Метаданни
Данни
- Серия
- Проходът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Passage, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 38гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2016 г.)
Издание:
Автор: Джъстин Кронин
Заглавие: Проходът
Преводач: Евелина Пенева
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Редактор: Стела Арабаджиева
Консултант: Митко Илиев
Коректор: Цветана Грозева
ISBN: 978-954-783-135-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930
История
- —Добавяне
Петдесет и осем
През първите дни Маусами спеше непробудно по шестнайсет, осемнайсет, двайсет часа. Тео прогони мишките от спалнята на етажа с метла и голямо викане. В шкафа бяха намерили сгънати с непонятна грижливост, ухаещи на застояло и прах куп чаршафи и одеяла, дори две възглавници за Маусами: една, която поставяше под главата си, и друга, която прегъваше под коленете си, за да изправи гърба си. По краката й започнаха да се появяват схващания, които бяха много болезнени — бебето притискаше гръбначния й стълб. Тя го прие като знак, че бебето прави каквото се полага, прави си местенце в тясното пространство на тялото й. Тео влизаше и излизаше, суетеше се около нея като медицинска сестра, носеше й храна и вода. Следобедите спеше на стария, хлътнал диван долу, а когато падаше нощта, той довличаше стол отвън на верандата, където седеше по цяла нощ с пушка в скута си, вперил поглед в мрака.
Една сутрин тя се събуди свежа, изпълнена с нова сила. Изтощението го нямаше, продължилата с дни почивка свърши работата си. Въздухът беше студен и сух, духаше лек ветрец, от който завесите се вееха. Не помнеше да е отваряла прозорците, но може би Тео го беше направил по някое време през нощта.
Бебето притискаше пикочния й мехур. Тео й беше оставил кофа, но тя вече не искаше да я използва, вече нямаше нужда от нея. Щеше да извърви дългото разстояние до тоалетната, за да покаже на Тео, че най-накрая се е събудила.
Дори сега долавяше движенията му някъде из къщата долу. Стана, облече пуловер над дългата си риза — изведнъж се оказа много наедряла за единствените си панталони — и слезе по стъпалата. През нощта явно центърът на тежестта й се беше преместил. Видимо издутият й корем я караше да се чувства тромава и непохватна. Вероятно щеше да свикне. Нямаше още и шест месеца, а ето че беше огромна.
Влезе в стая, която смътно си спомняше. Трябваше й известно време да осъзнае колко много неща са се променили. Диванът и столовете, които преди бяха наредени до стените, сега стояха в средата на стаята под прав ъгъл с огнището, един към друг. Между тях имаше малка дървена маса, на която лежеше раздърпана вълнена покривка. Подът под нозете й беше чист и пометен. Тео беше застлал дивана с още одеяла, подпъхнал краищата им, за да прикрие местата, където бяха изцапани или протрити.
Над камината имаше изправени снимки, които привлякоха вниманието й. Пожълтели фотографии на едни и същи хора, на различна възраст и в различен състав, всичките снимани пред същата къща, в която се намираше тя. Мъж, неговата съпруга и трите им деца, момче и две момичета. Снимките явно бяха правени в интервал от година, на всяка следваща децата бяха по-големи. Най-малкото, което на първата фотография беше бебе, което майката гушкаше — уморена на вид жена с тъмни очила, вдигнати над челото, — на последната снимка беше момче на шест или седем години. Момчето стоеше пред по-големите си сестри, засмяно с цялото си същество, с усмивка, която разкриваше един паднал зъб. На тениската му имаше непонятен надпис: ЮТА ДЖАЗ.
— Има нещо в тях, нали?
Маусами се обърна и видя Тео да я наблюдава от вратата на кухнята.
— Къде ги откри?
Приближи се към камината и взе последната снимка, с усмихнатото момченце.
— Бяха в мазето под стълбите. Виждаш ли тук? — почука по стъклото, за да й покаже: на заден план в края на снимката имаше автомобил, натъпкан до горе с багаж чак до покрива. — Това е колата, която открихме в хамбара.
Маусами разглежда снимката още минута. Колко щастливи изглеждаха. Не само усмихнатото момче, но и родителите и сестрите му, всички.
— Мислиш, че са живели тук ли?
Тео кимна, върна снимката на полицата над камината при останалите.
— Предполагам, че е така, дошли са преди избухването на епидемията и са се оказали в безизходица заради нея. Или пък просто са решили да останат. А и не забравяй за четирите гроба отзад.
Маусами щеше да възрази, че гробовете са били четири, а не пет, но тогава осъзна грешката си. Четвъртият гроб трябва да е бил изкопан от последния оцелял, който не би могъл сам да се погребе.
— Гладна ли си? — попита Тео.
Прокара ръка през мръсната си коса.
— Всъщност най-много ми се иска да се изкъпя.
— Сетих се, че може да поискаш да се изкъпеш — усмихна се многозначително. — Ела.
Поведе я към двора.
Огромен железен котел висеше на верига над купчина горяща жарава, до нея имаше метална вана, достатъчно дълга и дълбока, за да седне в нея човек. С пластмасова кофа Тео напълни коритото с вода от помпата, после хвана дръжката с дебел парцал, вдигна котела и изля горещата вода в коритото.
— Хайде, влизай — каза Тео.
Изведнъж се смути.
— Добре — засмя се леко той, — няма да гледам.
Глупаво изглеждаше след всичко да се стеснява от тялото си. И въпреки това се стесняваше. След като Тео се обърна, тя бързо се съблече и за миг остана гола под есенното слънце. Въздухът беше студен и кожата й над изпъкналия, заоблен корем настръхна. Тя се отпусна във водата, която се издигна и покри стомаха й, наедрелите й гърди, по които се преплитаха множество сини вени.
— Вече мога ли да се обърна?
— Чувствам се огромна, Тео. Не вярвам, че искаш да ме видиш такава.
— И по-голяма ще станеш, преди отново да се смалиш. Може пък и да привикна към гледката.
От какво се страхуваше тя? Двамата чакаха бебе, а тя не искаше той да я вижда гола, така ли? Не бяха се докосвали с дни, осъзна, че е чакала той да го стори, да прекрачи бариерата, която ги разделя, сега, когато са сами.
— Добре, може да се обърнеш.
За миг веждите му се извиха, когато я видя. Но само за момент. Видя, че държи някакъв почернял тиган, пълен с тежка, проблясваща субстанция. Тео я остави на земята до ваната, приклекна и отряза късче от нея с ножа си.
— Господи, Тео. Сапун ли си направил?
— Понякога правехме с мама. Но не знам дали съм използвал достатъчно пепел. А мазнината е от дивеча, който застрелях при лова вчера сутринта. Мършав кучи син се оказа, но ми стигна за няколко калъпа.
— Застрелял си дивеч ли?
Кимна.
— Едва го довлякох дотук — каза той. — Поне пет километра. А в реката има колкото искаш риба. Струва ми се, че можем да се запасим с достатъчно, за да презимуваме — изправи се и изтупа ръце в панталоните си. — Хайде, изкъпи се, а аз ще направя закуска.
Когато приключи, водата беше помътняла от мръсотия и покрита с тънък слой мазнина от сапуна. Изправи се и използва остатъка от топлата вода, за да се изплакне. Остана гола на двора, за да я изсуши есенното слънце, усещаше как влагата се отдръпва от кожата й на сухия въздух. Не помнеше откога не се беше чувствала толкова чиста.
Облече се — усети дрехите си мръсни по кожата си, трябваше да намери начин да ги изпере — и отново влезе в къщата. Чакаха я още изненади. Тео беше подредил масата — истински порцеланови съдове, прибори и чаши с помътняло от времето стъкло. Готвеше някакво месо в тигана с прозрачни резени лук. В стаята беше топло, горяха цепеници от купчината, която беше струпал при вратата.
— Остатъка от сърната — обясни той. — Другото е готово за пушене.
Обърна пържолите и се извърна към нея, като подсушаваше ръцете си с кърпа.
— Малко е жилаво, но не е лошо. При реката има див лук и храсти, които ми се струва, че са къпини, но трябва да почакаме да се запролети.
— Рояци, Тео, какво друго? — Въпросът беше шеговит, удиви се на стореното от него.
— Картофи.
— Картофи ли?
— Повечето са се стопили до семе, но все пак можем да използваме част от тях. Събрах малко в кошове в мазето — с дълга вилица набоде и постави пържолите в чиниите им. — Няма да гладуваме. Огледаш ли се, виждаш, че има храна.
След закуска той изми чиниите в мивката, а тя наблюдаваше. Искаше да помогне, но той настоя да си почива.
— Искаш ли да се поразходим? — попита я Тео.
Изчезна в хамбара и се върна с кофа и две въдици, на които все още висеше влакно. Даде й да носи малка лопата, пушка и шепа патрони. Когато стигнаха до реката, слънцето вече беше високо в небето. Намираха се на място, където реката забавяше течението си, разширяваше се в широк, плитък завой. Бреговете бяха гъсто обрасли с високи треви, пожълтели с цвета на есента. Тео нямаше кукички, но откри натъпкан в кухненския шкаф малък несесер за шев, в който имаше кутия с безопасни игли. Докато Маус копаеше за червеи, Тео привърза иглите към краищата на въдиците им.
— И как точно се лови риба? — попита Маус. Ръцете й бяха пълни с гънеща се пръст, накъдето и да погледнеше, почвата гъмжеше от живот.
— Ами май просто ги пускаш във водата и чакаш какво ще стане после.
Така и направиха. След известно време им се стори глупаво. Куките им стояха в плиткото, където ги виждаха.
— Дръпни се назад, ще се опитам да метна моята по-далеч.
Издърпа ключалката на макарата, вдигна въдицата над рамото си и я хвърли напред. Тя описа дълга дъга над водата и изчезна с цопване. Почти веднага върхът на въдицата остро се изви.
— Мамка му! — очите му се разшириха от слисването. — Сега какво правя?
— Дръж я здраво!
Рибата изхвърча над повърхността с проблясващо пляскане. Тео започна да навива влакното.
— Май е огромна!
Докато Тео издърпваше рибата към брега, Маус нагази в плитчините — изпълнилата ботушите й вода беше изненадващо студена, — наведе се, за да улови рибата. Рибата се отметна, а в следващия момент глезените й бяха омотани във влакното на въдицата.
— Тео, помощ!
Смееха се и двамата. Тео грабна рибата и я обърна по гръб, което явно оказа своето въздействие, защото тя престана да се мята. Маус успя да се освободи и издърпа кофата от брега, докато Тео вадеше рибата от реката — дълга и проблясваща, като мускул, покрит с бляскав цвят, съставен от стотици дребни скъпоценни камъни, поставени в плътта му. Карфицата беше закачена в долната й устна, червеят все още висеше на нея.
— Коя част от нея се яде? — попита Маус.
— Мен ако питаш зависи от това, колко си гладен.
И я целуна. Обзе я щастие. Той все още беше Тео, нейният Тео. Усети го в целувката му. Преживяното от него в килията не й го беше отнело.
— Мой ред е — отблъсна го тя и вдигна въдицата си, за да я хвърли като него.
Напълниха кофата с мятащи се риби. Изобилието в реката изглеждаше невероятно, като прекалено щедър подарък. Необятното синьо небе и обсипаната със слънчеви лъчи река, забравеното място и те двамата заедно в него, някак всичко изглеждаше като чудо. На път към къщата Маус се замисли за семейството на снимките. Майката, бащата, дъщерите и сина им с победоносната усмивка и пролука от липсващия зъб. Тук бяха живели и загинали. Но тя беше сигурна, че най-вече бяха живели.
Изчистиха рибата и окачиха крехкото й месо в помещението за опушване. Утре щяха да я изнесат, за да се изсуши на слънце. Едно парче запазиха за вечеря, сготвиха го в тигана с малко лук и един от картофите.
На залез Тео взе пушката от мястото в ъгъла на кухнята. Маус подреди останалите чинии в шкафа. Обърна се и го видя да вади куршумите, които бяха три, в дланта си, издуха праха от връхчето на всеки и отново ги постави в магазина на оръжието. После измъкна ножа и го избърса в панталоните си, за да го почисти.
— Е — прочисти той гърлото си, — време е май.
— Не, Тео.
Тя остави ястието, което носеше и се приближи към него, взе оръжието му и го остави на кухненската маса.
— Тук сме в безопасност, знам го — още докато изричаше думите си, усети истината в тях. В безопасност бяха, защото тя вярваше, че са в безопасност. — Не стой там.
Поклати глава.
— Не ми се струва добра идеята, Маус.
Тя доближи лице до неговото и отново го целуна, бавно и дълго, за да може и той да почувства как тя, как и двамата нищо не ги грози. В нея бебето зарита с крачета.
— Ела да си легнеш, Тео — каза Маусами. — Моля те. Ела да си легнем заедно.
Страхуваше се да спи. Призна й го онази нощ, докато лежаха, сгушени заедно. Знаеше, че не може да не спи. Да не спиш е все едно да не се храниш, обясни й той, или да не дишаш. Сякаш задържаш дъха в гърдите си колкото можеш, докато пред погледа ти не затанцуват звезди и всяка част от теб не започне да изрича една дума: дишай. Ето това беше преживял в килията в безкрайната върволица от дни.
Сега сънят беше изчезнал, но не и чувството. Страхът, че ще затвори очи и ще се озове отново в съня. Защото в крайна сметка, ако не било момичето, щял да се пречупи. Тя влязла в съня му и държала ръката му, но вече било много късно. Той щял да убие жената, да убие всеки. Каквото и да поискали от него, щял да го направи. А когато го осъзнаеш, каза той, повече никога не можеш да го забравиш. Имал си се за един човек, а си се оказал съвсем различен от представата си.
Тя го прегръщаше, докато той говореше, гласът му се носеше в тъмнината, а после и двамата дълго мълчаха.
— Маус? Будна ли си?
— Тук съм. — Но всъщност не беше така, тя се беше унесла.
Той се размърда, прехвърли ръката й над гърдите си като одеяло, което да го топли. Остани будна заради мен, каза той. Можеш ли? Докато не заспя.
— Да — отвърна тя. — Мога.
Тео замълча. В пространството между телата им бебето помръдна и ритна.
— Тук сме в безопасност, Тео — каза тя. — Докато сме заедно, ние сме в безопасност.
— Дано е така — отвърна той.
— Знам, че е така — настоя Маусами. Но дори когато долови, че дишането му се успокоява, как най-накрая се отпуска в съня, тя остана с отворени очи, взряна в мрака. Така е, мислеше си, защото така трябва да бъде.