекиму дарба. Каквото е добро за гъската, става и за гъсока. Схващаш ли ми мисълта?

Грей мълчеше.

— Не всички са на моето мнение, но то е такова. Последният път, като проверих, това все още беше свободна страна. — Премести стола и приближи още лице. — Познавах един тип в гимназията, слушаш ли? Та той слагаше сладкиши в дюкяна си и караше кучето да го лиже. Ти искаш да чукаш дечурлига, давай. Лично аз не схващам удоволствието, но си е твоя работа.

На Грей му призля.

— Съжалявам — каза с усилие. — Наистина трябва да вървя.

— Къде трябва да вървиш, Грей?

— Къде ли? — преглътна с мъка. — На работа. Трябва да отивам на работа.

— Не трябва — Полсън взе лъжица от подноса на Грей и започна да я върти върху масата с върха на показалеца си. — До смяната ти остават три часа. Познавам часовника, Грей. Пък и с теб си приказваме, мамка му.

Грей гледаше лъжицата, чакаше какво още ще каже Полсън. Изведнъж му се допуши неистово, желанието му граничеше с обсебеност.

— Какво искаш от мен?

Полсън завъртя лъжицата за последен път.

— Какво искам от теб ли, Грей? Нали това е въпросът? Наистина искам нещо, прав си. — Приведе се към Грей, махна му с показалец да се приближи. Заговори почти шепнешком. — Ами искам да ми разкажеш за Ниво 4.

Вътрешно Грей се срина, като стъпил на липсващо стъпало.

— Аз само чистя. Портиер съм.

— Прощавай — каза Полсън, — но не е съвсем така. Хич не ти се хващам.

Грей отново си помисли за камерите.

— Ричардс…

Полсън изсумтя.

— Майната му на тоя.

Погледна към камерата, помаха, после бавно завъртя ръка и сви всички пръсти без средния. Остана така няколко секунди.

— Да не мислиш, че някой гледа камерите? По цял ден, всеки ден, слуша ни, наблюдава ни какво правим?

— Няма нищо там. Кълна се.

Полсън бавно поклати глава. В очите му Грей отново съзря налудничавата искра.

— И двамата знаем, че ме пързаляш, затова може ли, ако обичаш да проявим честност един към друг.

— Само чистя — вяло каза Грей. — Тук съм само, за да работя.

Полсън мълчеше. В трапезарията беше толкова тихо, че Грей чуваше как бие сърцето му.

— Кажи ми нещичко. Добре ли спиш, Грей?

— Моля?

Полсън присви очи заплашително.

— Питам те, дали… спиш… добре?

— Ами, май да — промълви едва. — Разбира се, спя.

Полсън се позасмя злокобно. Облегна се назад и погледна към тавана.

— Ами, май да. Ами, май да.

— Не разбирам защо ме питаш тези неща.

Полсън рязко издиша.

— Сънищата, Грей. — Завря лицето си в това на Грей. — Говоря ти за сънищата. Вие, симпатяги, сънувате, нали? Аз сънувам и още как, мамка му. По цяла нощ. Сън след сън. Сънувам откачени дивотии.

Откачен, помисли си, думата съвсем уместно и точно описваше положението. Полсън беше превъртял. Колелата бяха излезли от коловоза, веслата вече не бяха във водата. Сигурно заради твърде многото месеци, прекарани в планината, заради несвършващите мразовити и снежни дни. Грей беше виждал такива типове в Бийвил. Нормални при влизането в затвора, след няколко месеца напълно откачаха и две смислени изречения не можеха да вържат.

— Искаш ли да ти разкажа сънищата си, Грей? Хайде, да видим дали ще познаеш.

— Не искам.

Дали, мамка му, ще познаеш.

Грей сведе поглед към масата. Усещаше как камерите наблюдават, усещаше присъствието и на Ричардс, който не изпускаше нищо от случващото се. Помисли си: Боже мили. Да спира вече с въпросите.

— Не… мога.

— Не можеш…

Поклати глава, отмести поглед.

— Не.

— Ами да ти споделя — пошушна Полсън. — Сънувам теб.

Измина миг в мълчание. Полсън е луд, помисли си Грей. Луд, луд, луд.

— Съжалявам — тромаво каза. — Там наистина няма нищо.

Отново понечи да си тръгне, като очакваше да усети как Полсън го хваща за лакътя и го спира.

— Добре — Полсън и махна леко с ръка. — Засега приключих. Изчезвай оттук.

Извърна се, както седеше на стола, за да погледне нагоре към Грей, който стоеше прав с поднос в ръце.

— Обаче ще ти кажа една тайна. Искаш ли?

Грей поклати глава.

— Нали познаваш онези двама чистачи, които си тръгнаха?

— Кои?

— Ами знаеш ги, онези типове — Полсън се намръщи. — Тлъстите. Оня тъпанар и другарчето му.

— Джак и Сам.

— Точно тези — Полсън отмести поглед. — Така и не им научих имената. Предполагам, ще ми кажеш, че в уговорката не влиза да си казват имената.

Грей чакаше Полсън да каже още нещо.

— Какво за тях?

— Ами дано не са ти били приятели. Защото тук има кратко известие. Мъртви са. — Полсън се изправи, не погледна Грей, докато произнасяше следващите си думи: — Всички сме мъртви.

 

 

Беше тъмно, а Картър беше изплашен.

Намираше се някъде долу, беше видял четири бутона на асансьора, номерата се редуваха в обратен ред, като номерата в подземен гараж. Преди да го докарат до това място с носилка, беше замаян и не чувстваше болка, дадоха му нещо, инжекция някаква, която го направи сънлив, но не го приспа напълно, затова смътно усещаше, че правят нещо отзад на тила му. Режеха, поставяха някакъв предмет. Китките и краката му бяха вързани, за да му било по-удобно, така казаха. После го докараха до асансьора и това беше последното, което си спомняше: бутоните и нечий пръст, натиснал бутона с надпис Н4. Онзи тип с пистолета, Ричардс, повече не се върна, както беше обещал.

Сега беше буден и макар да не можеше да каже със сигурност, усещаше се някъде долу, съвсем долу в дупката. Китките и глезените му все още бяха овързани, а вероятно беше вързан и през кръста. Стаята беше студена и тъмна, но виждаше как някъде примигват светлини, не можеше да каже на какво разстояние са от него, чуваше шума от вентилатор, който раздвижва въздуха. Не помнеше кой знае какво от разговора си с мъжа, преди да го свалят долу. Претеглиха го, това Картър си спомняше, правиха му и други неща, каквито всеки доктор прави. Измериха кръвното му налягане, накараха го да пикае в чаша, почукаха коленете му с чукче, прегледаха носа и устата му. После поставиха тръбичка в опакото на ръката му, болеше, болеше го адски, помнеше, че им го каза, по дяволите, и окачиха тръбичката към торбата на куката, останалото плуваше в мъгла. Спомняше си странна светлина, яркочервено връхче на писалка и изведнъж всички лица, които го заобикаляха, се оказаха скрити зад маски, един от тях казваше, но не можеше със сигурност да каже, кой точно: Просто лазер, господин Картър. Може би ще почувствате лек натиск. Сега в тъмното, си спомни как преди мозъкът му да се превърне в пихтия, си беше помислил, че Господ си прави последна шега с него и може би все пак това беше процедурата с инжекцията. Зачуди се дали скоро няма да види Исус или госпожа Ууд, или пък самия Сатана.

Но не умря, само заспа. Не знаеше колко дълго е спал. Известно време съзнанието му се рееше от един вид мрак към друг, приличаше на влизане в къща без лампи, нямаше какво да се гледа, не можеше да се ориентира. Не можеше да каже нищо тук отдолу. Цялото тяло го болеше, чувстваше езика си като натъпкан с топки чорап или като някакво странно космато животно, настанило се в него. Отзад на тила му, там, където се съединяваха плещите, усещаше болка. Повдигна глава, за да се огледа, но друго освен малки светли точици не виждаше — червени светлинки, като онази на химикалката. Не можеше да каже на какво разстояние са от него или колко са големи. Можеше да са светлините на отдалечен град, така като гледаше.

Улгаст. Името изплува в съзнанието му от мрака. Имаше нещо свързано с Улгаст, нещо, което беше казал, за времето като океан, което можел да му даде. Мога да ти дам цялото време на света, Антъни. Океан от време. Сякаш беше разбрал какво се крие в най-дълбокото кътче на сърцето на Картър, сякаш не се бяха срещнали преди малко, ами са се познавали от години. Никой не беше разговарял с Антъни по този начин, доколкото си спомняше.

Това го подсети за деня, в който беше започнало всичко, сякаш двамата си приличаха. Юни, беше през юни; това го помнеше. Юни, въздухът под магистралата беше горещ като в пещ, а Картър седеше на късче сянка и държеше пред гърдите си картон: ГЛАДЕН СЪМ, И С МАЛКО ЩЕ ПОМОГНЕТЕ, БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ. Наблюдаваше как колата, черно денали, се насочи към тротоара. Прозорецът до шофьора се отвори. Обикновено изтракваше и се отваряше така, че онзи вътре в колата да му подаде няколко монети или сгъната банкнота, без пръстите му да се докоснат до неговите. Прозорецът се спусна до долу с плавно движение. Отражението на Картър в тъмната боя на прозореца се смъкна като навита обратно завеса. В света зейна дупка и се откри тайно помещение. Случи се точно по пладне. Обедният трафик беше насочен към откритите шосета и към западната детелина от пресичащи се магистрали. Колите профучаваха бързо една след друга над главата му, като дълга тракаща върволица от товарни автомобили.

— Ехо? — викаше го шофьорът. Женски глас, който се извисяваше над шума от колите и ехото, което се носеше под магистралата. — Хей, вие? Господине! Извинете ме, господине!

Когато пристъпи към отворения прозорец, Картър почувства по лицето си студения въздух в купето на колата. Долови приятния аромат на нова кожа и после, още по-отблизо, уханието на женски парфюм. Жената се беше привела към прозореца от противоположната страна, тялото й опъваше безопасния колан, на главата й имаше слънчеви очила. Бяла жена, разбира се. Разбрал го беше още преди да погледне. Черното денали с лъщяща боя и грамадна лъскава решетка. Водещата на изток към Сан Фелипе улица, която свързваше Галерия с Ривър Оукс и където имаше грамадни къщи. Жената беше млада. По-млада, отколкото можеше да предположи за кола като тази, най-много трийсетинагодишна и носеше май екип за тенис — бяла пола и подходящо горнище, кожата й беше влажна и блестяща. Имаше слаби и изящни ръце с лек слънчев загар. Права коса, руса, с по-тъмни кичури, отметната встрани от лицето й, фин нос и добре изразени скули. Други бижута, освен пръстена й с диамант колкото зъб, не видя. Знаеше, че не бива да зяпа толкова отблизо, но не се сдържа, погледът му се плъзна към задната част на колата. Видя празната бебешка седалка, с окачени по нея плюшени играчки в ярки цветове, а зад нея голяма хартиена пазарска торба, която приличаше на металическа. На торбата се четеше името на магазина.

— Колкото дадете — промърмори Картър. — Бог да ви благослови.

Чантата й, огромна и направена от дебела кожа, лежеше в скута й. Започна да прехвърля съдържанието й на седалката: червило, бележник, малък като бижу телефон.

— Искам да ти дам нещо — казваше тя. — Двайсет стигат ли? Така ли правят останалите? Не знам.

— Бог да ви благослови. — Светофарът, знаеше Картър, щеше да се смени. — Колкото дадете.

Тя измъкна портфейла си точно когато зад тях се разнесе първият нетърпелив клаксон. Жената бързо се извърна към клаксона, после погледна светофара, вече светеше зелено.

— Да му се не види, да му се не види.

Припряно ровеше в портфейла си, голям колкото книга, със закопчалки и ципове и отделения, претъпкани с хартиени листчета.

— Не мога — повтаряше, — не мога.

Клаксоните се увеличиха и изведнъж червеният мерцедес, който стоеше зад нея, с рев се насочи към средната линия и засече автомобила, който се движеше по нея. Шофьорът скочи на спирачките си и натисна клаксона.

— Съжалявам, съжалявам — не спираше да повтаря жената. Гледаше към портфейла си, сякаш е заключена врата, за която тя не може да открие ключа. — Пълно е с карти тук, мислех, че имам банкнота от двайсет, може би дори десет, да му се не види, да му се не види…

— Ей, малоумната! — две коли по назад, от огромен камион се беше надвесил мъж. — Не виждаш ли светофара? Разкарай се от пътя!

— ’Сичко е наред — каза Антъни и се отдръпна. — Трябва да тръгвате.

— Не ме ли чуваш? — крещеше мъжът. Чуха се още клаксони. Размаха ръката си през прозореца. — Разкарай се от шибания път!

Жената се наклони, за да погледне в задното огледало. Очите й се разшириха.

— Млъквай! — кресна. Удари по волана с юмруци. — Исусе, млъквайте!

— Госпожо, махнете шибаната си кола!

— Исках да ти дам пари. Само това исках. Защо трябва да е толкова трудно, защо да е трудно това, че исках да помогна…

Картър разбра, че е време да се омита. Предполагаше как щяха да се развият събитията: вратата на колата се отваря, към него се насочват яростни стъпки, някой завира лицето си в това на Картър.

— Ти на дамата ли досаждаш? Ти к’во си въобразя’аш? — идваха още мъже, кой знае колко щяха да са. Стигнеше ли се до там, винаги беше пълно с мъже, нямаше значение какво казва жената, тя нямаше да може да му помогне, щяха да видят онова, което искаха да видят: чернокож мъж и бяла жена с бебешка седалка, пазарски торби и отворения портфейл в скута й.

— Моля ви — каза той. — Госпожо, трябва да тръгвате.

Вратата на камиона се отвори, от него се показа огромен мъж с почервеняло лице, в джинси и тениска, ръцете му бяха грамадни като бейзболни ръкавици. Щеше да смачка Картър като буболечка.

— Ей! — ревеше и сочеше. Огромната му кръгла тока на колана проблясваше на слънцето. — Ей, ти там!

Жената вдигна поглед към огледалото и видя каквото и Картър: мъжът носеше пушка.

— О, Господи, Господи! — извика тя.

— Този й краде колата! Ситното негро й краде колата!

Картър замръзна. Всичко се стоварваше върху него, страховит рев, целият свят надуваше клаксон, крещеше и идваше да го спипа, идваше да го спипа най-накрая. Жената се пресегна бързо през мястото на пасажера и отвори вратата.

— Влизай!

Стоеше неподвижен.

— Хайде! — извика тя. — Влизай в колата!

И по някаква причина, той се качи в колата. Хвърли картона си, влезе бързо и затръшна вратата зад себе си. Жената натисна педала на газта, прехвърча на забранена светлина, светофарът от зелен беше станал червен. Колите около тях се отклоняваха, докато се носеха по пътя. За секунда Картър си помисли, че няма как да не катастрофират и затвори очи, вкопчил се в очакване на удара. Нищо не се случи, разминаха се с всички.

Такова, помисли си той, проклето нещо. Изскочиха изпод магистралата отново на слънце, жената караше толкова бързо, сякаш беше забравила присъствието му. Прекосиха влакови релси и колата подскочи високо. Усети как главата му опира тавана на купето. Това изглежда отрезви и нея. Рязко натисна спирачките с непремерена сила, той се просна на таблото, после извъртя волана и влезе в паркинг на химическо чистене и ресторант. Без да поглежда към Антъни или да му казва и дума, обори глава на волана и се разплака.

За пръв път виждаше бяла жена да плаче, поне отблизо, а не по телевизията или на кино. В затвореното купе на колата той долавяше уханието на чистата й коса и на сълзите й, подобно на разтопен восък. После си даде сметка, че усеща и своя мирис, което дълго време не беше правил, а мирисът на тялото му хич не беше приятен. Миришеше лошо, противно, като гранясало месо и вкиснало мляко, погледна се, видя мръсните си ръце, тениската и джинсите, които носеше от много дни, и се засрами.

След известно време тя се повдигна от волана и избърса носа си с опакото на ръката си.

— Как се казваш?

— Антъни.

На Картър му мина през ума, дали пък няма да го откара направо в полицията. Колата беше толкова чиста и нова, че се чувстваше като огромно мръсно леке на седалката. И да беше усетила колко лошо мирише, тя не го показа.

— Мога да сляза тук — предложи Картър. — Простете ми, че ви докарах такива беди.

— Ти ли? Какво си направил ти! — Пое дълбоко въздух, отметна глава назад към подглавника и притвори очи. — Исусе, съпругът ми ще ме убие. Исусе, Исусе, Исусе. Какви си ги въобразяваше, Рейчъл?

Стори му се ядосана и Картър предположи, че очаква той сам да слезе. Намираха се на няколко квартала северно от Ричмънд. От тук можеше да се качи на автобус и да се върне на мястото, където спеше, празен паркинг долу на Уестпарк зад рециклиращото предприятие. Добро място беше. Там нямаше проблеми, а като валеше, хората от центъра го пускаха да преспи в някой от празните гаражи. Имаше малко повече от десет долара, няколко банкноти и остатъка от сутринта под надлеза на шосето, достатъчно му бяха да се прибере и да си купи нещо за ядене.

Сложи ръка на вратата.

— Недей — спря го припряно тя. — Не си тръгвай.

Обърна се към него. С подпухналите си от плача очи впери изпитателен поглед в лицето му.

— Трябва да ми кажеш дали наистина го мислиш.

Картър не разбра.

— Госпожо?

— Онова, което беше написал на картона си. Онова, което каза. „Бог да ви благослови.“ Чух те да го казваш. Защото въпросът е там — обясняваше жената, недочакала отговора му — че аз не се чувствам благословена, Антъни — изсмя се нервно и смехът й разкри ред ситни, подобни на перли зъби. — Чудна работа, нали? Би трябвало да се чувствам благословена, но не е така. Чувствам се ужасно. Непрекъснато, през цялото време.

Картър не знаеше какво да каже. Как е възможно бяла дама като нея да се чувства ужасно? С крайчеца на окото си виждаше празната седалка за бебе, яркия наниз от играчки и се почуди къде ли е в този момент детето. Може би трябва да й спомене, че има бебе, колко щастлива трябва да е от това. Ако съдеше от своя опит, хората обичаха да чуват такива неща, особено жените.

— Няма значение — каза жената. Невиждащо се взираше през предното стъкло към павилионче за понички. — Знам какво си мислиш. Няма нужда дори да го изричаш. Вероятно изглеждам като някоя луда.

— На мен ми се виждате съвсем добре.

Тя отново се разсмя, този път горчиво.

— Ами тъкмо там е проблемът, нали? Там е. Изглеждам си съвсем наред. Питай когото искаш. Рейчъл Ууд има всичко, каквото човек би си пожелал. Рейчъл Ууд изглежда върха…

За минута седяха в колата, жената тихо плачеше и нещастно гледаше невиждащо. Картър продължаваше да се чуди дали няма да е добре да слезе от колата, или това е лоша идея. Само че дамата беше разстроена и на него му се струваше нередно да я остави така. Зачуди се дали тя не иска той да се съжали над нея. Рейчъл Ууд: реши, че сигурно това й е името, че говори за себе си. Но не беше сигурен. Може би Рейчъл Ууд е някоя нейна приятелка или пък жената, която се грижи за бебето й. Знаеше, че рано или късно трябва да си тръгне. Каквото и настроение да я беше обхванало, то щеше да премине и ще си спомни, че за малко не са я застреляли заради едно нищо и никакво смрадливо негро, настанило се на седалката в колата й. Засега обаче прохладата от вентилаторите на таблото и странната, тъжна притихналост на жената стигаха да го задържат на мястото му.

— Как е фамилията ти, Антъни?

Не помнеше някой да му е задавал този въпрос.

— Картър — отвърна той.

Следващата й постъпка го изуми повече от всичко, което се беше случило до този момент. Тя се извърна на седалката, погледна го прямо с бистър поглед и му подаде ръка, за да се ръкуват.

— Е — каза тя с глас, все още с нотка тъга, — приятно ми е, господин Картър. Аз съм Рейчъл Ууд.

Господин Картър. Много му хареса. Ръката й беше малка, но се здрависваше като мъж със стабилно ръкостискане. Някакво чувство, което не смееше да облече в думи, обзе Антъни. Наблюдаваше я дали ще си избърше ръката, но тя изобщо не направи подобно движение.

— О, Боже мой! — Очите й се разшириха от удивление. — Съпругът ми ще получи инфаркт. Не можеш да му разкажеш за случилото се на кръстовището. Наистина. В никакъв случай не му казвай.

Картър поклати глава.

— Имам предвид, че не е негова вината, задето е такъв завършен и абсолютен задник. Просто няма да възприеме случилото се от нашата гледна точка. Трябва да ми обещаете, господин Картър.

— Нищо няма да кажа.

— Добре. — Отривисто кимна, успокоена и отново насочи поглед през предното стъкло, замислено смръщила гладкото си чело. — Понички. Защо ли от всички възможни места спрях точно тук. Ти сигурно не искаш понички, нали?

Само от споменаването им устата му се изпълни със слюнка. Усети стомаха му да се присвива.

— Поничките стават — каза Картър. — Кафе става.

— Но те не са истинска храна, нали? — решително каза тя, беше взела някакво решение. — Ти имаш нужда от истинска храна.

И тогава Картър разбра какво е обзелото го чувство. Почувствал се беше забелязан. Сякаш дълго време е бил призрак, без да подозира. Изведнъж го връхлетя прозрението, че тя възнамерява да го вземе с нея, да го заведе у дома си. Чувал беше за хора като нея, но никога не вярваше да ги има.

— Знаете ли, господин Картър, според мен Господ ви е поставил под онова шосе днес с определена цел. Според мен той се е опитвал да ми каже нещо — включи на скорост. — Двамата с вас ще станем приятели, предчувствам го.

И те бяха приятели, точно както тя каза. Това беше странно. Той и тази бяла дама, госпожа Ууд, която си имаше съпруг — достатъчно възрастен, за да й бъде баща, когото Картър почти никога не виждаше — с огромна къща под истински дъбове с поляна, жив плет и две момиченца, не само бебето, но и по-голямо момиченце, прекрасно като цветенце, както и сестричката. И двете изглеждаха като от картинка. Чувстваше го чак с мозъка на костите си, с най-съкровената си същност. Те бяха приятели. За него тя направи неща, които никой никога не беше правил. Тя сякаш отвори вратата на колата си и вътре се откри цяла една огромна стая, пълна с хора, с гласове, които го наричаха по име, с храна за него, легло за него и всичко останало. Даде му работа, не само да се грижи за нейния двор, но и за други къщи също, а където и да отидеше, хората го наричаха „господин Картър“, питаха го дали ще може да свърши една допълнителна задача днес, защото щели да наминат едни приятели: да събере листата от патиото, да боядиса няколко стола, да изчисти нападалите листа във водосточната тръба, от време на време дори да разходи кучето. Господин Картър, знам, че сигурно сте много зает, но ако за вас не е затруднение, бихте ли…? А той винаги се съгласяваше. В плика под килимчето или саксията те му оставяха допълнително десет или двайсет долара, без той да им е искал. Харесваше и другите хора, но истината беше, че за него те бяха без значение, правеше всичко заради нея. Срядата беше най-хубавият ден от седмицата, нейният ден, махаше му с ръка от прозореца, докато той излизаше с косачката от гаража и понякога, много често, излизаше от къщата, след като е приключил с работата — тя не оставяше парите под килимчето като останалите, ами му ги даваше лично на ръка — случваше се да поседнат с чаши чай с лед в патиото, като му разказваше за живота си, но го питаше и за неговия. Говореха си като истински хора и седяха на сянка. Господин Картър, казваше тя, вие сте Божи дар. Господин Картър, не знам как изобщо съм успявала и едно нещо да свърша без вас. Вие сте парченцето от пъзела, което липсваше.

Обичаше я. Това беше истината. Това беше и тайнствената, тъжна и печална истина във всичко. Докато сега лежеше в студения мрак, усещаше как у него напират сълзи, надигат се в душата му. Как изобщо някой можеше да твърди, че той би направил нещо на госпожа Ууд, когато той я обичаше по този начин? Защото той знаеше. Знаеше, че макар да се усмихва, да се смее и да се грижи за децата си, пазарува, играе тенис и обсъжда пътувания в салона, вътре в нея е пусто. Разбрал го беше в онзи първи ден в колата и то беше завладяло сърцето му, да можеше да запълни пустотата само с желанието си да го направи. В дните, в които тя не излизаше в двора, които с времето ставаха все повече, той я виждаше как понякога с часове седи на дивана, оставяше бебето да плаче, подмокрено или гладно, не помръдваше и мускулче. Изглеждаше като без капка въздух у себе си. Имаше дни, в които изобщо не я виждаше и предполагаше, че се е скрила някъде дълбоко в къщата си, защото е тъжна. В тези дни той правеше допълнителни неща, подстригваше плета, без да има нужда, махаше плевели около пътеката, с надеждата, че ако почака, тя ще излезе с чая. Чаят означаваше, че тя е добре, че е преминала през още един ден, в който се е чувствала ужасно по нейния начин.

И тогава дойде онзи следобед в двора, онзи ужасен следобед, когато беше видял по-голямото момиченце, Хали, самичко. Беше декември, въздухът наситен и влажен, басейнът — пълен с окапали листа. Момиченцето, което ходеше на детска градина, носеше сини шорти от униформата и цветна блуза, но нищо друго, дори обувки не носеше и седеше в патиото. Държеше кукла Барби. Днес не е ли на училище? Картър попита, а тя поклати глава, без да го погледне. Майка й тук ли е? Татко е в Мексико, заяви момиченцето и потрепери от студ. С неговата приятелка. Мама нямало да става от леглото.

Опита се да отвори вратата, но тя беше заключена. Позвъни на звънеца, а после вика пред прозорците, но никой не отговори. Не знаеше какво да прави с момиченцето, което седеше така само отвън, но имаше много неща, които той не знаеше за хората като семейство Ууд, някои техни действия си оставаха непонятни за него. Всичко, което имаше, беше старият мръсен пуловер, който предложи на момиченцето, но тя го взе и се омота в него като в одеяло. Трябваше да поработи на поляната, мислеше, че шумът от косачката може би ще събуди госпожа Ууд и тя ще си спомни, че момиченцето й е останало само навън при басейна, че някак всъщност е заключила вратата. Господин Картър, не знам как се е случило, заспала съм, слава Богу, че сте бил тук.

Той приключи с поляната. Момиченцето с куклата в ръце тихо го наблюдаваше. Извади голямата мрежа от гаража, за да почисти басейна. И тогава я откри, до ръба на пътеката: мъничка костенурка, бебе. Не беше по-голяма от монета. Извадила късмет, че не я е премазал с косачката. Приведе се и я вдигна. Изобщо не тежеше. Ако не я виждаше с очите си, щеше да каже, че ръката му е празна, толкова лека беше. Може би защото момиченцето го наблюдаваше от патиото, или пък защото госпожа Ууд спеше зад него в къщата, тогава действията му се сториха съвсем правилни, сякаш костенурката можеше по някакъв начин да оправи нещата, това дребничко същество в тревата.

— Ела — каза на момиченцето. — Ела, искам да ти покажа нещо. Едно същество, което е още бебе, госпожице Хали. Бебче като теб.

После се обърна и видя госпожа Ууд да стои на двора зад него, на по-малко от три метра. Вероятно беше излязла от предната врата, защото нищо не беше чул. Носеше огромна тениска, като нощница, косата й беше в пълен хаос.

— Госпожо Ууд — каза той, — защо сте излезли, радвам се да ви видя. Тъкмо щях да покажа на Хали…

Стой далече от нея!

Това не беше госпожа Уууд, която познаваше. Погледът й беше подивял и луд. Държеше се така, сякаш никога преди не го е виждала.

— Госпожо Ууд, исках да й покажа нещо хубаво…

Махай се! Махай се! Бягай, Хали, бягай!

Преди да успее и дума да каже, тя му се нахвърли, настървено, с всички сили. Той падна гърбом, кракът му се препъна в пръта на мрежата за почистване на басейна, която беше оставил на земята до него. Пресегна се, рефлекс, пръстите му уловиха и задържаха предницата на тениската й, усети как тежестта му я повлича, не можеше да направи нищо, за да предотврати падането и се стовариха в басейна.

Водата. Почувства я като удар с юмрук. Носът, очите и устата му се изпълниха с вода, имаше някакъв отвратителен вкус на химикали, противен като сатанински дъх. Тя изплуваше и потъваше, навсякъде около него. Потъваха оплели ръце и крака един в друга като мрежа. Опита се да се освободи, но тя бързо го улови, повлече го надолу, надолу. Не можеше да плува, дори замахване не можеше да направи, можеше да се опита да отскочи, ако се наложеше, но дори и тази идея го плашеше, а и нямаше сили да я спре. Изви глава към блестящата повърхност на водата, където беше и въздухът, но той можеше да е и на километри от него. Тя го дърпаше надолу, в света на тишината, сякаш басейнът беше обърнато късче небе и тогава той разбра: там искаше да отиде тя. Натам вървеше през цялото време, още от деня, когато се срещнаха под шосето, когато спря колата си и произнесе името му. Каквото и да я беше задържало в този свят, онзи, над водата, най-накрая се беше скъсало като шнур на хвърчило. Светът се беше завъртял нагоре с краката, и сега хвърчилото падаше. Тя го прегърна, брадичката й лежеше на рамото му, за миг срещна погледа й във водния вихър и видя, че е изпълнен с ужасяващ, мъртвешки мрак. О, моля те, мина през ума му, нека да съм аз. Ще умра, ако поискаш, за теб бих умрял, ако го поискаш, нека аз да умра. Можеше само да диша. Знаеше го с такава яснота, с каквато знаеше името си, но и да се мъчеше нямаше да успее да се справи с това. Твърде дълго беше живял, за да се откаже от живота си само по силата на волята. Стигнаха до дъното с мек удар. Госпожа Ууд продължаваше да го прегръща, усети как раменете й потрепват, когато пое първия си дъх. Вдиша още веднъж и после трети път, мехурчетата от последния въздух от дробовете й се заиздигаха зад ухото му като прошепната тайна: Бог да те благослови, господин Картър, после разхлаби прегръдката си.

Не помнеше как е излязъл от басейна, нито какво е казал на момиченцето. Тя плачеше силно, а после спря. Госпожа Ууд беше мъртва, душата й си беше отишла, но останалото без душата й тяло бавно се издигна на повърхността и се нареди сред плуващите листа, които възнамеряваше да почисти. Някакъв покой обгърна всичко — ужасен, съкрушителен покой, сякаш нещо, което прекалено се беше проточило във времето, най-накрая е приключило. Сякаш той отново беше започнал да изчезва. Може би изминаха часове или само минути, преди да дойде съседката, после полицията, но през това време беше разбрал, че никому няма да разкаже за случилото се, нито какво е видял, нито какво е чул. Беше тайна, която тя му повери, последната тайна за това коя е и той беше решен да я пази.

Картър реши, че каквото и да се случи с него оттук нататък, ще е наред. Изглеждаше неизбежно. Улгаст може и да беше излъгал, или не беше, но делото на живота на Картър беше приключило, сега вече го осъзнаваше. Никой никога повече нямаше да го попита за госпожа Ууд. Тя беше просто следа в ума му, сякаш някаква частичка от нея беше преминала в него, а той нямаше никому да каже за това.

Свистящ звук проряза въздуха около него, като изтичаща от гума въздушна струя, а на стената, там където беше червената светлина, се появи зелена. Отвори се врата и окъпа стаята в бледосиня светлина. Картър видя, че лежи на носилка, носеше нощница. Тубичката продължаваше да е свързана с ръката му, погледна мястото, където беше включена под лепенката и отново усети свирепата болка. Стаята беше по-просторна, отколкото му се стори, нямаше друго, освен чисто бели повърхности, с изключение на мястото, където вратата се беше отворила със замах, и няколко машини на отсрещната стена, каквото не беше виждал.

Някой стоеше на прага.

Затвори очи и се облегна назад, мислеше си: Спокойно. Спокойно. Готов съм. Нека да дойдат.

 

 

— Имаме проблем.

Минаваше десет вечерта. Сайкс се появи на вратата на кабинета на Ричардс.

— Знам — каза Ричардс, — следя я.

Проблемът беше момичето, онова безименно и ничие момиче. Вече не беше безименно и ничие. Ричардс научи новините от полицейските доклади малко след девет. Майката на момичето се оказа заподозряна за убийство, събития, свързани с някакво братство. Застреляното от нея момче било син на федерален окръжен съдия. Оставеният от нея на местопрестъплението пистолет беше отвел полицията до мотел близо до Грейсланд, където мениджърът — дълъг две страници списък от предишни провинения — беше разпознал момичето на снимката, направена от полицаите в петък, в манастира, където майката я изоставила. Монахините разказали цялата история на полицаите, а и нещо, за което Ричардс не знаеше какво да мисли: суматоха в зоопарка на Мемфис. После един от полицаите разпознал Дойл и Улгаст на видеозапис от камера за наблюдение, направен през нощта на контролен пункт на 55-а междущатска магистрала северно от Батон Руж. Местната телевизия се добрала до историята навреме за вечерните новини, когато беше задействано жълто ниво на тревога.

Ето така от нищото целият свят търсеше двама федерални агенти и момиченце на име Ейми Белафонте.

— Къде са сега? — попита Сайкс.

От терминала си Ричардс се свърза със сателитен източник и ограничи търсенето върху териториите между Тенеси и Колорадо. Предавателят беше в джобния компютър на Улгаст. Ричардс преброи осемнайсет горещи точки в региона, после откри една, която съвпадаше с номера на проследяващото устройство на Улгаст.

— Западна Оклахома.

Сайкс стоеше зад него, гледаше над рамото му.

— Според теб дали вече е разбрал?

Ричардс нагласи камерата, увеличи образа.

— Според мен да — каза той и показа данните на Сайкс.

Скорост на целта 102 километра в час.

И малко по-късно:

Скорост на целта 122 километра в час.

Те вече бягаха. Налагаше се Ричардс да ги измъкне. Намесени бяха местни полицаи, вероятно и ченгета от щатската полиция. Предстояха грозни сцени, защото нямаше как да стигне до тях навреме. Хеликоптерът вече се готвеше от Форт Карсън. Сайкс се беше разпоредил.

Тръгнаха по задното стълбище към Ниво 1 и излязоха да чакат навън. След залез температурите бяха паднали. Гъста мъгла се спускаше и се виеше на едри спирали на светлините върху кръга на паркинга, като сух лед на рок концерт. Стояха и мълчаха. Нямаше нищо за казване. Положението беше пълен и абсолютен провал. Ричардс се сети за снимката, онази, която се разпространяваше по системата. Ейми Белафонте: красив фонтан. Черна коса, която пада по раменете й, изглеждаше мокра, сякаш е вървяла под дъжда, с гладко, младо лице, съхранило някаква бебешка пухкавост по страните, но под челото й тъмните очи гледаха с поглед, в който имаше дълбока мъдрост. Носеше джинси и горнище на анцуг със затворен догоре цип. В едната си ръка стискаше някаква играчка, плюшено животно. Можеше да е куче. Очите бяха онова, към което Ричардс непрекъснато се връщаше. Тя гледаше прямо във фотоапарата, сякаш казваше: Виждаш ли? Какво си мислеше, че съм, Ричардс? Мислеше, че на този свят няма човек, който да ме обича ли?

За секунда, само за една, си го беше помислил. Премина през него като повей от крило: желанието да е друг човек, за когото детските очи биха означавали нещо.

Пет минути по-късно чуха, че хеликоптерът пристига, пулсиращо присъствие, което се снишаваше в края на горичката на югоизток. Направи една проучвателна обиколка, с разузнаващ сноп светлина, после с балетна прецизност се спусна към паркинга, като изтласка вълна от треперещ въздух изпод перките си. Боен хеликоптер с пълно въоръжение, предназначен за нощно разузнаване. Изглеждаше прекалено само за едно момиченце. Но в такава ситуация се бяха оказали. Закриваха очите си с ръце от вятъра, воя и снежната вихрушка.

Когато хеликоптерът докосна земята, Сайкс улови Ричардс за лакътя.

— Тя е дете! — извика над грохота. — Направи нещата както трябва!

Каквото и да означаваше това, помисли си Ричардс и бързо се запъти към отварящия се люк.