Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 38гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2016 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Проходът

Преводач: Евелина Пенева

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

Консултант: Митко Илиев

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-135-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930

История

  1. —Добавяне

Шест

Лейси се събуди от шума на дъждовните капки по листата пред прозореца й.

Ейми.

Къде беше Ейми?

Стана бързо, наметна пеньоара си и се втурна по стълбите. Страхът й се стопи още преди да е стигнала до края им. Детето сигурно беше станало, за да закуси или да погледа телевизия, или пък за да се поогледа. Лейси завари момиченцето в кухнята, седнало пред масата, все още облечено в пижамата си, да похапва топли гофрети. Сестра Клер седеше на челното място на голямата маса, поизпотена от сутрешния си крос из Овъртън парк, с голяма чаша кафе в ръка и погълната от икономическия раздел на вестника. Сестра Клер все още не беше истинска монахиня, само послушница. Върху раменете на анцуга й се виждаха следи от дъждовните капки. Лицето й беше мокро и руменееше.

Остави вестника и се усмихна на Лейси.

— Хубаво, че вече си будна. Ние закусихме, нали Ейми?

Момиченцето кимна без да спира да дъвче. Преди да влезе в ордена, сестра Клер се беше занимавала с продажба на къщи в Сиатъл. Лейси седна на масата и видя какво чете монахинята: раздела за недвижими имоти. Сестра Арнет щеше много да се ядоса, ако я видеше, можеше дори да произнесе някоя от импровизираните си речи за изкушенията на материалния свят. Само че според часовника над кухненската печка часът беше малко след осем, което означаваше, че останалите сестри са на литургия зад съседната врата. Лейси се притесни. Как така се беше успала?

— Бях на службата рано сутринта — каза Клер сякаш в отговор на нейните размисли. Сестра Клер често участваше в службата в шест часа, преди сутрешния си крос, който тя наричаше „Светата майка на ендорфините“. За разлика от останалите монахини, чиято житейска история се изчерпваше с монашеството, Клер беше прекарала целия си живот извън ордена, имаше зад гърба си брак, печелене на пари, притежаване на вещи и имоти, като апартамент, хубави обувки и скъпа кола. Чак в края на трийсетте беше осъзнала призванието си и се развела със съпруга си, когото веднъж нарече „най-калпавия съпруг на света“. Никой не знаеше подробности, освен сестра Арнет, но Лейси често се чудеше какъв ли е бил животът на Арнет. Как така някой можеше да има два толкова различни начини на живот? Понякога Клер казваше нещо като: „Страхотни обувки“ или „Винтидж парк е единственият добър хотел в Сиатъл“, за миг монахините замръзваха и притихваха отчасти неодобрително, отчасти завистливо. Точно Клер беше отишла да напазарува за Ейми по негласното споразумение, че само тя сред тях знае как да го прави.

— Ако побързаш, може и да успееш до осем — насърчи я Клер.

Макар да беше очевидно, че е прекалено късно. Истинското намерение на Клер беше друго и Лейси го разбра.

— Аз мога да наглеждам Ейми.

Лейси погледна момиченцето. Косата й беше разбъркана от съня, но кожата и очите й сияеха отпочинали. Лейси прокара пръсти по бретона на момичето.

— Много мило от твоя страна — каза Лейси, — но може би днес, само този път, защото Ейми е тук…

— Няма нужда от повече приказки — засмя се сестра Клер и спря с ръка думите на Лейси. — Ще те прикрия.

Лейси се замисли за предстоящия ден. Както си седеше на масата, си припомни за плановете за зоопарка. По кое ли време отварят? А с този дъжд какво да прави? Най-добре е да излязат преди другите сестри да са се върнали. Не само защото щяха да се питат защо е отсъствала, но имаше вероятност да задават въпроси за, Ейми. Лъжата й беше свършила работа засега, но Лейси чувстваше нестабилността й като прогнил дъсчен под, по който стъпва. Щом Ейми дояде гофретите си и допи голямата чаша с мляко, Лейси я поведе обратно нагоре по стъпалата и бързо я облече в нови, още корави джинси и тениска с шарен надпис, подчертан с пайети. Само сестра Клер имаше смелостта да избере такава дреха. На сестра Арнет тениската изобщо нямаше да й хареса. Ако я видеше, сигурно щеше да въздъхне, да поклати укорително глава според обичая си и цялата стая да се изпълни с неодобрението й. Лейси обаче знаеше, че тениската е направо идеална, точно такава дреха би искало едно малко момиченце. Пайетите придаваха на дрехата стил и без съмнение Господ би искал тъкмо това за дете като Ейми: малко щастие, без значение колко малко. В банята изми сиропа от бузките на Ейми и я среса, а след това се облече в обичайната си плисирана сива пола, бяла риза и воал. Навън дъждът беше спрял, дворът се къпеше в топло и лениво слънце. На Лейси й се струваше, че денят ще е топъл, от юг приближаваше гореща вълна, която щеше да измести студения фронт, заради който цяла нощ над къщата се излива дъжд.

Имаше някакви пари в брой, достатъчно за билети, малко сладкиши и разбира се, за таксата за зоопарка. Излязоха навън, където въздухът вече беше започнал да се нажежава, а мокрите треви ухаеха сладко. Камбанен звън от църквата отбеляза часа. В този час литургията привършваше. Лейси пъргаво поведе Ейми през вратата на градината, през тръпчивия мирис на подправките, розмарин, естрагон и босилек, за които сестра Луиз се грижеше с огромно старание. Прекосиха парка, където вече се събираха хора за първия топъл ден от пролетта да се порадват на слънцето и то да пообжари кожата им: младежи с кучета и фризби, хора, които правеха сутрешния си крос, семейства, които нареждаха маси на сенчести места и приготвяха малки трапове, за да си изпекат месо на скара. Зоологическата градина беше в северния край на парка. От едната му страна минаваше голям булевард, който разсичаше квартала като с нож. От другата страна големите къщи и обширните, великолепни поляни на стария Мидтаун бяха забравени и заменени с ловджийски колиби със съсипани веранди отпред и разглобени коли сред запуснатите дворове. Младежи се стрелкаха нагоре-надолу по улицата като гълъби, кацваха на този или онзи ъгъл и след това продължаваха пътя си, вцепенени от безделие и някак смътно зловещи. Лейси би трябвало да се чувства добре в този квартал, но чернокожите, които го населяваха, не приличаха нея. Лейси не беше живяла в бедност, поне не в такава бедност. В Сиера Леоне баща й беше работил за министерството, майка й притежаваше кола и шофьор, с когото пътуваше за покупки във Фрийтаун и на мачове по поло в района за увеселения. Веднъж дори присъстваха на тържество, където самият президент танцува валс с нея.

Приближиха зоопарка и въздухът се промени, изпълни се с мирис на фъстъци и животни. На входа вече имаше опашка. Лейси купи билети и отброи рестото си до последната монета, после отново улови Ейми за ръка и я поведе към въртележката. Момиченцето носеше раницата си, в която лежеше и зайчето Питър. Преди да излязат, Лейси предложи да я оставят в къщата, но в погледа на момичето се появи блясък, от който разбра, че и дума не може да става да се раздели с нея. Ейми не можеше да се раздели с чантата си.

— Какво искаш да видим? — попита тя. На пет-шест метра от входа откриха будка с огромна карта, на която с различни цветове бяха описани отделните райони и видовете. Двойка бели я разглеждаше, на врата на мъжа висеше фотоапарат, жената внимателно люлееше бебешка количка. Увитото в огромно розово одеяло бебе спеше. Жената видя Лейси и в погледа й мигом проблесна подозрение. Какво правеше чернокожа монахиня с бяло момиченце? Но после се усмихна попресилено, с извинение и отстъпление, след това двойката се отправи по пътеката.

Ейми се взря в картата. Лейси не знаеше дали може да чете, но над думите имаше картинки.

— Не знам — каза тя. — Може би мечките?

— Кои мечки?

Момиченцето замислено оглеждаше картинките.

— Полярните мечки.

Погледът й се изпълни с очакване. Идеята за разходката в парка, където да видят животните, принадлежеше и на двете им. Надеждата на Лейси се сбъдваше. Докато стояха там, през входа на парка влязоха още хора. Изведнъж зоологическата градина се изпълни с посетители.

— А също зебрите, слоновете и маймуните.

— Прекрасно — усмихна се Лейси. — Ще ги видим всичките.

Двете си купиха кесийка с фъстъци от павилионче за закуски и се отправиха към вътрешността на зоопарка, изпълнена със звуци и различни миризми. Наближиха аквариума на полярната мечка и до тях вече достигаха смях, шум от плискаща се вода и викове едновременно от страх и забавление, глъч от млади и стари гласове. Ейми, която държеше Лейси за ръка, изведнъж се изскубна и се втурна напред.

Лейси си запроправя път между раменете на хората, струпани пред отделението на мечката. Намери Ейми с лице, почти долепено до стъклото, което разкриваше гледката под водата на мястото, където живееше мечката, съвсем необичайно за жегата на Мемфис. Имаше камъни, боядисани така, че да приличат на ледени блокове, както и дълбок басейн, пълен с арктически синя вода. Три от мечките се приличаха на слънце, проснати като огромни килимчета до огъня. Четвъртата мечка цамбуркаше из водата. Докато Ейми и Лейси ги наблюдаваха, мечката доплува до тях и допря с муцуна стъклото. Заобиколилите ги хора се вкамениха от изумление. По гърба на Лейси пробягаха тръпки на страх и удоволствие, които се разпростряха по ръцете и краката й като разклонения на мълния. Ейми се протегна и докосна замъгляващото се стъкло. Ръката й беше на сантиметри от муцунката на мечката. Мечката отвори уста и показа розовия си език.

— Я по-внимателно там — предупреди ги иззад тях някакъв мъж. — Момиченце, може и да изглеждат големи душици, но за тях си само обяд.

Изумена, Лейси извърна глава, за да види чии са думите. Кой беше мъжът, който се опитваше да изплаши така едно дете? Но нито едно от лицата не отвърна на погледа й, всички се усмихваха и наблюдаваха мечката.

— Ейми — внимателно каза Лейси и постави ръка на рамото на момиченцето, — май е по-добре да не ги дразним.

Изглежда гласът й изобщо не стигна до съзнанието на Ейми, която още по-плътно долепи лице към стъклото.

— Как се казваш? — попита тя мечката.

— Недей, Ейми — предупреди я Лейси — Не се приближавай толкова.

Ейми почука по стъклото.

— Той си има име. Но не мога да го произнеса.

Лейси се подвоуми. Дали пък не беше някаква игра?

— Мечката си има име, така ли?

Момичето я стрелна с поглед изотдолу. Лицето му сияеше със светлината на прозрението.

— Разбира се, че има.

— Той ли ти го каза?

Басейнът се взриви от чудовищен плясък. Множеството изахка слисано. Втора мечка беше скочила във водата. Той, или тя, плуваше към Ейми. Вече бяха две, опрели носове в стъклото на сантиметри от лицето й, големи колкото автомобили, бялата им козина се вълнуваше от подводното течение.

— Погледни само — каза някой. Беше жената, която Лейси видя при будката с картата. Стоеше до тях, гушнала малкото дете като кукла. Жената с коса, прибрана на конска опашка, носеше шорти, тениска и сандали. Под гънките на тениската й, Лейси различи все още отпуснатия от бременността й корем. Съпругът й стоеше зад тях, пазеше празната количка и държеше фотоапарата.

— Май те харесват — каза жената на Ейми. — Виж, бебчо — заприпява тя и залюля бебето, така че ръчичките му се разлюляха като птичи крилца. — Виж мечетата. Виж мечетата, бебчо. Скъпи, направи ни снимка. Направи… ни… снимка.

— Не мога — каза мъжът. — Не гледаш, където трябва. Завърти я.

Жената въздъхна изнервено.

— Хайде, де, снимай, докато се усмихва, толкова ли е трудно?

Лейси съсредоточено наблюдаваше сцената, когато зад гърба й се чу вторият плясък и още преди да смогне да се извърне, се разнесе и трети. Усети как зад нея стъклената преграда се огъва. Нивото на водата стигна до ръба и започна да прелива, всички осъзнаваха какво става, но бяха като окаменели.

— Внимавай!

Ледената вода удари Лейси като плесница, изпълни носа и очите й с вкус на сол, отхвърли я от стъклото. Навсякъде се разнесоха писъци. Чуваше бебешкия плач, виковете на майката, Махни се, махни се! Притискаха я тела, Лейси осъзна, че е затворила очи, заради щипещата сол. Отстъпи назад, със залитане и препъване и падна върху куп хора. Очакваше да чуе как стъклото се чупи, как аквариумът се троши и водата от него се излива.

— Ейми!

Отвори очи и видя един мъж да я наблюдава, лицето му беше на сантиметри от нейното. Беше мъжът с фотоапарата. Около нея тълпата стоеше онемяла. Стъклената преграда все пак устоя.

— Простете — каза мъжът. — Добре ли сте, сестро? Може би съм ви настъпил.

— Да му се не види! — жената стоеше надвесена над тях с прогизнали дрехи и коса. Бебето ревеше на рамото й. Лицето й излъчваше ярост.

— Какви ги върши детето ти?

Лейси разбра, че говори на нея.

— Съжалявам — започна тя, — не…

— Виж я само!

Тълпата се беше отдръпнала от аквариума. Всички бяха вперили поглед в малкото момиченце с раничка, което беше коленичило и опряло ръце на стъклото, а четирите мечки се блъскаха насреща й.

Лейси се изправи и бързо тръгна към Ейми. Момиченцето беше свело глава, от мократа й коса още капеше вода. Лейси видя как устните й се мърдат, сякаш се моли.

— Ейми, какво има?

— Момичето говори на мечките — чу се вик и шепот на удивление обходи навалицата. — Погледнете.

Защракаха фотоапарати. Лейси приклекна до Ейми. Отметна с ръка мокрите кичури от лицето й. По страните й се стичаха сълзи, примесени с водата от басейна.

— Кажи ми, миличка.

— Те знаят — каза Ейми с прилепени към стъклото ръце.

— Какво знаят мечките?

Момиченцето вдигна лице. Лейси застина. В изражението на детето се четеше скръб, каквато Лейси не беше виждала, като мъдра печал. А когато се вгледа в очите на Ейми, видя плача. Каквото и да беше разбрала Ейми, тя го беше приела.

— Какво съм аз — отвърна момиченцето.

 

 

Сестра Арнет седеше в кухнята на Обителта на сестрите на милосърдието. Вече беше решила, че трябва да се намеси.

Стана девет часа, после девет и половина, стана десет. Лейси и онова момиче, Ейми, още не се бяха прибрали. Накрая сестра Клер каза каквото знае: Лейси пропуснала литургията и малко след това двете излезли. Момиченцето било с раничка. Клер ги чула да излизат и ги наблюдавала от прозореца как минават през задната врата, на път за парка.

Лейси беше намислила нещо. Арнет трябваше да го предвиди.

Историята около момиченцето беше скалъпена, веднага го разбра. Или ако не разбрала, то поне почувствала. Зрънцето на съмнението беше покълнало у нея през нощта и се беше превърнало в убеденост за някаква нередност. Също като монахинята госпожица Клейвъл от книгите за Маддин, сестра Арнет разбра.

А сега точно както в книгата едно от момиченцата беше изчезнало.

Нито една от сестрите не знаеше историята на Лейси. Дори Арнет нямаше да я научи цялата, ако от офиса на по-горната инстанция не бяха препратили психиатричното заключение. Арнет си спомни, че беше чула нещо за събитията по новините, преди много години, но приличаше на всичко, което се случва навсякъде по света, особено в Африка, нали така? В онези ужасни малки държавички животът изглежда не струваше нищо, а Неговата воля беше най-неведома от всичко и всички, нали? Случилото се беше потресаващо и ужасно, но съзнанието си имаше предел, след който вече не възприемаше подобни истории и Арнет беше забравила всичко, свързано с нея. А сега тук беше Лейси, поверена на грижите й и само тя единствена знаеше истината. Трябваше да признае, че Лейси беше в почти всяко отношение монахиня за пример, макар и малко затворена в себе си и може би прекалено мистична в молитвите си. Лейси бе разказала, като несъмнено вярваше в думите си, че родителите й и сестрите й живеят в Сиера Леоне, посещават официални балове и яздят понита за поло. От деня, в който войници от мироопазващите сили на ООН я бяха открили в полето и предали на грижите на монахините, друго Лейси не беше разказвала. Нямаше съмнение, че това е милост, чрез която Бог предпазваше Лейси от спомена за случилото се. Защото войниците не си бяха тръгнали, след като бяха избили семейството й. Бяха останали с Лейси в полето, в продължение на часове. Момиченцето, което бяха взели за мъртво и изоставили, можеше и да се превърне в мъртва душа, ако Бог не беше избрал да защити разума й от случилите се събития. Че Той беше избрал да не я прибере при себе си в онзи момент, беше само проява на Неговата воля, за която Арнет нямаше какво да размишлява. Фактът, че знаеше истината за нея, беше товар, придружен с притеснения, който трябваше да носи мълчаливо.

Сега обаче се беше появило момичето. Тази Ейми. Чак необичайно възпитана, тиха като призрак, но нямаше ли нещо, което очевидно не съвпада с цялата история? Нещо напълно непонятно? Сега, след като се поразмисли, обясненията на Лейси се оказаха абсурдни. С майка й били приятелки? Невъзможно. Освен за всекидневната литургия, Лейси много рядко излизаше извън къщата. За Арнет беше необяснимо как може да се е сприятелила с някаква жена, и то такава, която ще й повери дъщеря си. Тъй като нямаше обяснение, цялата работа беше лъжа. А и двете бяха излезли.

В десет и половина сестра Арнет седеше в кухнята и вече знаеше как да постъпи.

Но какво ще каже? Откъде да започне? С Ейми ли? Очевидно беше, че останалите сестри също са в неведение. Арнет толкова пъти се беше опитвала да я придума да излезе, да отиде да поработи в Килера или да се присъедини към тях на кратките им излизания до супермаркета, но Лейси постоянно отклоняваше поканите й. В тези моменти лицето й излъчваше такава безизразност, че въпросът увисваше в празното. Не благодаря, сестро. Може би друг път. Изминали бяха три или четири години. Изведнъж из отникъде се появява момичето и Лейси започва да твърди, че я познава. Затова, ако ще вика полицията, трябва да започне разказа си от там, разбра тя, с Лейси и случилото се в полето.

Арнет вдигна телефона.

— Сестро?

Извърна се: сестра Клер. Току-що беше влязла в кухнята, все още по анцуг, а вече би трябвало да е облечена във всекидневните си дрехи. Клер, която преди беше продавала недвижими имоти, която не само е била женена, но беше и разведена, която все още пазеше чифт обувки с висок ток и черна рокля за коктейл в гардероба си. Но това беше напълно различен проблем, нямаше връзка с този, който я занимаваше в момента.

— Сестро — гласът на Клер прозвуча загрижено, — отвън има кола.

Арнет затвори телефона.

— Кой е?

Клер се подвоуми.

— Приличат на… полицаи.

Арнет стигна до вратата точно когато прозвуча звънецът. Отдръпна пердето на страничния прозорец, за да погледне. Двама мъже, единият на около двайсет и няколко, а другият по-възрастен, но все още млад мъж. И двамата имаха вид на собственици на погребално бюро, както бяха облечени с тъмни костюми и вратовръзки. Полицаи, но не съвсем. Изглеждаха делово и официално. Стояха долу на стъпалата, облени от слънчевата светлина и далече от вратата. По-възрастният я видя и й се усмихна приветливо, но не каза нищо. Изглеждаше добре, но безлично, със стегната физика и приятно лице с правилни черти. Имаше посребрени на места слепоочия, който лъщяха от предизвиканата от слънцето пот.

— Дали да не отворим? — попита Клер, застанала до нея. Сестра Луиза също беше чула звънеца и слизаше по стълбите.

Арнет пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Разбира се, сестри.

Отвори вратата, но остави преградата затворена и заключена. Двамата се приближиха.

— С какво да ви помогнем, господа?

По-възрастният посегна към джоба на гърдите си и извади малък сгъваем портфейл. Отвори го и тя веднага видя инициалите: ФБР.

— Госпожо, аз съм специален агент Улгаст. Това е специален агент Дойл.

Миг само и портфейлът изчезна, прибран във вътрешния джоб на сакото му. На брадичката му видя следа от резка от сутрешното бръснене.

— Простете, че ви притесняваме в събота сутрин…

— Заради Ейми е — каза Арнет. И за нея беше необяснимо как го изтърси без да се усети, сякаш той някак я е принудил. Мъжът мълчеше и затова тя додаде:

— Нали? Заради Ейми е.

По-възрастният агент, чието име вече беше изхвърчало от ума й, отмести поглед от Арнет към сестра Клер и й се усмихна успокоително, преди погледът му отново да се насочи към Арнет.

— Да, госпожо. Точно така. Заради Ейми е. Дали ще е удобно да влезем? За да зададем на вас и на останалите дами няколко въпроса?

Озоваха се в дневната на Обителта на сестрите на милосърдието: двама едри мъжаги в тъмни костюми, от които се носеше мъжки аромат. Тромавото им присъствие сякаш преобрази стаята и я смали. Освен в случаите, в които ги посещаваха хора заради някой и друг ремонт или пък идваше отец Фаган от енорийското си жилище, други мъже не бяха стъпвали в къщата.

— Съжалявам, офицери — каза Арнет, — може ли отново да ми кажете имената си?

— Разбира се — отново същата внушаваща доверие, предразполагаща усмивка. По-младият не беше продумал нито дума до този момент. — Аз съм агент Улгаст, това е агент Дойл — огледа се. — Е, тук ли е Ейми?

Сестра Клер се намеси.

— Защо я търсите?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа всичко. Но трябва да знаете, заради собствената ви безопасност, че Ейми е федерален свидетел. Тук сме, за да й осигурим защита.

Федерална защита! Паника обхвана Арнет. Беше по-лошо, отколкото си мислеше. Федерална защита! Като по телевизията и онези полицейски сериали, които не искаше да гледа, но понякога го правеше, защото останалите монахини държаха да ги гледат.

— Какво е направила Лейси?

Агентът заинтригувано изви вежди.

— Лейси ли?

Опита се да се престори, че знае нещо, да я накара да говори и да измъкне информация от нея, за Арнет беше пределно ясно. А и тя точно това беше направила. Каза им името на Лейси. Никой нищо не беше споменавал за Лейси, само Арнет. Усещаше как мълчанието на останалите монахини я притискаше отзад.

— Сестра Лейси — обясни Арнет. — Тя ни каза, че с майката на Ейми са приятелки.

— Разбирам — погледна към другия агент. — Ами тогава може би е най-добре да поговорим с нея.

— Има ли някаква опасност за нас? — попита сестра Луиза.

Навъсена, сестра Арнет се обърна към нея.

— Сестро, знам, че намеренията ви са добри. Но нека аз се оправя с този въпрос, моля.

— Нямам предвид точно опасност — обясни агентът. — Но според мен най-добре ще е да поговоря с нея. Тя тук ли е?

— Не — каза сестра Клер. Стоеше, заела предизвикателна поза със скръстени на гърди ръце. — Излязоха. Преди около час.

— Знаете ли къде са отишли?

Възцари се мълчание. После от вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън.

— Господа, моля да ме извините — каза Арнет.

Оттегли се в кухнята. Сърцето й биеше лудо. Благодарна беше за прекъсването, защото така можеше да поразмисли. Когато обаче вдигна телефона, от другата страна чу непознат за нея глас.

— Обителта ли е? Знам, че съм ви виждал наоколо, дами. Простете, че така ви звъня.

— С кого говоря?

— Извинете ме — мъжът говореше припряно, думите му звучаха хаотично. — Казвам се Джо Мърфи. Аз съм началникът на охраната в зоопарка на Мемфис.

Зад гласа му се чуваше суматоха. Изведнъж се обърна към друг човек: Отворете вратата, каза той. Направете го веднага и толкова.

После отново се върна на телефона.

— Известно ли ви е дали някоя от монахините не е наблизо заедно с едно момиченце? Чернокожа дама, облечена като вас.

Трептяща безтегловност, като рояк пчели, изпълни сестра Арнет. В тази съвършена сутрин нещо се беше случило, нещо ужасно. Вратата на кухнята се отвори. Агентите влязоха в стаята, водени от сестра Клер и сестра Луиза. Всички бяха вперили поглед в нея.

— Да, познавам я — Арнет се мъчеше да заглуши думите си, но знаеше, че е безсмислено. — Какво има? Какво става?

Известно време линията остана тиха. Мъжът от зоопарка беше закрил слушалката с ръка. Когато вдигна ръката си, Арнет чу викове и детски плач, а зад него животински ревове. Маймуни, лъвове, слонове и птици крещяха, ревяха и пищяха. На Арнет й трябваше само миг, за да осъзнае, че звуците, които чуваше, не идваха от слушалката, ами от отворения прозорец.

— Какво става? — умолително попита тя.

— Най-добре елате тук, сестро — каза мъжът. — Това е най-дяволското нещо, което съм виждал.

 

 

Мокра до кости и останала без дъх, Лейси тичаше с Ейми на ръце, притиснала момиченцето до гърдите си. Ейми здраво беше обвила кръста й с крачетата си. Двете се бяха загубили в лабиринта от пътеки в зоопарка. Ейми плачеше, хлипаше в блузата на Лейси, какво съм аз, какво съм аз. Тичаха и другите. Започнало се беше с мечките, чието поведение ставаше все по-възбудено, докато Лейси не дръпна Ейми от стъклото. После зад тях морските лъвове се замятаха насам-натам из водата с вманиачен бяс. Когато се втурнаха към центъра на зоопарка, тревопасните животни, газелите и зебрите, окапите и жирафите започнаха да се въртят в кръг, тичаха и се блъскаха в оградите. Ейми го предизвикваше, разбра Лейси, нещо у Ейми го предизвикваше. Каквото и да се беше случило с полярните мечки, в този момент то се случваше с всички животни. Не само сред животните, но и сред хората в зоопарка се възцаряваше хаос. Отминаха слоновете и изведнъж тя усети колко големи и огромни животни са. Слоновете тъпчеха земята с огромните си лапи, а ревът им прорязваше мемфиската жега. Един носорог се втурна върху оградата, разнесе се страхотен трясък като от автомобилна катастрофа и започна диво да я удря с огромния си рог. Изведнъж въздухът се изпълни с тези звуци, силни и страховити, изпълнени с болка, а хората тичаха с всички сили и викаха имената на децата си, блъскаха се, бутаха се, тъпчеха се. Лейси тичаше с всички сили, а тълпата оставаше назад.

— Това е тя! — извиси се глас и думите настигнаха Лейси отзад, удариха я като стрела. Лейси се извърна и видя мъжа с фотоапарата, насочил пръст право към нея. Стоеше до човек от охраната, облечен в дреха в пастелно жълто. — Това е детето!

Без да изпуска Ейми от ръцете си, Лейси се обърна и побягна покрай клетките на разкрещелите се маймуни, езерото, в което лебедите кряскаха и пляскаха с огромните си, непотребни криле, високите клетки се пръскаха от крясъците на птиците от джунглата. Ужасена тълпа се изливаше от помещението със змиите. Група изпаднали в паника ученици в еднакви червени тениски изникна на пътя на Лейси и тя ги заобиколи, едва не се спъна, но успя да се задържи. Земята под нея беше осеяна с останки от рекламни листовки, брошури и малки късчета от дрехи, разтопени следи от полепнал по хартията сладолед. Група мъже се втурнаха покрай нея задъхани, единият от тях носеше пушка. Отнякъде се чу глас, който със спокойствието на робот повтаряше: „Зоопаркът е затворен. Моля, насочете се към най-близкия изход. Зоопаркът е затворен…“

Сега Лейси се движеше на зигзаг, търсеше изход, но не откриваше такъв. Лъвовете ревяха, а също бабуините и меркатите — маймуните, които чуваше през прозореца на стаята си в летните нощи. Крясъците идваха отвсякъде, изпълваха съзнанието й като хор, рикошираха като изстрели от пушка, като пушките в полето, като гласът на майка й, която крещеше от прага: Бягайте, бързо, колкото можете.

Спря. И тогава го усети. Усети го. Сянката. Мъжът, който не беше там, но и беше. Мъжът идваше за Ейми, Лейси вече го знаеше. Това й казваха животните. Тъмният мъж щеше да отведе Ейми към онова поле, с клоните, които някога Лейси беше наблюдавала в безкрайните часове, докато лежеше и гледаше как небето просветлява и нощта се превръща в ден, заслушана в шумовете от случващото се с нея и писъците, които излизаха от устата й. Но тя беше изпратила съзнанието си далеч от тялото си, нагоре, нагоре към небесните пътища, към рая, където беше Бог, а момиченцето в полето беше някой друг, за нея непознат. Светът се беше свил до изпълнена с топлина светлина, която щеше да я защитава винаги.

В устата й пареше от солен привкус, но не беше само от водата от басейна. Лейси вече ридаеше, гледаше към пътя през проблясващата завеса от сълзи и с ожесточение прегръщаше Ейми. Тогава го видя, павилионът за закуски. Изскочи пред нея като светлина от фар, павилионът за закуски с грамадния чадър, където беше купила фъстъците, зад него като зинала паст беше широката врата на изхода. Пазачи в жълти дрехи крещяха в радиостанциите си и трескаво насочваха хората. Лейси пое дълбоко дъх и се смеси с тълпата, притиснала Ейми до гърдите си.

Беше на няколко стъпки от изхода, когато една ръка я сграбчи. Обърна се рязко, един от пазачите. Със свободната си ръка жестикулираше над главата й, към някой друг, хватката му стана по-здрава.

Лейси. Лейси.

— Госпожо, моля придружете ме…

Не искаше да чака. Рязко и с всички сили го изблъска, усети как тълпата се огъва. Зад себе си чу стонове и викове от нападали хора. Пазачът й викаше да спре. Вече вън от изхода, Лейси се насочи към паркинга, покрай нея запищяха сирени. Обливаше я пот и дишаше тежко. Ясно й беше, че може да падне при всяка стъпка. Не знаеше къде отива, но и нямаше значение. Далече, мислеше си, далече. Бягайте с всички сили, деца. Далече с Ейми, далече.

И изведнъж иззад нея, някъде в зоопарка, чу изстрел от автомат. Изстрелът разряза въздуха и смрази Лейси. Във внезапната тишина, която го последва, изневиделица се появи ван и закова пред нея. Ейми се беше отпуснала на гърдите й. Техният ван беше, видя Лейси, онзи, който използваха монахините, големият син ван, с който стигаха до Кухнята за бедни и ходеха на покупки. Сестра Клер караше, все още облечена в анцуга си. Следваше ги втори, черен автомобил. Сестра Арнет изскочи от вана. Около тях тълпата стремително се изнасяше, колите им с бърза скорост напускаха паркинга.

— Лейси, какво за…

От втория автомобил излязоха двама мъже. От тях струеше мрак. Сърцето на Лейси се сви, гласът й застана като коркова тапа в гърлото й. Не й трябваше да ги вижда, за да разбере кои са. Твърде късно! Всичко е загубено!

— Не — обърна се назад. — Не!

Арнет я сграбчи за ръка.

— Сестро, спри се!

Приближаваха към нея. Някакви ръце се опитваха да изтръгнат детето от ръцете й. С всички сили, Лейси продължаваше да притиска и гушка Ейми към себе си.

— Не им позволявай! — плачеше Ейми. — Помогни ми!

— Сестра Лейси, тези мъже са от ФБР! Моля те, направи каквото казват!

— Оставете я! — Лейси вече беше на земята. — Оставете я! Оставете я!

Арнет й я отне. В крайна сметка не друг, а сестра Арнет взе Ейми от ръцете й. Също като на полето, Лейси риташе, бореше се и пищеше.

— Ейми, Ейми!

Изхлипа дълбоко, последните й сили я напуснаха. Взеха й Ейми и около нея мястото опустя. Чуваше гласа на момиченцето да я вика през плач: Лейси, Лейси, Лейси, а после приглушеното хлопване на вратата на колата, зад която затвориха Ейми. Чу шума на двигателя, колелата се завъртяха, автомобилът потегли с висока скорост. Зарови лице в ръцете си.

— Оставете ме, оставете ме, оставете ме — хлипаше тя. — Оставете ме, оставете ме, оставете ме.

До нея вече беше Клер. Обгърна с ръка треперещите рамене на Лейси.

— Всичко е наред, сестро — каза тя. Лейси чу, че тя също плаче. — Всичко е наред. Вече си в безопасност.

Но не беше. Не беше. Никой не беше в безопасност, нито Лейси, нито Клер или Арнет, жената с бебето или пазачът с жълтата риза. Лейси го знаеше. Как можеше Клер да й приказва, че всичко е наред? Не беше наред. Това й говореха гласовете през всичките тези години, още от нощта в полето, когато беше момиченце.

Лейси Антоанет Кудото. Слушай. Виж.

Вътре в себе си тя го видя, най-накрая прозря: нахлуващите армии и пламъците на сражението. Гробовете и траповете, предсмъртните стонове на стотици милиони души, възцаряващия се мрак, като разперило се над земята черно крило, последните, горчиви часове на жестокост и скръб, на ужасни, последни бягства, великото господство на смъртта над всичко, опустелите градове, потънали в тишина, ненарушавана от сто години. Всичко това предстоеше да се случи. Лейси ридаеше и ридаеше. Защото седнала на тротоара в Мемфис, Тенеси, тя видя и Ейми, нейната Ейми, която Лейси не успя да спаси, както не можа да спаси и себе си. Видя застиналата във времето и безименна Ейми да се скита из забравения, лишен от светлина свят, сама и безмълвна. От устата й се чуваше само:

Какво съм аз, какво съм аз, какво съм аз.