Джъстин Кронин
Проходът (8)

Осем

На свечеряване вече бяха на осемдесет километра след Оклахома Сити, профучавайки на запад през откритата прерия към стена от пролетни буреносни облаци, издигнали се над хоризонта като разцъфтяващи на кино цветя. Дойл беше задрямал на мястото до шофьора с глава, втъкната между седалката и прозореца, подложил под нея навитото си сако, за да се предпази от удари при дупки по пътя. В такива моменти Улгаст се улавяше, че завижда на Дойл заради способността му да забравя. Можеше да загаси лампите у себе си като десетгодишен хлапак, да наведе глава и да заспи навсякъде. Улгаст беше неимоверно изморен. Знаеше, че е най-добре да се сменят и да подремне. Но беше карал по целия път от Мемфис и допирът на ръцете му и воланът беше единственото, което го караше да вярва, че все още му е останала да изиграе една карта.

След позвъняването до Сайкс, единственият им контакт беше в паркинг за товарни камиони извън Литъл Рок, където ги посрещна агент с плик пари. Три хиляди долара в банкноти от по двайсет и петдесет, както и нов автомобил от Бюрото, без отличителните знаци. Улгаст обаче реши, че шевролетът му харесва и иска да го задържи. Допадаше му големият, мощен двигател, как взима завоите със свистене и независимото окачване. От години не беше карал подобна кола. Жалко, че продаваха такава кола на автомобилното гробище. Когато агентът му подаде ключовете за седана на Бюрото, той ги отказа с властен жест, без дори да се замисли.

— Съобщиха ли вече за нас? — попита агента, новобранец с розово като резен шунка лице.

Агентът се намръщи объркан.

— Нищо такова не знам.

Улгаст обмисли думите му.

— Добре — каза накрая. — В такъв случай задръжте съобщението.

Агентът го накара да заобиколи откъм багажника на седана, който зееше отворен, готов да ги посрещне. Вътре ги чакаше черна чанта от дебел непромокаем материал, за която не беше молил, но очакваше да му бъде осигурена.

— Задръж колата — каза той.

— Сигурен ли сте? Трябва да я предам на вас.

Улгаст извърна поглед към шевролета, паркиран в края на паркинга между два неподвижни камиона. През задното стъкло виждаше Дойл, но не и момичето, което лежеше на задната седалка. Наистина искаше да продължат. Каквито и да бяха възможностите, те не включваха протакане. Чантата можеше и да му е от полза, а можеше и да не е. Стори му се по-правилно да я остави.

— В офиса кажи каквото решиш — каза той. — Имам нужда само от няколко книжки с картинки.

— Моля?

В друг момент Улгаст щеше да се разсмее. Затвори с ръка капака на багажника.

— Няма значение — каза той.

В чантата, разбира се, имаше оръжия и муниции, а вероятно и две бронирани жилетки. Вероятно имаше една и за момичето. След случилото се в Минеаполис, една компания от Охайо вече произвеждаше такива и за деца. Улгаст беше попадал на кадри от Минеаполис по телевизията. Вече произвеждаха бронирани бебешки ританки. Що за свят беше това, запита се.

Сега, когато Литъл Рок беше на шест часа път зад тях, беше доволен, че е отказал чантата. Станалото — станало, част от него искаше да го спрат. След Литъл Рок беше увеличил скоростта до 130 километра в час, смътно осъзнаваше, че с действията си предизвиква някой моторизиран полицай или скрило се зад някой билборд местно ченге да сложи край на цялата работа. Само че Дойл му каза да намали: Ей, началник, не трябва ли малко да поотпуснеш педала, и съзнанието му отново се фокусира. Всъщност в съзнанието му събитията вече се бяха разиграли: запалените светлини и еднократното, остро изсвирване на сирената; отбива автомобила встрани и поставя ръцете с отворени длани на волана; с поглед наблюдава в огледалото за обратно виждане как полицаят съобщава номера на колата по радиостанцията си. Двама възрастни и малолетно лице в автомобил с временен номер от Тенеси. Набързо щяха да навържат събитията, да ги свържат с монахинята и зоопарка. Когато и да проиграеше в ума си сцената, обаче не можеше да си представи развитието на събитията след момента, в който ченгето стои хванал с една ръка радиостанцията, а другата е на оръжието му. Какво щеше да направи Сайкс? Дали ще каже, че ги познава? Не, двамата с Дойл заминаваха в месомелачката, също като Антъни Картър.

За момиченцето не знаеше.

Заобиколиха Оклахома Сити от североизток, избегнаха контролния пункт на междущатска магистрала 40, прекосиха магистрала 35 при безименен селски черен път, далеч от камерите. В шевролета нямаше джипиес, но джобният компютър на Улгаст имаше. С една ръка направляваше волана, с другата ловко натискаше мъничките бутони и така разглеждаше пътя, докато се движеха по мрежа от главни и второстепенни пътища, някои покрити с чакъл, а други само с добре утъпкана прах, за да продължат да се придвижват на север и запад. Сега, когато от границата с Колорадо ги деляха няколко градчета с имена като Върджил, Рикъшет и Бъкрек, полузапустели оазиси сред морето от високите треви на прерията, които не можеха да се похвалят с друго, освен с минимаркет, една-две църквици, силоз и простиращите се между тях километри на откритата прерия. Междинните щати, над които самолетите само прелитат: определението винаги го навеждаше на мисълта за вечността. Според него нищо от околния пейзаж не беше се променило с времето. Човек с лекота можеше да се изгуби на подобно място, да живее живота си, без нито една жива душа да знае за него.

Може би, помисли си Улгаст, когато стигнеха до развръзката на събитията, щеше да се върне. Може би щеше да се нуждае от място като това.

На задната седалка Ейми беше така притихнала, че човек можеше да забрави присъствието й, ако не беше върволицата от грешки, заради които се беше озовала там. Шестгодишно момиченце. Проклет да е Сайкс, помисли си Улгаст. Проклето да е Бюрото, проклет да е Дойл, проклет да е и той, задето се забърка. Легнала на задната седалка, с разпиляна по лицето си коса, Ейми изглеждаше заспала, но според Улгаст момиченцето не спеше. Преструваше се и го дебнеше като котка. Какъвто и да е бил животът й до този момент, той я беше научил да чака. Щом Улгаст я попиташе дали не иска да спрат, за да отиде до тоалетна или да хапне, защото бисквитките стояха недокоснати, а млякото вече вкиснало, клепачите й притрепваха с котешка бързина при звука на името й и погледът й отвръщаше на неговия за секунда като еднометрова ледена висулка. После отново ги затваряше. Не беше чувал гласа й повече от осем часа, от зоопарка.

Лейси. Така се казваше монахинята. Лейси прегръщаше Ейми, сякаш от това зависеше животът й. Щом Улгаст се сетеше за ужасната схватка на паркинга, как всички крещяха и пищяха, споменът засядаше в гърлото му като физическа болка. Ей, Лайла, ще познаеш ли какво направих? Днес отмъкнах дете. Сега всеки от нас си има по едно, какво ще кажеш?

Дойл се надигна на мястото до него. Седна и разтри очи, гледаше объркано и сънено. Улгаст знаеше, че умът му осмисля къде е. Бързо хвърли поглед към Ейми, после отново се обърна напред.

— Май ни чака лошо време — каза той.

Буреносните облаци съвсем се бяха прихлупили, закриваха залеза и ги обгръщаха в ранен сумрак. На хоризонта, под надвисналите облаци, се виждаше пелена от дъжд, който се лееше на фона на сноп слънчева светлина над прерията.

Дойл се приведе, за да огледа небето през стъклото.

— Според теб колко далече сме от дъжда? — попита тихо.

— На около десетина километра.

— Дали да не слезем от пътя — Дойл погледна часовника си, — или пък да свием на юг за известно време.

След три километра поеха по неотбелязан черен път, от двете страни на който се точеше бодлива тел. Улгаст спря колата и пое назад. Пътят се изкачваше, свиваше леко и изчезваше сред поредица от тополи. По всяка вероятност от другата страна на хълма имаше река или поне сухо дере. Улгаст провери с джипиеса, но пътят не беше отбелязан.

— Не знам — каза Дойл, когато Улгаст му посочи показанията на джипиеса, — може би трябва да опитаме по друг път.

Улгаст завъртя волана на шевролета и поеха на юг. Според него пътят не беше без изход, иначе щяха да видят пощенски кутии. На по-малко от триста метра пътят се сви до тясна пътека от утъпкана пръст. След редицата от дървета преминаха по стар дървен мост, свързващ двата бряга на рекичката, която Улгаст беше предугадил. Вечерният здрач се беше превърнал в бледозелена светлина. В огледалото за обратно виждане съзираше извисяващата се над хоризонта буря, по превиващите се върхове на крайпътните треви познаваше, че тя ги следва.

След още петнайсет километра заваля. По пътя си не видяха нито къщи, нито ферми, бяха насред пустошта и нямаха къде да се подслонят. Дъждът започна с няколко капки и изведнъж се заизлива такъв порой, че Улгаст не виждаше почти нищо. Чистачките бяха безпомощни. След един мощен порив на вятъра, той отби встрани на пътя.

— Ами сега, началник? — попита сред плющенето на дъжда Дойл.

Улгаст погледна към Ейми, която на задната седалка продължаваше да се преструва, че спи. Над главите им се разнесе гръмотевица, но тя дори не помръдна.

— Ще чакаме май. Ще си почина малко.

Улгаст затвори очи и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на колата. Остави шума да премине през тялото му. Научил се беше да го прави през месеците с Ева, да си почива, без да си позволява сънят да го надвие, за да може бързо да се изправи и да отиде до люлката й, ако тя се събуди. През ума му започнаха да преминават откъслечни спомени, картини и усещания от друго време от неговия живот: Лайла в кухнята на къщата в Чери крийк, една сутрин, скоро след като я купиха, налива си мляко в купа с мюсли; студените пръски вода, когато се гмурка от кея на Кус бей, гласовете на приятелите му над него, които се смеят и го насърчават; спомен от детството му, малък е, почти бебе, шумовете и светлините от заобикалящия го свят, всичките му внушават, че е на сигурно място. Беше в полусънно състояние, там, където сънищата и спомените се смесват и разказват странните си истории, макар част съзнанието му да беше в колата, заслушано в дъжда.

— Трябва да изляза.

Отвори очи. Дъждът беше спрял. Колко ли време е спал? В колата беше тъмно. Слънцето беше залязло. Дойл седеше извърнат към задната седалка.

— Какво каза? — попита Дойл.

— Трябва да изляза — настоя момиченцето. След часове мълчание гласът й беше изумително ясен и чист. — До тоалетната.

Дойл нервно погледна към Улгаст.

— Искаш ли аз да я изведа? — попита, а на Улгаст му беше ясно, че изобщо не иска.

— Ти не — каза Ейми. Седеше и гушкаше зайчето си. Играчката беше раздърпана и мръсна от носене. Гледаше към Улгаст в огледалото, вдигна ръка и посочи към него. — Той.

Улгаст освободи колана си и излезе от колата. Въздухът беше студен и неподвижен, видя че бурята се измества на югоизток. След нея небето имаше цвят на тъмносиньо мастило. Отвори задната врата и Ейми скочи навън от колата. Беше затворила ципа на анцуга си и си беше сложила качулката.

— Тук става ли? — попита.

— Тук не може.

Улгаст не възрази, че няма защо да се лутат. Безсмислено беше. Къде можеше да отиде тя? Отведе я на петнайсетина метра надолу по пътя, далече от светлините на колата. Улгаст се извърна, когато тя застана на ръба на канавката и свали джинсите си.

— Помогни ми.

Улгаст се обърна. Гледаше го, джинсите и гащичките й стояха омотани около глезените. Лицето му пламна от смущение.

— Как да ти помогна?

Протегна ръце. Усети колко са мънички пръстчетата й в ръцете му, дланите му се овлажниха от потта на детето. Трябваше да я задържи здраво, когато тя приклекна назад и почти цялата й тежест падна върху него, за да се нагласи, така че тялото й да се надвеси над канавката като пиано, полюляващо се на кран. Откъде ли го е научила? Кой друг я е държал така за ръце?

Когато приключи, той отново се извърна, за да може тя да вдигне джинсите си.

— Не се страхувай, миличка.

Ейми не му отговори. Остана неподвижна, вместо да се запъти към колата. Заобикаляше ги пустата равнина. Въздухът беше съвсем неподвижен, като задържан дъх. Улгаст усещаше пустотата на полетата, хилядите километри, които се простираха във всички посоки. Чу как предната врата на шевролета се отвори и затвори с тръшване. Дойл също отиваше да пусне една вода. Далеч на юг тътенът на бурята заглъхваше, а след нея небето оставаше чисто. Появи се и нов звук, някакво подрънкване, като от камбанки.

— С теб можем да станем приятели — предложи той. — Става ли?

Странно момиченце беше, защо не плачеше? След зоопарка не беше плакала, защо не търсеше майка си, не искаше да се прибере у дома, нито да я върнат обратно в манастира. Кое ли място счита за свой дом? Може би Мемфис — нещо му подсказваше, че не е така. Нямаше такова място. Каквото и да се беше случило на момиченцето, то беше разрушило представата за дом у него.

И тогава тя каза:

— Не ме е страх. Ако искаш, можем да се връщаме в колата.

Изгледа го за миг, по своя преценяващ начин. Слухът му беше привикнал към тишината и вече беше сигурен, че чува музика, звукът се губеше от разстоянието. Някъде по пътя, по който караха, свиреше музика.

— Аз съм Брад — името му прозвуча вяло и тежко.

Тя кимна.

— Другият човек ли? Казва се Фил.

— Знам кои сте. Чух като си говорехте. — Промени положението на тялото си. — Ти си мислеше, че не слушам, но аз слушах.

Чудато дете. А и умно. Разбираше го по гласа й, виждаше го в начина, по който го измерваше с очи, използваше тишината, за да го прецени, да го накара да говори. Обзе го усещането, че не тя, а той говори с много по-възрастен човек, но и не съвсем. Не можеше точно да определи разликата.

— Какво има в Колорадо? Нали там отиваме, чух те да го казваш.

Улгаст не знаеше какво точно да й отговори.

— Там има един лекар. Той ще те прегледа. Нещо като профилактичен преглед.

— Аз не съм болна.

— Тъкмо затова, според мен… ами, всъщност не знам — вътрешно се присви от лъжата. — Не бива да се страхуваш.

— Не го повтаряй.

Прямотата й така го слиса, че за момент онемя.

— Добре. Става. Радвам се, че не се страхуваш.

— Защото не се страхувам — заяви Ейми и се запъти към светлините на колата. — Ти се страхуваш.

 

 

След няколко километра го видяха: купол със светлинни лъчи, които с приближаването им преминаха в отделни, кръжащи светли петна, като съзвездия, които се въртят около хоризонта. Точно когато Улгаст осъзна какво означава гледката пред очите му, пътят свърши в пресечка. Включи лампата над главата си и провери джипиеса. Върволица от коли и камиони, повече отколкото бяха видели в продължение на часове, се движеха в една и съща посока. Отвори прозореца от своята страна и през него нахлу нощният въздух. Сега вече отчетливо долавяше музиката.

— Какво пък е това? — недоумяваше Дойл.

Улгаст не каза нищо. Зави на запад и се включи в потока на останалите автомобили. В каросерията на камиона пред него шестима тийнейджъри седяха върху бали сено. Подминаха табела, която казваше, че минават покрай град с името Омир, в който живеят 1232 души.

— Не се приближавай толкова — каза Дойл, като имаше предвид пикапа. — Не обичам такива гледки.

Улгаст не му обърна внимание. Едно от момичетата, което беше видяло лицето на Улгаст през стъклото, му помаха, вятърът развяваше косата около лицето й. Светлините на лунапарка, към който приближаваха, ставаха все по-ярки, както и белезите на цивилизация: водна цистерна, потънал в тъмнина магазин за земеделски инструменти, ниска модерна сграда, вероятно център за пенсионери или клиника, встрани от магистралата. Камионът влезе в паркинга на лунапарка, който гъмжеше от коли и хора. Дечурлигата наставаха и изскочиха от ремаркето още преди да е спрял, нетърпеливи да се срещнат с приятелите си. Движението по пътя намаля, щом навлязоха на територията на градеца. На задната седалка Ейми седеше и гледаше през прозореца оживлението навън.

Дойл се обърна.

— Лягай долу, Ейми.

— Всичко е наред, остави я да гледа — Улгаст го каза достатъчно силно, за да може и Ейми да чуе. — Не слушай Фил. Гледай каквото искаш, миличка.

Дойл сведе глава към Улгаст.

— Ти… какви ги вършиш?

Улгаст не отмести погледа си от пътя.

— Спокойно.

Миличка. Откъде се беше взела тая дума? Улиците бяха пълни с хора, до един запътили се в една и съща посока, носеха одеяла, хладилни чанти и столове за излет. Много от тях държаха малки деца за ръка или бутаха детски колички: фермери, облечени в джинси и гащеризони, всичките с ботуши, някои от тях носеха шапки стетсън. Тук-там Улгаст виждаше локви, но небето беше ясно и безоблачно. Дъждът беше отминал, време беше за лунапарк.

Улгаст последва движението до гимназията, където на провесен плакат пишеше: ОБЕДИНЕНА ГИМНАЗИЯ БРАНЧ КАУНТИ: НАПРЕД РИСОВЕ! СПРИНГ ФЛИНГ, 20–22 МАРТ. Мъж в оранжева светлоотразителна жилетка ги насочи с жест към паркинга, където втори мъж ги упъти към допълнителен паркинг в калното поле. Улгаст спря колата и погледна към Ейми в огледалото за обратно виждане, напълно погълната от случващото се зад стъклото, от светлините и шумовете на лунапарка.

Дойл се изкашля.

— Това е шега, нали?

Улгаст се извърна.

— Ейми, двамата с Фил ще излезем за секунда да си поговорим. Става ли?

Момиченцето кимна и между тях изведнъж се възцари разбирателство, което изключваше Дойл.

— Веднага се връщаме — каза Улгаст.

Навън Дойл го пресрещна зад колата.

— Няма да правим подобни неща — заяви той.

— И какво лошо има?

Дойл сниши глас.

— Късметлии сме, че още не сме попаднали на местно ченге. Помисли само. Двама мъже в костюми и момиченце, според теб дали няма да се набиваме в очи?

— Ще се разделим. Ейми ще дойде с мен. Можем да се преоблечем в колата. Иди си вземи една бира, позабавлявай се.

— Шефе, не мислиш разумно. Тя е затворник.

— Не. Не е затворник.

Дойл въздъхна.

— Знаеш за какво говоря.

— Дали знам? Тя е дете, Фил. Момиченце.

Стояха близо един до друг. Улгаст усещаше тежкия мирис от тялото на Дойл след дългите часове в колата. Покрай тях мина група тийнейджъри и те се умълчаха. Паркингът се запълваше.

— Виж, не съм от камък — тихо каза Дойл. — Да не мислиш, че не осъзнавам колко е шибана тая работа? Мога само да си удържам здраво нервите.

— Всъщност доста спокоен ми се виждаш. Спа като бебе от Литъл Рок чак дотук.

Дойл се намръщи отбранително.

— Добре, застреляй ме. Уморен бях. Но не сме тръгнали да я водим на виенското колело. В плана виенско колело не влиза.

— Един час — каза Улгаст. — Не можеш да я държиш затворена цял ден без прекъсване в колата. Ще я оставя малко да се позабавлява, да изпусне малко парата. Не е задължително Сайкс да научава. После отново тръгваме. Вероятно ще спи през останалата част от пътя.

— Ами ако изчезне?

— Няма.

— Откъде си толкова сигурен?

— Можеш да ни следиш. Случи ли се нещо, двамата сме на линия.

Дойл се намръщи скептично.

— Виж, ти отговаряш. Отговорността е твоя. Аз не одобрявам идеята.

— Шейсет минути — каза Улгаст. — И тръгваме.

На предните седалки в колата двамата се преоблякоха в спортни ризи и джинси, а Ейми чакаше. После Улгаст обясни на Ейми какво ще правят.

— Не трябва да се отдалечаваме един от друг — каза той. — Не говори с никого. Обещаваш ли?

— Защо не мога да говоря с никого?

— Ами такова е правилото. Ако не ми обещаеш, не можем да отидем в лунапарка.

За миг момиченцето се замисли, после кимна.

— Обещавам — каза тя.

Запътиха се към входа на лунапарка, Дойл ги следваше. Във въздуха се носеше апетитно ухание на пържено. През микрофон се чуваше мъжки глас, равен като прерията на Оклахома, който произнасяше цифри за бинго. Б… седем. Г… трийсет… К… шестнайсет.

— Чуй ме — каза Улгаст на Ейми, когато се увери, че Дойл не може да го чуе. — Ще ти прозвучи странно, но искам да се престориш за нещо. Ще го направиш ли заради мен?

Спряха на пътеката. Улгаст забеляза, че косата на момиченцето е разбъркана. Приклекна, за да застане лице в лице с нея и се постара да подреди косата й с пръсти, като я отмахваше от лицето й. На тениската й пишеше САСИ, думата беше подчертана с някакви проблясващи люспици. Затвори ципа на анцуга й, за да я предпази от вечерния хлад.

— Престори се, че съм твоя татко. Не истинския ти татко, а само татко наужким. Ако някой те попита, аз съм твоят татко, нали?

— Но нали не трябва да говоря с никого. Ти така каза.

— Да, но за всеки случай. Това трябва да кажеш — Улгаст погледна през рамото й към мястото, където чакаше Дойл с ръце в джобовете. Над полото си носеше плътно яке с дръпнат догоре цип. Улгаст знаеше, че е въоръжен, оръжието му лежеше кротко в кобура под мишницата му. Улгаст остави своето в колата.

— Я да опитаме. Кой е този симпатичен господин, с когото си, момиченце?

— Татко ли? — несигурно предположи момичето.

— Нека да е като истинско. Престори се.

— Моят… татко.

Добро изпълнение, помисли си Улгаст. Това дете ще стане актриса.

— Може ли на въртележката?

— Въртележката. Коя въртележка, слънчице?

Миличка, слънчице. Не можеше да се възпре, думите сами изскачаха.

— Тази там.

Улгаст погледна накъде сочи Ейми. Над павилиона за билети видя огромно съоръжение с въртящи се дискове на отделни лостове, които въртяха клиентите в яркооцветени кабинки. Октопода.

— Разбира се, че може — каза с усмивка. — Ще направим, каквото пожелаеш.

На влизане платиха таксата за вход и се наредиха на втора опашка, за да платят за въртележките. Помисли си, че може да поиска да хапне, но реши да почака. Можеше да й прилошее на въртележките. Осъзна, че му харесва да мисли по този начин, да си представя какво изпитва, какво би я направило щастлива. Дори усещаше възхищението й от лунапарка. Куп овехтели въртележки, повечето от които вероятно опасни, но не беше ли тъкмо там въпросът? Защо беше казал само час?

— Готова ли си?

Опашката за Октопода беше дълга, но бързо напредваше. Когато дойде техният ред да се качват, механикът ги спря с вдигната ръка.

— На колко години е?

Мъжът присви очи в съмнение над цигарата си. По ръцете му от лактите надолу се виеха лилави татуировки. Преди Улгаст да си отвори устата, Ейми пристъпи напред.

— На осем съм.

Чак тогава Улгаст видя подпряния на сгъваем стол надпис: НЕ СЕ ДОПУСКАТ ДЕЦА ПОД СЕДЕМ ГОДИНИ.

— Не ми се вижда да е на осем — усъмни се мъжът.

— Е да, но е на толкова — каза Улгаст. — Аз съм с нея.

Механикът изгледа Ейми от горе до долу и после сви рамене.

— Парите са си ваши — каза той.

Качиха се на полюляваща се кола, татуираният издърпа предпазната верига през кръстовете им.

С тласък колата се вдигна във въздуха и рязко спря, за да могат да се качат и други клиенти зад тях.

— Страх ли те е?

Ейми се сгуши до него, качулката очертаваше лицето й в студа, а тя с две ръце стискаше лоста. Очите й се бяха разширили. Поклати красноречиво глава:

— Ъхъ.

Колата се повдига и спира още много пъти. Когато стигнаха на най-високото, гледката се простираше над целия лунапарк, гимназията, паркингите и нататък върху целия градец, кръстен на Омир, с неговата мрежа от осветени улици. По пътя все още се движеха коли, запътили се към лунапарка. От високото движението на колите изглеждаше като движение на цели в стрелбище. Улгаст търсеше с поглед долу Дойл, когато усети, че колата отново се раздвижва.

— Дръжте се!

Спуснаха се във въртеливо и стремглаво движение, с тела, опрени към лоста. Разнесоха се викове на удоволствие. Улгаст притвори очи от устрема на спускането. Много години бяха изминали от последното му посещение в лунапарк и въртенето предизвика у него всепомитащо изумление. Усети тежестта на Ейми, притисната в него от движението на колата при завъртането и спускането. Когато отново погледна, бяха съвсем близо до земята, минаха на сантиметри от силно утъпканата пръст, около тях светлините на лунапарка се сипеха като звезден дъжд. После отново се издигнаха високо в небето. Шест, седем, осем пъти, всеки път се спускаха и издигаха в дъга. Продължи безкрайно и свърши за миг.

Когато дойде ред на накъсаното от придърпвания слизане на клиентите, Улгаст сведе поглед към Ейми и видя същия преценяващ поглед, но зад тъмнината на очите й забеляза топлото сияние на щастието. В него се отвори ново усещане: никой никога не му беше правил такъв подарък.

— Е, как беше? — попита я с усмивка.

— Беше жестоко — бързо вдигна лице Ейми. — Искам пак.

Механикът ги освободи от лоста, те се наредиха пак на опашката. Пред тях стоеше едра жена с рокля на цветя и съпругът й с обветрено лице, облечен в джинси и стегната каубойска риза, с голяма топка тютюн в уста.

— О, колко е сладка — обяви жената и сърдечно погледна Улгаст. — На колко е?

— На осем — отговори Ейми и улови Улгаст за ръка. — Това е татко.

Жената се разсмя, веждите й политнаха нагоре като парашути, опънати от въздуха. Страните й грубовато поруменяха.

— Разбира се, че е твоя татко, миличка. Веднага се вижда. Ясно е като бял ден — смушка съпруга си в ребрата. — Много е сладка, нали, Ърл?

Мъжът кимна.

— Точно така.

— Как се казваш, миличка?

— Ейми.

Жената отново погледна Улгаст.

— Имам племенница горе-долу на нейните години, но не говори и наполовина така добре. Трябва да се гордеете с нея.

От смайване Улгаст не успя да отговори. Чувстваше се така, сякаш все още е на виенското колело, разумът и тялото му бяха притегляни от страховита гравитационна сила. Спомни си за Дойл, зачуди се дали наблюдава сцената, стаен някъде след множеството. Но после осъзна, че изобщо не му пукаше. Дойл да си гледа до насита.

— Отиваме в Колорадо — добави Ейми и стисна заговорнически ръката на Улгаст. — На гости на баба.

— Така ли? Твоята баба е голяма късметлийка с внучка като теб, която й отива на гости.

— Тя е болна. Трябва да я водим на лекар.

На лицето на жената се изписа съчувствие.

— Съжалявам да го чуя — заговори тихо и припряно на Улгаст, — надявам се всичко да е наред. Ще ви споменем в молитвите си.

— Благодаря — успя да каже той.

Още три пъти се возиха на въртележката с количките. Когато тръгнаха из лунапарка да си потърсят нещо за вечеря, Улгаст не откри никъде Дойл. Или ги следеше като истински професионалист, или е решил да ги остави на мира. Наоколо беше пълно с хубавици. Може пък, помисли си Улгаст, нещо да го е разсеяло.

Той купи на Ейми хотдог и двамата се настаниха на маса за излет. Наблюдаваше я как се храни: три хапки, четири хапки и изведнъж всичко изчезна. Даде й още един и той беше изяден, после й даде сладкиш с пудра захар и мляко. Не беше най-хранителното меню, но поне имаше мляко за пиене.

— Сега какво? — попита я той.

Страните на Ейми бяха изцапани със захар и мазнина. Посегна да ги избърше с опакото на ръката, но Улгаст я спря.

— Вземи салфетка — каза и й подаде една.

— Въртележката — каза тя.

— Така ли? Изглежда нищо работа след Октопода.

— Дали имат?

— Със сигурност имат.

Въртележката, помисли си Улгаст. Ама разбира се. Октопода беше за онази част у нея, която вече е пораснала, която можеше да чака и лъже с чаровна убедителност жената на опашката; въртележката беше за другата Ейми, за момиченцето, което беше. Под въздействието на очарованието на вечерта, светлините, глъчката и все още въртящата се част от него след четирите пъти един след друг на октопода, искаше да я разпита: коя е; кои са майка й и баща й, ако има такъв, откъде е; за монахинята Лейси, какво се е случило в зоопарка, лудостта, обхванала паркинга. Коя си ти, Ейми? Какво те доведе тук, какво доведе мен? Откъде знаеш, че се страхувам, че непрекъснато се страхувам? Улови го отново за ръка, докато вървяха. Усещането на дланта й в неговата беше почти като протичането на ток, източник на топъл ручей, който сякаш се разливаше в тялото му. Когато видя въртележката и блестящата й платформа с рисувани кончета, усети как нейната радост преминава и през неговото тяло.

Лайла, помисли си, Лайла, това исках. Знаеше ли? Единственото нещо, което винаги съм искал?

Подаде билетите на механика. Ейми избра конче от външната страна, застинало по време на скок с усмивка, която разкриваше светеща редица от керамични зъби. Въртележката се завъртя почти празна. Беше девет вечерта и най-малките дечица вече си бяха по домовете.

— Стой до мен — нареди Ейми.

Така и направи. С една ръка се улови за лоста, а с другата за юздата на кончето, сякаш го води. Крачетата й бяха твърде късички, за да стигнат до свободно люлеещите се стремена. Каза й да се държи здраво.

Тогава видя Дойл. Стоеше на трийсетина метра от тях, зад ред бали сено, които отбелязваха границите на тента за бира, и оживено разговаряше с млада жена с невероятни червени кичури. Улгаст видя, че й разказва някаква история, жестикулира с чашата си, за да подчертае или да оживи разказа си, въплътил се в образа на хващащия окото търговец на оптични кабели от Индианаполис, точно както Ейми беше направила с жената от опашката, като завъртя разговора към болната баба в Колорадо. Направи както й каза, разбра Улгаст, ти започна да й разправяш кой си и скоро друго освен лъжи нямаше, така се превърна в този човек. Под краката му дървената платформа на въртележката се поразмърда, когато двигателят заработи, от разположените над главите им високоговорители се разнесе музика, точно когато жената с жест на отработено кокетство отметна назад косата си и се разсмя, а в същото време протегна ръка и докосна Дойл, бързо, по рамото. После платформата се завъртя и двамата изчезнаха от погледа му.

Тогава в ума на Улгаст се зароди идеята. Думите бяха толкова ясни в съзнанието му, сякаш бяха написани там.

Тръгвай. Вземи Ейми и тръгвай.

Дойл е загубил представа за времето. Разсеян е. Хайде.

Спаси я.

Въртяха се и се въртяха. Кончето на Ейми се носеше нагоре и надолу като бутало. За няколко минути мислите на Улгаст се оформиха в план. Щом въртележката спре, щеше да я отведе, да изчезнат в тъмнината, в тълпите, далеч от тентата за бира и от изхода. Докато Дойл усети какво се е случило, ще бъдат само пусто пространство на паркинга. Хиляди километри, в която и да е посока. Щяха да се стопят. Добър беше, знаеше какво прави. Запазил беше шевролета точно по тази причина, осъзна го. Още тогава, на паркинга в Литъл Рок, зародишът на идеята се бе стаил в него като зрънце, което чака да покълне. Не знаеше какво ще направи, за да намери майката на момиченцето, но с това щеше да се занимае по-късно. За пръв път се чувстваше така, обхванат от такава яснота. Сякаш целият му живот се съсредоточи в тази единствена цел. Останалото: Бюрото, Сайкс, другите, дори Дойл, бяха лъжа, воал, зад който се е криело истинското му аз в очакване да се покаже на бял свят. Моментът беше дошъл. Трябваше само да послуша инстинкта си.

Въртележката забави ход. Дори не погледна в посоката на Дойл, не искаше да провали това ново чувство, да го подплаши. Когато най-накрая спряха, той вдигна Ейми от кончето и коленичи, за да може неговият поглед да е на нивото на нейния.

— Ейми, искам да направиш нещо за мен. Трябва да внимаваш в това, което ти говоря.

Момиченцето кимна.

— Сега си тръгваме. Само двамата. Не се отделяй от мен, не казвай нито дума. Ще вървим бързо, но без да тичаме. Направи каквото казвам и всичко ще е наред — вгледа се, за да види дали разбира думите му. — Разбра ли?

— Не бива да тичам.

— Точно така. Сега да тръгваме.

Слязоха от платформата, бяха спрели от другата страна, далече от тентата за бира. Улгаст я вдигна бързо над оградата около въртележката, опря ръка на металния стълб и се прехвърли. Изглежда никой не обърна внимание или може би бяха обърнали, но той не погледна натам. Уловил Ейми за ръка, забързано закрачи към задната част на лунапарка, далече от светлините. Според плана си трябваше да заобиколи основния изход или да намери друг. Ако се движеха достатъчно бързо, Дойл щеше да разбере когато вече е много късно.

Стигнаха до висока мрежа, зад която тъмнееха дървета, по-нататък бяха светлините на магистралата, обграждащи игрищата на гимназията. През тях не можеше да се мине. Имаше само обиколен път, който водеше обратно по мрежата към главния изход. Вървяха през неокосена трева, все още мокра от дъжда. Обувките и панталоните им се намокриха. Отново стигнаха до павилиончетата за храна и масата за излет, на която ядоха. От там Улгаст виждаше изхода, само на трийсетина метра. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Поспря, за да огледа обстановката. Дойл не се виждаше никакъв.

— Направо към изхода — каза на Ейми. — Не се оглеждай.

— Ей, началник!

Улгаст замръзна. Към тях тичаше Дойл и сочеше към часовника си.

— Нали казахме час, шефе.

Улгаст огледа приветливото му лице с черти, характерни за Средния запад.

— Помислих, че сме те изгубили — каза. — Тъкмо те търсехме.

Погледът на Дойл се стрелна над рамото му към тентата за бира.

— Ами нали знаеш — подхвана — бях се поразговорил — усмихна се малко виновно. — Свестни са тия хора. Обичат да си поприказват.

Посочи към мокрите панталони на Улгаст.

— Какво е станало? Целите сте вир-вода.

За миг Улгаст замълча.

— Локви — постара се да не отмества очи, да издържи погледа на Дойл. — Дъждът.

Може би оставаше един последен шанс, ако успее да разсее Дойл на път към паркинга. Но Дойл беше по-млад и по-силен, а Улгаст беше оставил оръжието си в колата.

— Дъждът — повтори Дойл. Кимна и по лицето на по-младия мъж Улгаст прочете, че е бил наясно. От самото начало е очаквал подобно развитие. Тентата за бира е било проверка, клопка. Изобщо не ги е изпускал от поглед. Нито за миг.

— Разбирам. Ами имаме работа да вършим. Нали, началник?

— Фил…

— Стига — каза го тихо, без следа от заплаха, просто излагаше фактите. — Дори не го изричай. Ние сме партньори, Брад. Време е да вървим.

Цялата надежда на Улгаст рухна. Продължаваше да държи Ейми за ръка. Дори не можеше да погледне към нея. Съжалявам, помисли си и по движенията на ръката му се четеше съжалението. Съжалявам. Дойл ги следваше на пет стъпки зад тях, заедно минаха през изхода и тръгнаха към паркинга.

Нито един от тях не забеляза мъжа, който ги проследи с поглед. Полицай, който не беше на смяна, беше видял съобщението за отвлечено момиче от двама бели мъже в зоопарка на Мемфис два часа по-рано, преди да приключи смяната и да тръгне към гимназията, за да се срещне със съпругата си и да позяпа как децата се возят на количките.