Джъстин Кронин
Проходът (5)

Пет

Имаше някакъв проблем с Обект Нула.

Шест последователни дни не беше излизал от ъгъла, дори не се хранеше. Просто си висеше там като някакво огромно насекомо. Грей го различаваше на инфрачервения апарат като светещо петно в тъмнината. От време на време сменяше позицията си, няколко стъпки надясно или наляво, но само толкова. Грей за пръв път го виждаше да се държи така. Грей отместваше поглед от монитора или нарушаваше усамотението си само за да си вземе кафе или да изпуши цигара в стаята за почивка. Когато отново погледна към монитора, откри Нула да виси над друго място.

Да виси ли? Залепен ли е? По дяволите, той левитираше.

Никой не беше обяснил проклетото събитие на Грей. И думица не бяха му разяснили. Като се започне с това, що за чудо беше Нула? Притежаваше някои белези, за които Грей можеше да каже, че са характерни за човешко същество. Като например две ръце и два крака. Там, където трябваше да има глава, имаше глава, както и уши, очи и уста. Имаше и израстък надолу от кръста, който се мяташе, сгърчен и подобен на морско конче. Но с това приликите се изчерпваха.

Например: Обект Нула излъчваше светлина. На инфрачервените детектори който и да е източник на топлина щеше да излъчва такава. Само че изображението на Обект Нула блестеше на екрана като запалена клечка, толкова ярка, че почти караше човек да присвие очи. Дори изпражненията му светеха. Лишеното му от каквато и да е окосменост тяло, гладко и лъскаво като стъкло, беше огънато, това дойде на ума на Грей. Като кожа, пръсната върху навити въжета, а очите му бяха оранжеви като светлоотразителните конуси, дето ги поставяха по пътищата за пренасочване на движението. Всеки път, щом Грей чуеше звук в слушалките, знаеше, че е чул шума от падането на поредния зъб от устата на Нула върху цимента. Ръсеше по пет-шест на ден. Зъбите отиваха в пещта за изгаряне на смет, както и всичко останало. Грей имаше задължението да ги смита и тръпки го побиваха, докато ги гледаше. Зъбите бяха дълги като малки мечове. Точно такива например щяха да му дотрябват, ако искаше да разкъса заек и да го разфасова за няма и две секунди.

Нула по някакъв начин се различаваше и от останалите. Не че изглеждаше напълно различно. Светещите пръчки всичките бяха шайка грозни кучи синове. За шестте месеца, в които Грей работеше на Ниво 4, беше привикнал с външния им вид. Разликите бяха незначителни, разбира се, забелязваха се при съзнателно търсене. Номер Шест беше малко по-нисък от останалите, Номер Девет малко по-буен, Номер Седем си падаше по похапването във висящо състояние и мърляше на поразия, Номер Едно не млъкваше да дрънка с онзи странен звук, който издаваха като влажно приплясване дълбоко в гърлата им, което Грей чуваше за пръв път.

Не, Нула не се отличаваше с някакви физически белези. Извикваше някакво особено усещане. Грей не можеше да го определи по друг начин. Останалите се интересуваха от лицата зад стъклената преграда, колкото и от шимпанзетата в зоопарка. Но с Нула не беше така. Нула наблюдаваше. Когато и да спуснеха решетките, които заключваха Нула в задната част на помещението, а Грей се промъкваше, облечен в биопредпазната си екипировка, през въздушния шлюз, за да почисти или да внесе зайци — зайци, мили Боже защо точно зайци трябваше да са? — по тила му пролазваха тръпки, сякаш по кожата му запълзяваше мравуняк. Приключваше с работата си бързо, без дори да вдигне поглед от пода. Докато излезе от въздушния шлюз и влезе в обсега за обеззаразяване, вече цял плуваше в пот и се задъхваше. Дори сега, през дебелото петсантиметрово стъкло между него и Нула, който висеше така, че виждаше светещия му гръб и хищническите му крака, Грей долавяше съзнанието на Нула да блуждае из тъмното помещение и да го оплита в невидима мрежа.

Като цяло обаче Грей не се оплакваше от работата си. Не ще и дума, беше вършил и по-лоши неща в живота си. Повечето време чисто и просто седеше през цялата осемчасова смяна, решаваше кръстословици, проверяваше екрана и въвеждаше в отчета си какво е ял Нула, какво не е ял, колко е изпикал, колко е изходил в отходното място и правеше резервно копие на хард дисковете, когато се препълнеха със стотици часове запис от нищо неправенето на Нула.

Чудеше се дали и останалите са престанали да се хранят. Реши да попита някой от техническите. Може пък всички до един да са обявили нещо като гладна стачка. Може да им е писнало от зайците и да им се ще да похапнат някоя катерица, опосум или кенгуру. Странно беше да си го помисли човек, като се има предвид как се хранеха светещите пръчки. Веднъж Грей го видя и гледката му беше предостатъчна. След това на практика се превърна във вегетарианец. Но трябваше да признае, че по отношение на храната притежаваха известна придирчивост. Имаха си и правила, като се започне с десетия заек. Кой ли знае по каква точно причина? Човек им даваше десет заека, те изяждаха само девет, а десетия оставяха където си беше, сякаш го пазеха за по-късно. Някога Грей имаше куче, което имаше същата привичка. Наричаше го Кафявата мечка без някаква особена причина. Нищо мечешко нямаше във външния му вид, дори козината му не беше кафява, ами жълтеникава с бели шарки по муцуната и гърдите. Всяка сутрин Кафявата мечка изяждаше половината от купичката си, а вечерта я довършваше. Обикновено Грей вече беше заспал, когато кучето си дояждаше храната. Събуждаше се в два или три през нощта от шума, който кучето вдигаше в кухнята. Шумно предъвкваше кашата. На сутринта купичката стоеше празна на мястото си до печката. Добро куче беше Кафява мечка, по-добро не беше имал. Години бяха изминали оттогава, наложи се да го изостави и сигурно Кафява мечка отдавна вече не е живо.

Всички цивилни работници, чистачите и някои от техниците бяха настанени на едно място в бараките в южния край на загражденията. Помещенията ги биваше, имаха кабелна телевизия и топла вода, не плащаха сметки. Известно време щяха да живеят само там, без да излизат, такава беше сделката, но на Грей това не му пречеше. Имаше всичко, от което се нуждаеше, а и заплатата беше добра, парите течаха като от петролната сонда и се трупаха в офшорна сметка на негово име. Дори не му удържаха данъци, нещо като специален жест към цивилните, които работеха под действието на Федералния закон за защита на държавата при извънредни ситуации. След година-две, мислеше си Грей, стига да не му писнеше от служебната будка за цигари и стоки, щеше да е спестил достатъчно, за да осигури прилично разстояние между себе си и Нула, както и останалите. Другите чистачи бяха читави хора, но предпочиташе да се държи настрана от всички. Вечер в стаята си обичаше да гледа каналите за далечни земи или Нешънъл Джиографик, като си избираше къде да отиде, щом приключеше с тази работа. Известно време му се въртеше идеята за Мексико. Грей реши, че там ще има колкото си иска пространство, понеже цялата страна изглеждаше като обезлюдена и сега се тълпеше на паркинга пред Службата за визи. Миналата седмица обаче гледа предаване за Френска Полинезия. За пръв път виждаше толкова синя вода, имаше малки наколни къщички, стърчащи направо над нея и гледката го накара сериозно да се позамисли. Грей беше на четирийсет и шест и пушеше като комин, затова предполагаше, че има пред себе си още около десетина годинки да се порадва на живота си. И неговият старец пушеше по толкова. Прекара последните пет години от живота си в количка, търкаляше се с нея, докато не се спомина, паднал по лице, месец преди шейсетия си рожден ден.

Въпреки това нямаше да е лошо от време на време да можеха да мръднат някъде, да се поогледат поне. Знаеше, че се намират в Колорадо, от регистрационните номера на някои от колите, а пък и все се случваше някой, вероятно от офицерите или от научния състав, които идваха и си отиваха, когато решат, да остави брой на Денвър Пост. Та не беше някаква страшна тайна, каквото и да разправяше Ричардс. Един ден след силен снеговалеж, Грей и част от останалите чистачи се качиха на покривите на бараките, за да изринат нападалия там сняг, и Грей успя да зърне над върховете на отрупаните със сняг дървета нещо като ски курорт, кабинки на лифт, които пълзяха нагоре по хълма, и склон с мънички фигури, които се движеха зигзагообразно. Сигурно имаше десетина километра от мястото, където се намираше. Гледката беше странна, като се вземеше предвид, че бяха във война, а светът се беше обърнал с главата надолу. Грей никога не беше карал ски, но знаеше, че на такива места там някъде зад гората има и барове, и ресторанти, както и екстри като нощни заведения с момичета и сауни, в които хората седят, приказват си и отпиват вино от чашите си сред парата. И това го беше гледал по телевизията.

Беше март, все още зима. Земята беше покрита с дебел сняг, което означаваше, че щом слънцето залезе, температурата стремглаво пада надолу. Тази вечер излезе противен вятър. Грей пристъпваше тромаво, с ръце в джобовете и брадичка, завряна в яката на якето си, обзет от чувството, че са му ударили поне сто шамара. Заради целия мраз все повече се замисляше за Бора-Бора и онези наколни къщурки. Ни най-малко не го интересуваше Нула, който очевидно съвсем беше загубил апетита си към малките, сладки и игриви зайчета. Какво ядеше Нула и какво не ядеше, изобщо не влизаше в работата на Грей. Ако му наредяха да поднася на Нула яйца по бенедиктински върху филийки препечен хляб, щеше да го стори с усмивка. Чудеше се колко ли би излязла една от онези къщурки. С подобна къщичка, на човек и канализация не му трябва, можеше да излезе на оградата и да си свърши работата по всяко време на денонощието. Когато Грей работеше на платформа в Залива, си умираше да го прави рано сутрин или късно вечер, когато наоколо не се навърташе никой. Трябваше само се нагласи с гръб към вятъра. Малко удоволствия можеха да се сравнят с това да се пусне една вода от шейсетметрова платформа над Залива и да се наблюдава как описва дъга във въздуха, преди да се потопи двайсет етажа по-долу в синята вода. Човек хем се чувстваше нищожен, хем велик.

Сега цялата петролна индустрия беше под федерален контрол, а всичките му познати от миналото бяха изчезнали от лицето на земята. След случилото се в Минеаполис, взривяването на нефтеното хранилище в Сикокъс, нападението на метрото в Ел Ей и останалите събития, както и, разбира се, онова, което ставаше в Иран и Ирак и къде ли още не, цялата икономика беше засякла като сдала трансмисия. С тези негови колене, пушенето и нещата, вписани в досието му, никой не искаше да вземе Грей на работа в родината или където и да е. Почти година стоя безработен, преди да му се обадят. Отначало си помисли, че става дума пак за работа на платформа, по всяка вероятност за някой чуждестранен доставчик. Онези някак му го внушиха, без да го изказват, затова се изненада, когато стигна на адреса и откри, че се намира пред някогашен магазин в изоставен търговски център близо до увеселителните паркове на Далас, а по прозорците му беше размазан сапун. Преди време там се беше помещавала видеотека. Грей успя дори да различи името й, от което едва личаха някои букви по мрачната мазилка над вратата. До него се беше помещавал китайски ресторант, след това химическо чистене, а за останалото не можеше да се каже със сигурност. Няколко пъти мина с камиона напред-назад. Мислеше, че е сбъркал адреса. Не изгаряше от желание да излиза от прохладната заради климатика кабина на камиона, за да гони безсмислено оня, дето духа, но после спря. Жегата отвън беше над трийсет и пет градуса, съвсем нормално за август в северен Тексас. С нея човек не свикваше. Въздухът беше тежък и вонящ, слънцето лъщеше като главата на стоварващ се чук. Вратата беше заключена, но имаше звънец. Грей позвъни и зачака. Под ризата му вече започваше да се стича пот, когато чу подрънкването на голяма връзка ключове от другата страна на вратата и прещракването при отключването.

Имаше наредени бюра и два шкафа за документи зад тях. В помещението още си стояха празни рафтове, на които някога са били наредени дискове. От окачения таван на места висяха оплетени жици и други боклуци. Опрян на задната стена на магазина, стоеше плакат с размер на човешки ръст, покрит със слой прах. Грей не можа да разпознае филмовата звезда на плаката. Някакъв плешив юначага със слънчеви очила. Бицепсите му се издуваха от ръкавите на тениската му като два свински бута, които се опитва да задигне незабелязано от бакалията. И името на филма нищо не му говореше. Грей попълни формуляра, но хората там, някакви мъж и жена, едва го погледнаха. Докато тракаха на компютрите, го помолиха да пикае в бурканче, а после го сложиха на детектора на лъжата, което си беше стандартна процедура. Опита се да отпъди чувството, че лъже дори когато говори истината, и когато го попитаха за прекараното в затвора Бийвил време, а той си знаеше, че ще го попитат, не се и опита да шикалкави. Никой не можеше да преметне жиците, а и беше вписано в досието му. Особено тук, в Тексас, човек можеше да иде на уебсайта, да види лицето на всеки и да научи цялото му минало. Но сякаш историята там не беше проблем. Изглежда, вече знаеха много неща за живота му и му задаваха основно въпроси за личния му живот, за подробности, които могат да се научат само ако човек попита за тях. Имал ли приятели? (Ами не съвсем.) Сам ли живеел? (Че кога не е?) Има ли живи роднини? (Само една леля в Одеса, която не беше виждал около двайсет години и двама братовчеди, чиито имена май дори не си спомняше точно.) Ами на паркинга за тежкотоварни камиони в Алън, където живееше, кои са съседите му? (Какви съседи?) И така нататък, в тази посока. Всичко, което им казваше, май ги преизпълваше с щастие. Опитваха се да го прикрият, но четеше по лицата им като в отворена книга. Когато реши, че не са от полицията, осъзна, че е бил с нагласата да са полицаи.

Два дни по-късно, когато осъзна, че така и не научи имената на мъжа и жената, не можеше и да каже как са изглеждали, вече беше на път за Шайен. Обясниха му какво е заплащането и онази част от споразумението, според която няма право да напуска една година, което не беше проблем за него. Дадоха му ясно да разбере, че не бива да казва на никого къде отива, а той и да искаше, не можеше да каже, защото не знаеше. На летището в Шайен го посрещна мъж в анцуг, за когото по-късно научи, че се казва Ричардс — жилав мъж, висок около метър и шейсет, с постоянно навъсено лице. Ричардс го дръпна към тротоара. Двама мъже, очевидно пристигнали с различни полети, стояха до един ван. Ричардс отвори вратата на шофьора и се върна с голяма чанта. Разтвори я като раззината уста.

— Портфейли, клетъчни телефони, всички лични вещи, снимки, всичко, на което има нещо написано, чак и химикалката от банката — каза им той. — Не ми пука, ако ще да е листче с късметче, което сте получили в кафенето. Тук, в чантата.

Изпразниха джобовете си, наблъскаха връхните си дрехи в отделението за багаж и се качиха във вана. Чак когато Ричардс затвори вратата след тях, Грей видя, че прозорците са напълно затъмнени. Отвън ванът изглеждаше като обикновен автомобил, отвътре обаче беше съвсем друга работа. Отделението за шофьора беше изолирано. Отделението за пътниците представляваше просто оградено с метал пространство със седалки от винил, прикрепени към пода с болтове. Ричардс им каза, че могат да се представят с първите си имена и толкова. Другите двама се казваха Джак и Сам. Бяха като две копия на Грей. Бели мъже на средна възраст, с ниско остригани коси, подпухнали, зачервени ръце и тен на работници, който свършваше при яката и ръкавите. Малкото име на Грей беше Лоурънс, но той рядко го използваше. Звучеше странно, когато го изричаше. Щом си каза името и се ръкува с мъжа на име Сам, се почувства чужд на себе си, едва ли не в Далас на самолета се е качил един човек, а в Шайен е слязъл друг.

В тъмния ван не можеше да се каже закъде пътуваха, освен това от движението леко им прилошаваше. Грей само подразбра, че обикалят около летището. Тъй като нямаше какво да гледат или правят, скоро и тримата заспаха. Когато се събуди, беше загубил представа за времето. Освен това му се пикаеше, та щеше да се пръсне. Заради действието на хапчетата му. Надигна се от мястото си и почука с пръсти по плъзгащата се преграда към предното помещение.

— Трябва да спрете — каза той.

Ричардс спусна прозореца и така Грей можа да види гледката през предното стъкло. Слънцето беше залязло, пътят продължаваше напред, двулентов асфалтов път, тъмен и пуст. В далечината видя виолетова линия — там, където слънцето озаряваше хребета на планината.

— Налага се да пусна една вода — обясни Грей. — Съжалявам.

В отделението на пътниците другите двама също се надигнаха. Ричардс се пресегна към пода и подаде на Грей чиста пластмасова бутилка с широко гърло.

— В това ли трябва да пикая?

— Такъв е замисълът.

Без повече приказки Ричардс затвори прозореца. Грей седна на седалката и заоглежда бутилката в ръката си. Прецени, че е достатъчно голяма. Но мисълта, че трябва да се съблича във вана, пред други мъже, като че не е голяма работа, накара всичките мускули на пикочния му мехур да се сгърчат като клещи.

— Това не мога да го направя — каза мъжът на име Сам. Очите му бяха затворени. Седеше, стиснал ръце в скута си. Лицето му беше напрегнато и съсредоточено.

— Ще стискам.

Продължиха пътуването. Грей се опита да се поразсее с нещо и да отклони мисълта си от препълнения пикочен мехур, но това само влоши нещата. Имаше чувството, че у него се плиска цял океан. Попаднаха в дупка на пътя, при което океанът се разплиска до крайбрежната ивица. Грей простена.

— Ей! — затропа по прозореца отново. — Ей, вие! Случаят е спешен!

Ричардс отново свали преградата.

— Какво има сега?

— Слушай — Грей вмъкна главата си в тесния процеп. Сниши глас, така че останалите да не го чуят. — Не мога. Честно. Не мога да ползвам бутилката. Трябва да спрете.

— Ами стискай, мамка му.

— Майтапът настрана. Много моля. Не мога… Не издържам повече. Забранено ми е по медицински причини.

Ричардс въздъхна с раздразнение. Погледите им се засякоха в огледалото за обратно виждане и Грей се почуди дали е разбрал.

— Стой така, че да те виждаме, и без да се оглеждаш.

Отби автомобила от пътя. Под носа си Грей мърмореше.

— ’Айде, ’айде.

Вратата се отвори и той излезе. Хукна далеч от светлината от вана. Запрепъва се надолу по насипа, а с всяка секунда напрежението в мехура му заплашваше да се взриви като бомба в слабините му. Май беше попаднал в пасище. Лунният сърп се издигаше високо на небето и обливаше със студена светлина върховете на тревите. Трябваше да се отдалечи поне на петнайсет метра, прецени той, а и повече, за да свърши работа като хората. Стигна до ограда и въпреки коленете си и натиска на пикочния си мехур, пъргаво я прескочи. Зад себе си чуваше как Ричардс му крещи да спре, спри, мамка му, спри, а после го чу да крещи същото и по другите двама. Крачолите на панталоните му се намокриха от росата по тревата, а върховете на ботушите му овлажняха. Червена точица подскачаше през полето пред него, не знаеше от какво можеше да е. Усещаше мирис на крави, долавяше присъствието им около себе си, някъде из полето. Прониза го нов пристъп на паника: ами ако те го наблюдаваха?

Само че вече беше прекалено късно, чисто и просто трябваше да се облекчи, вече и секунда повече не можеше да чака. Спря, докъдето беше стигнал, и разкопча ципа си. Простена от облекчение, докато пикаеше. Какви ти горещи арки, урината зашуртя от него като вода от отвинтен противопожарен кран. Пикаеше и пикаеше, и пикаеше. Всемогъщи Боже, това е най-великото усещане в света — да се изпикае човек така, сякаш от него се е измъкнала огромна тапа. Беше едва ли не доволен, че толкова дълго стиска.

Накрая свърши. Резервоарът му беше източен. Постоя миг, погълнат от усещането за нощната прохлада по голата си кожа. Обзе го невероятно спокойствие, почти небесно блаженство. Пред него полето се простираше като огромен килим, обсипан с пеещи щурци. Извади от джоба на ризата си цигара и запали. Щом димът от цигарата стигна до дробовете му, вдигна лице към хоризонта. Преди рядко беше спирал поглед на луната. Светлият сърп проблясваше като провесен над планините нокът. Небето беше обсипано със звезди.

Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Виждаше светлината от фаровете на вана, там, където беше спрял до пътя. Облеченият в анцуг Ричардс чакаше, в ръцете си държеше нещо светло и проблясващо. Грей прескочи оградата точно когато от полето изскочи и Джак, а после съгледаха и Сам да пресича пътя от другата страна. Всичките едновременно стигнаха до вана.

Ричардс стоеше в конусовидната светлина на фаровете с ръце на кръста. Каквото и да беше държал в ръцете си, вече го нямаше.

— Благодаря — надвика боботенето на работещия двигател Грей. Допуши цигарата си и я хвърли на пътя. — Наистина трябваше да се облекча.

— Да ти го начукам — отвърна Ричардс. — Изобщо не вдяваш.

Джак и Сам гледаха в земята. Ричардс кимна с глава към отворената врата на вана.

— Всички вътре. И повече нито една шибана дума.

Настаниха се по местата си в смирено мълчание. Ричардс запали двигателя и се насочи към пътя. И тогава Грей разбра. Излишно беше да ги поглежда, за да разбере. Другите двама, Джак и Сам, бяха също като него. Имаше и друго. Досети се какво беше държал Ричардс и което, Грей предполагаше, сега е втъкнато отзад на кръста му или прибрано на сигурно място в жабката на вана. Малката танцуваща светлинка в тревата, като една-единствена капка кръв.

Още една стъпка да беше направил, убеден беше Грей, и Ричардс щеше да го застреля.

 

 

Веднъж месечно на Грей му биеха противозачатъчен стероид, а всяка сутрин взимаше звездовидно, дребно хапче спиролактон. От шест години спазваше лечението като условие за неговото освобождаване.

Всъщност му беше все тая. Вече не трябваше да се бръсне толкова често, както навремето. Спиролактонът беше антиандроген и водеше до смаляване на тестисите. Откакто го взимаше, се бръснеше на два или три дни. Косата му беше отъняла и станала по-мека, като на момче. Кожата му се беше избистрила и станала по-нежна, въпреки пушенето. Естествено имаше и „благотворно психологическо въздействие“, както се изразяваше психиатърът в затвора. Вече не възприемаше нещата така, както преди. Навремето определено чувство можеше да го тормози с дни, сякаш е глътнал парче стъкло. Сега спеше като пън и не си спомняше сънищата си. Каквото и да го беше накарало да отбие с камиона от пътя в онзи ден, преди петнайсет години, в който всичко започна, отдавна вече беше изчезнало. Замислеше ли се за онзи период от живота си и последвалите събития, продължаваше да му е зле. Но дори това чувство беше притъпено, споменът беше размазан. Като лошо настроение в дъждовен ден, за което никой нищо не може да направи.

Само дето стероидът разказваше играта на пикочния му мехур. Що се отнася до това, че не искаше пред никой да се разсъблича, според него беше заради начина, по който сега работеше психиката му. Психиатърът му беше разказал за този ефект, както и за всички останали. Всичко протичаше така, както той го беше описал. Неудобствата бяха незначителни, но Грей отделяше доста усилия и време погледът му да не попада на определени гледки. Едното беше деца, което обясняваше и защо така добре беше понесъл работата на платформа. Бременни жени. Отбивки на магистрали. Повечето от нещата, които избягваше да се мяркат пред погледа му, бяха по телевизията. Предавания, които преди би гледал, без да се замисли, не само със секси красавици, но и бокс мачове и дори новини. Имаше забрана да се приближава на по-малко от двеста метра от училище или детска градина, което той приемаше. Стига да можеше да го избегне, никога не караше в часовете между три и четири и с готовност заобикаляше цели квартали, за да не се засече с училищния автобус. Дори вече не харесваше жълтото, което беше цветът на тези автобуси. Поведението му беше странно и несъмнено трудно за обяснение пред други, но със сигурност го спасяваше от онзи пъкъл затвора. Нещо повече, спасяваше го от начина, по който беше живял преди, изпълнен с чувството, че е като готова да се взриви граната.

Да можеше да го види сега неговият старец, мислеше си. Така, както се чувстваше с лечението. Може би Грей щеше да успее да му прости за стореното от него. Психиатърът в затвора, доктор Уайлдър, му беше говорил много за прошката. Прошката беше непрестанната му тема, по-любима дума от тази нямаше. Прошката, обясняваше Уайлдър, била първата крачка по дълъг път. Дългият път на възстановяването. Била път, а понякога и врата, само преминаването през тази врата можело да го помири с неговото минало и да го изправи пред вътрешния му демон, неговото „лошо аз“, скрито в неговото „добро аз“. Пръстите на Уайлдър неуморно шаваха, докато приказваше, описваха малки въпросителни във въздуха. Грей беше на мнение, че Уайлдър поначало е кръгъл идиот. Вероятно на всички ги разтяга едни и същи. Но трябваше да признае, че в думите му за „лошия аз“ има смисъл. Лошият Грей беше съвсем истински и дълго време, всъщност през по-голямата част от живота му, лошият Грей беше единственият Грей, който съществуваше. Ето това беше най-доброто следствие от лекарствата и причината, заради която възнамеряваше да продължи лечението до края на живота си, дори след като изтекат определените от съда десет години. Лошият Грей беше някой, с когото той никога повече не искаше да се сблъсква.

Грей вървеше с усилие към бараките през снега и хапваше тако от служебния магазин, преди да се прибере в стаята си. Вторник вечер беше определена за бинго вечер, но Грей много не го влечеше да играе. Веднъж-дваж беше играл и загуби най-малко двайсет долара, а пък войниците винаги печелеха, което го наведе на мисълта, че работата е нагласена. Така или иначе, играта беше глупава, чисто и просто извинение да изпуши някоя цигара, което можеше да прави и безплатно в стаята си. Лягаше на леглото, наблъскваше две възглавници зад себе си, поставяше пепелник на стомаха си и започваше да прехвърля телевизионните канали. Много от каналите бяха спрени — новинарските, музикалните и дори рекламните. Не че той би ги гледал вече, а когато идваше време за реклами, екранът ставаше син, докато те преминат, после програмата отново започваше. Поразгледа каналите, докато не намери нещо интересно. Предаване по военния канал за нахлуването на Съюзниците във Франция. Открай време историята му беше интересна и дори в училище се справяше много добре по този предмет. Биваше го да запомня имена и дати, а пък ако човек ги запомнеше в главата си, всичко останало май вече пасваше само. Излегнат на леглото си, все още облечен в работния си комбинезон, Грей гледаше и пушеше. На екрана американските войници се изсипваха от лодките, стреляха, прикриваха се в скалите и мятаха гранати. Зад тях, откъм морето, огромни оръдия обсипваха с оглушителни изстрели скалните брегове на окупираната от нацистите Франция. Ето това, помисли си Грей, беше война. Филмът беше накъсан и през половината от времето размазан, но на един кадър Грей ясно различи ръка, ръка на нацист, която се пресяга от открехнатия прозорец на бункер, който някое американско хлапе бе обстреляло с огнепръскачка. Ръката беше цялата овъглена и пушеше като прегоряло на скара пилешко крилце. Старецът на Грей беше ходил два пъти като лекар във Виетнам и той се зачуди какво би казал за подобна гледка. Понякога Грей забравяше, че баща му е бил лекар. Когато Грей беше дете, на момчетата просто се лепваше лейкопласт на коляното и толкова.

Изпуши още една цигара и загаси телевизора. Преди два дни онзи на име Джак и онзи на име Сам си бяха заминали, без да кажат никому нито дума, затова Грей се съгласи да поеме двойна смяна. Това означаваше да се върне на Ниво 4 в шест сутринта. Срамота беше онези двамата да се ометат така. Ако не работиш една година, губиш парите. Ричардс пределно ясно беше дал да се разбере, че онези двамата нищо хубаво не ги чака. А ако още някой обмислял да се омете, трябвало да го обмисли много дълго и много сериозно, много дълго и много сериозно, беше казал и огледал бавно присъстващите в залата, като вбесен училищен треньор. Говорил беше в трапезарията по време на закуска, а Грей не откъсна поглед от бърканите си яйца. Реши, че съдбата на Джак и Сам не го засяга, и че така или иначе предупреждението не се отнася до него. Той никъде не се готвеше да ходи, пък и всъщност с онези, двамата не бяха истински приятели. Разговаряха понякога за едно или друго, но само колкото да минава времето, а и заминаването им означаваше повече пари за Грей. Допълнителната смяна щеше да му донесе още петстотин долара, ако се умножи по три на седмица, даваха и по още сто долара премия. Докато парите течаха и пълнеха сметката му, като умножават нулите в редичката като яйчица в картон, Грей щеше да седи на планинския връх, докато жив човек не остане.

Свали комбинезона си и загаси лампата. Пред прозореца се сипеше сняг на парцали, звукът напомняше този на пясък по хартиена кесия. На всеки двайсет секунди проблясваше светлина, когато лъчът на фара, осветяващ западния периметър, преминаваше през прозореца. Понякога лекарствата правеха Грей неспокоен или му докарваха мускулни спазми на краката, но две хапчета ибупрофен оправяха работата. Понякога се будеше посред нощ, за да изпуши цигара или да пусне една вода, макар че обикновено спеше непробудно цяла нощ. Лежеше в мрака и се опитваше да успокои мислите си, които обаче непрекъснато се връщаха към Нула. Може би причината беше в обгорялата нацистка ръка. Май не можеше да прогони Нула от ума си. По някакъв начин Нула беше затворник. Поведението му при хранене не беше за похвала и хич не беше лесно да се наблюдава какво им се случва на зайците. И въпреки това храната си беше храна, а Нула изобщо не я докосваше. Само си висеше там като задрямал, макар Грей да не вярваше, че спи. Чипът във врата на Нула предаваше всевъзможна информация към главния компютър. Грей разбираше известна част от нея, а друга изобщо не проумяваше. Той обаче знаеше какво означава сънят и че не изглежда като будното състояние. Сърдечният ритъм на Нула винаги беше един и същ, 102 удара в минута. Техническите лица, които влизаха в контролната стая, за да прочетат данните, никога не го обсъждаха, само кимваха и отмятаха кутийките в своите джобни бележници. На Грей пулс 102 му се струваше съвсем като на буден.

А пък и самият Нула излъчваше усещането, че е буден. Грей отново се замисли за начина, по който Нула го караше да го усеща, което беше идиотско, но дори и така да беше. Грей от край време не си падаше по котките, но при тях го имаше същото. Котка, която спи на прага, всъщност не спи наистина. Котка, която уж спи на стълбите, всъщност е като опъната струна и чака някоя мишка да притича покрай нея. Какво ли очаква Нула? Може би, помисли си Грей, просто му бяха втръснали зайците. Може да му се е дояла шоколадова торта или сандвич с месо или пък макарони. Грей би казал, че Нула и дърво би ял. С неговите сатъри нямаше нещо, което да не съсече и погълне на две хапки.

Грей въздъхна недоволно и сви рамене, зъбите. При тази мисъл вече разбра, че се налага да вземе мерки, за да заспи, вместо да лежи и да се тормози с разни размишления. Наближаваше полунощ. Нямаше и да усети как ще стане шест сутринта. Стана, взе две хапчета ибупрофен, изпуши цигара, изпразни пикочния си мехур просто като предпазна мярка и отново се пъхна под завивките. През прозореца премина проблясване, веднъж, два пъти, три пъти. Насили се да затвори очи и да си представи ескалатор. На този номер го научи Уайлдър. Според Уайлдър Грей лесно се поддаваше на внушение, което означаваше, че може лесно да бъде хипнотизиран и за тази цел Уайлдър използваше ескалатора. Нямаше значение къде се намира, дали на летище, в търговски център или другаде, така че ескалаторът на Грей не се намираше на някое определено място. Въпросът беше да е ескалатор и той да е на него, сам. Ескалаторът се спускаше надолу, надолу, надолу, към дъното, което не беше дъно в обичайния смисъл на думата като край на нещо, ами място, изпълнено с прохладна, синя светлина. Понякога ескалаторът беше един, понякога поредица от кратички ескалатори, които слизаха с по едно ниво и се завъртаха на следващото. Тази вечер ескалаторът беше един. Механизмът му тихичко прищракваше под краката му. Подвижното и покрито с гума перило беше гладко и хладно на допир. Ескалаторът се движеше, Грей виждаше очакващата го в ниското синева, но не отклони поглед към нея, защото това не беше нещо, което се вижда. То идваше от вътрешния свят на човек. Когато синевата го изпълни и обгърне, човек вече знаеше, че е заспал.

Грей.

Сега светлината беше в него, но не беше синя, а особена. Имаше топъл портокалов цвят и пулсираше като сърце. Част от съзнанието му каза, Грей, ти спиш, ти спиш и сънуваш. Но другата част, онази, която всъщност беше в съня, не го осъзнаваше. Той премина през пулсиращата оранжева светлина.

Грей, тук съм.

Сега светлината премина в златиста. Грей се намираше в хамбар, в слама. Сън, който беше и спомен, но не съвсем. Навсякъде около него и по него имаше слама. Бодеше го по ръцете, лицето и косата. Там беше и другото момче, братовчед му Рой, който не му беше истински братовчед, но така го наричаше. И Рой беше покрит със слама и се смееше. Търкаляха се в сламата, бореха се или нещо такова, а после настроението се промени, както се променяше настроението на песен. Усещаше уханието на сламата. Неговата пот се примесваше с тази на Рой, всичко се сливаше в сетивата му и съставяше уханието на летен следобед от детството му. Рой тихо говореше. Добре, свали си джинсите и аз ще сваля моите, никой няма да дойде. Просто прави като мен, ще ти покажа как се прави, това е най-хубавото усещане на света. Грей коленичи до него в сламата.

Грей, Грей,

Рой имаше право. Това беше най-хубавото усещане на света. Като да се катериш по въже в гимнастическия салон, но още по-хубаво, като назряваща у него кихавица, която започва ниско долу и пропълзява нагоре през пътеките и проходите в него. Затвори очи и остави чувството да изригне.

Да. Да. Грей, слушай. Аз идвам.

Но с него вече не беше само Рой, като дотогава. Грей чу бръмченето и после стъпалата на стълбата, сякаш песента отново се промени. С крайчеца на окото си той отново видя Рой за последен път и той беше целия обгорял и пушеше. Баща му използваше колана, онзи черния, тежкия, познаваше го добре и без да го види. Зарови лице в сламата, докато коланът се стоварваше върху голия му гръб, плющеше и разкъсваше и после пак, и пак, а после се появи друго, по-дълбоко, което го разкъсваше отвътре.

Харесва ти, това ли искаш, ще ти подскажа, сега мълчи и го приеми в теб.

Този мъж не беше баща му. Грей си спомняше вече. Той не използваше колан и не беше баща му, този мъж беше заел мястото на неговия баща. Този мъж беше Курт, който сега щеше да е твой татко и после онова усещане как го разкъсват отвътре, както неговият истински баща беше разкъсал себе си на предната седалка на камиона си сутринта, в която беше навалял сняг. Грей едва ли е имал и шест годинки, когато се случило. В онази сутрин се събуди преди всички, светлината в спалнята му сияеше с някаква особена лекота и той веднага разбра, че тъкмо нападалият през нощта сняг го е събудил. Отметна завивката и дръпна завесите на прозореца си, примижал на яркия блясък на света. Сняг! В Тексас никога не валеше сняг. Понякога имаше поледици, но това беше друго. Не приличаше на снега, който виждаше в книжките с картинки и по телевизията, онази прекрасна бяла покривка, снегът на шейните и ските, на снежните ангели, снежните крепости и човеци. Сърцето му щеше да се пръсне от изумление, от тази истинска възможност и новост, от този чуден и немислим подарък, който го чакаше зад прозореца. Докосна стъклото и усети студа по пръстите си с внезапна, пронизала го като ток острота.

Дръпна се бързо от прозореца и трескаво навлече джинсите си, нахлузи маратонките си на бос крак и дори не ги завърза. Щом отвън имаше сняг, той трябваше да е там навън, в снега. Крадешком излезе от стаята и слезе по стълбите към дневната. Беше събота сутрин. Предишната вечер имаха гости, събиране със съседите, приказваха много и на висок глас, чак от своята стая ги чуваше. Усещаше и мириса на цигари, който и в този час се носеше из въздуха като мазен облак. На горния етаж родителите му щяха да спят още дълги часове.

Отвори входната врата и излезе на прага. Въздухът беше студен, неподвижен и изпълнен с ухание като на чисто пране. Вдиша дълбоко от него.

Грей. Виж.

Тогава го видя. Камиона на баща си. Паркиран както винаги на алеята, но имаше и нещо необичайно. На прозореца до шофьора Грей видя тъмночервено петно, като пръски, още по-тъмно и по-червено заради снега. Зачуди се какво ли е това петно. Може би е някаква шега. Може баща му да е направил нещо, за да го подразни, на игра, за да има нещо странно и причудливо, което да види, когато се събуди преди всички останали. Слезе по стълбите на площадката пред вратата и прекоси двора. Снегът изпълваше маратонките му, но той не откъсваше поглед от камиона, завладян от тревога и предчувствие, сякаш не снегът го беше събудил, ами друго. Двигателят на камиона работеше и бълваше сив пушек от газове по покритата със сняг алея. Предното стъкло беше замъглено и запотено. Вътре различаваше тъмен силует, опрян на прозореца, където беше и червеното петно. Ръцете му бяха малки и немощни, но успя да отвори вратата на камиона и баща му се катурна покрай него върху снега.

Грей. Погледни. Погледни ме.

Тялото падна по гръб. Едното око се взираше в Грей, но всъщност не виждаше нищо, Грей веднага го разбра. Другото око беше изчезнало. Както и едната страна от лицето на баща му, сякаш нещо го беше обърнало отвътре навън. Грей знаеше какво е да си мъртъв. Виждал беше животни: опосуми и миещи мечки, понякога котки и дори кучета, разкъсани встрани от пътя. Сега беше същото. Всичко беше приключило завинаги. Баща му продължаваше да държи пушката в едната си ръка, с извит и пъхнат в дупчицата палец, поставен така, както беше показал на Грей онзи ден на площадката. Сега виждаш ли, виждаш ли как тежи? Никога не насочвай пушка към някого. Навсякъде имаше кръв, примесена с още нещо, като късчета месо и някаква бяла пихтия, полепнала по лицето на татко, по якето и седалката на камиона, по вътрешната част на вратата. Грей усещаше миризмата й, която беше толкова натрапчива, че се полепи по вътрешната страна на небцето му, като разтопено хапче.

Грей. Грей. Тук съм.

Сцената отново се променяше. Грей долови как всичко около него се движи, сякаш земята се разтяга. Снегът се промени, започнал беше да се движи и когато повдигна погледа си, видя, че снегът вече не е сняг, а зайци. Стотици хиляди пухкави, бели зайци, всичките зайци на света, натъпкани толкова близо един до друг, че човек можеше да прекоси двора върху им, без да докосне земята. Дворът беше пълен със зайци. Те обърнаха миловидните си муцунки към него, впериха погледите на черните си очета в него, защото го познаваха, знаеха какво е сторил, не на Рой, ами на останалите, момчетата с техните раници, които се прибираха от училище, скитниците, самотниците; и тогава Грей разбра, че не неговия баща лежеше в собствената си кръв, лежеше Нула. И Нула беше навсякъде, Нула беше в него, съсичаше го и го разкъсваше като зайците. Отвори уста, за да извика, но от устата му не излезе нито звук.

Грей Грей Грей Грей Грей Грей Грей

 

 

Ричардс седеше в своя офис на Ниво 2, погълнат от игра на свободни клетки. Раздаване номер 36 592 направо му разказваше играта. Трябваше да го признае. Вече над десет пъти я подхващаше, стигаше съвсем близо, но все нещичко не му достигаше, за да разбере как да подреди колоните си, как да освободи асата, щом се наложи и да отвори червените осмици. По това играта му напомняше раздаване номер 14 712, в което пак цялата работа се свеждаше до червени осмици. Отне му цял ден и повече да я приключи.

Но нали пасиансът можеше да се подреди при всяко раздаване. Картите са раздадени и ако човек ги наблюдава и подходи правилно, рано или късно ще ги нареди. Победно щракване на мишката и всичките карти се нареждаха в колоните си. Пасиансът никога не омръзваше на Ричардс, което беше хубаво, защото все още му оставаха 91 048 раздавания до края с настоящето. Имаше едно хлапе от щата Вашингтон, което твърдеше, че е подредило всичките раздавания, включително и неразрешимото 64 523 поредно раздаване, само за четири години. Това правеше осемдесет и осем игри на ден, включително на Коледа, Нова година и Четвърти юли, така че ако се приемеше, че от време на време хлапето все пак си е взимало почивен ден поради някакви си детски игри или пък поради основателна причина като грип, излизаше, че е подреждало над сто раздавания на пасианса. На Ричардс ум не му го побираше как е възможно. Не е ли ходило на училище? Домашни не е ли писало? Кога е спяло копеленцето малко?

Като всички подземни помещения от Комплекса, офисът на Ричардс представляваше осветена с флуоресцентна светлина кутия, в която всичко се трупаше и филтрираше. Дори светлината изглеждаше рециклирана. Минаваше два и половина сутринта, но Ричардс не се интересуваше кое време е, защото от години не спеше повече от четири часа на нощ. На стената над бюрото му три дузини монитори показваха всяко кътче от Комплекса, от постовете на охраната, чиито задници мръзнеха на главния вход, и празната трапезария с пустите маси и заспалите пияни фармацевти до зоната с отделенията на обектите, които се намираха два етажа по-долу заедно с техните светещи обитатели. Петнайсет метра по-надолу в скалата бяха ядрените генератори, които ги захранваха с всичката необходима енергия и щяха да поддържат лампите светнали и да подават ток към електрическите жици още сто плюс-минус десет години. Обичаше да обхваща всичко с един поглед, така че да схване на мига какво става. Понякога между пет и шест сутринта имаха доставка и той пресмяташе, че по тази причина може да будува и цяла нощ. Обработката от данните на обектите отнемаше най-много два часа. Можеше да си открадне малко време да затвори очи на бюрото си след това, ако поиска.

И изведнъж видя отговора на компютърния екран. Пред очите му беше, под шестицата: черната дама, която му трябваше, за да премести валето и да освободи двойката и така нататък. Две щраквания и всичко приключи. Картите се понесоха по екрана като пръсти на пианист над клавиши.

Продължавате ли да играете?

Продължавам да играя, и още как.

Защото играта беше естественото състояние на света. Защото играта беше война, винаги е било така. Иначе с какво да се занимават хора като Ричардс, когато нямаше война? Последните двайсет години бяха щастливи за него, непрекъсната върволица само от добри новини по картите. Сараево, Албания, Чечня, Афганистан, Ирак, Иран, Сирия, Пакистан, Сиера Леоне, Чад, Филипините, Индонезия и Перу.

Ричардс си спомняше онзи паметен и ужасен ден, в който гледаше как самолетите връхлитат кулите. Кадрите се повтаряха от безброй ъгли. Огнените пламъци, падащите тела, топенето на милиарди тонове стомана и бетон, издигащите се стълбове прах. Ударът на хилядолетието, най-върховното риалити шоу, предавано двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. По онова време Ричардс беше в Джакарта. Дори не си спомняше по каква причина е бил там. Разбра го на мига и го почувства с всяка клетка на тялото си. Чиста, непоколебима правота. Военните трябва да си имат занимавка, иначе ще се изпозастрелят. След този ден нищо вече нямаше да се случва както преди. Войната — истинската война, онази, която се водеше хиляда години и щеше да продължи още хиляда, войната между Тях и Нас, между Имащите и Нямащите, между моите богове и твоите богове, без значение какви са, щеше да се води от хора като Ричардс: мъже с незапомнящи се лица, облечени като шофьори на автобуси, таксиджии или като пощальони със заглушители в ръкава. Войната щеше да се води от майки на невръстни деца, напъхали четири килограма пластичен експлозив в бебешките колички, и ученички, понесли към метростанциите флакончета със зарин, скрит в украсените им с апликации от приветливи фрази раници. Каросериите на товарни камиони и безлични, безименни хотелски стаи в близост до летищата, както и планински пещери насред пущинаците щяха да са военни щабове. Войната щеше да се командва от влакови платформи и кораби за круизи, от търговски центрове, киносалони и джамии, в града и селото, денем и нощем. Войната щеше да се води в името на Аллах, кюрдския национализъм, евреите за Исус или пък нюйоркския отбор на Янките. Причината за войната си оставаше непроменена, никога нямаше да се промени, разчистваше се всичката гадост и печалбите от разчистването се наслагваха към отчета за нечии тримесечни печалби и разпределянето кой къде трябва да седи. Сега обаче войната беше навсякъде, метастазираше в милиони вманиачени и полудели от бяс клетки. Всички бяха въвлечени.

Тъкмо затова проектът НОЙ имаше своето значение или поне имаше, когато всичко започна. Ричардс участваше в проекта още от самото начало. Откакто се получи първото комюнике на Коул, мир на праха ти, нищожество такова. Разбра значението му, когато Коул дойде да го види в Анкара, преди пет години. Ричардс чакаше, седнал на маса до прозореца, когато Коул цъфна на хоризонта, размахвайки куфарче, в което вероятно нямаше нищо освен мобилния и дипломатическия му паспорт. Под костюма си в цвят каки носеше хавайска риза, прелюбопитна подробност като от разказ на Греъм Грийн. Ричардс едва не му се изсмя. Поръчаха си кафе и Коул подхвана разказа си. Гладкото му лице светеше от вълнение. Коул беше родом от градче в Джорджия, но след всичките години, прекарани в Андоувър и Принстън, мускулите на челюстта му бяха заякнали и звучеше като Боби Кенеди. Хубави зъби имаше момчето, достойни за елитен университет, равни като ограда и толкова бели, че сигурно светеха на тъмно. Ами, подхвана Коул, помисли как атомната бомба е променила всичко и то само с едното си съществуване. Светът е бил наш и ние сме определяли какъв да е, докато руснаците не са направили своята през 49-а. Четири години е властвал единствено Pax Americana. Сега, разбира се, всеки може да си сглоби една атомна в мазето. Има и поне стотина ръждясали бойни глави от съветско време, които се въртят на свободния пазар, като говорим само за бойните глави, за които знаем. Пакистан и Индия направо одрусаха черешата с всичките си боклуци, голямо благодаря, финяги, направихте така, че един милион души станаха на прах и пепел за нищо и никакво онзи ден при офиса на заместник-секретаря, отговарящ за войната с тероризма.

Тази работа обаче, заяви Коул и сръбна от кафенцето си, никой не бил в състояние да свърши. Било нов Проект Манхатън. По-голямо от всичко останало. Коул не можел да говори с подробности все още, но за да се подразберяло за какво става дума, каза, че се отнасяло за човешкия организъм. Представи си човекът сам да се превърне в оръжие. Представи си, че можем да превърнем в дълговечна властта на Америка. Да просъществува завинаги.

Затова Коул трябвало да се срещне с него. Нуждаел се от някого като Ричардс, обясни му, някой, който не е книжна душица, но и не само. Търсел човек с прагматична нагласа и практични умения. Човешки умения, така да се каже. Може би не веднага, но за идните месеци, когато парченцата ще се съберат и ще съградят цялото. Сигурността била над всичко. Сигурността стояла най-отгоре в списъка на Коул. Затова му се наложило да извърви целия път и да си сложи тая тъпа хавайска ризка. За да стане част от проекта. За да закове всяко парченце от пъзела на мястото му.

Всичко щеше да е добре, стига събитията да се бяха развили според плана, което по някакви причини не стана, като се започне оттам, че Коул беше мъртъв. Много хора бяха загинали, а други… ами за другите беше трудно да се каже какво бяха. Живи от джунглата бяха излезли само трима, без да се брои Фанинг, който вече беше започнал да се превръща в… в какво точно? В нещо, за което Коул, не ще и дума, не беше се пазарил да получи. Съществуваше вероятност да има и други оцелели, но заповедта от Специални оръжия беше недвусмислена: всеки, който не е успял да се измъкне до разчистването, да се направи на пържена сланина върху препечена филийка. Ракетата, която просвистя над планината, това и направи. Ричардс се чудеше какво ли би казал Коул, ако можеше да разбере, че няма да е един от тях.

По-късно затвориха Фанинг на сигурно място, държаха Лиър под контрол в Колорадо, а събития в Южна Америка бяха заличени от системата. Ричардс проумя за какво става дума. СЗС означаваше Свръхзабавено състаряване. Ричардс трябваше да го предаде, на който там го е скалъпил. СЗС: Свръхзагубено съкращение. Вирус или по-скоро група родствени вируси, скрити в някоя дупка на света, в птици или маймуни, или пък стаена в някоя мърлява тоалетна нейде си. Вирус, който беше в състояние посредством подходящо усъвършенстване, да възстанови тимусната жлеза до нейната пълна и точна функция. Ричардс беше прочел предишните публикации на Лиър — онези, привлекли вниманието на Коул. Първата беше публикувана в списание за всевъзможни научни теми, а втората — в специализираното издание по палеовирусология. В тях се предполагаше съществуването на „агент, който е в състояние значително да удължи човешкия живот и физическата му издръжливост, както е и правил в определени периоди от човешката история.“ На Ричардс не му трябваше докторантура по микробиология, за да разбере какви рискове крие цялото начинание: вампирско начинание, макар никой в Специални оръжия да не произнасяше тази дума. Ако статията не беше написана от учен с авторитета на Лиър, микробиолог в Харвард, щеше да звучи като дописка от притурката на неделно издание. Съдържанието на статията обаче събуждаше любопитството. Като дете Ричардс беше изчел полагащия му се дял от подобни истории, не само комиксите: Легенди от криптата, Сенки от мрака и останалите, но и оригиналното произведение на Брам Стокър, беше гледал и филми. Купища тъпотии и калпав секс. Още по онова време успя да го проумее, но все пак какво ли в тези истории му звучеше странно познато, като спомен? Зъбите, жаждата за кръв, вечния съюз със силите на мрака. Ами ако тези работи не бяха само измишльотини, ами процес на припомняне или дори инстинкт, вплел се с времето в човешката ДНК, догадка за някаква мрачна сила, която се крие в животното човек? Сила, която може да се пробуди, усъвършенства и контролира?

Такива бяха разбиранията на Лиър, както и на Коул. Убеждение, отвело ги в джунглите на Боливия, за да търсят група умрели туристи. Група, както се оказа, неумрели туристи. Ричардс не харесваше думата, но за по-добра не се сещаше, а в крайна сметка съществуване в неумряло състояние, беше неоспоримо негово описание. Неумрелите бяха избили, разпарчетосали всъщност, останките от изследователския екип. Всички без Лиър, Фанинг, един от войниците и млада дипломантка на име Фортес. Да не беше Фанинг, цялата работа щеше да се окаже пълен провал.

Съдбата на Лиър си беше за оплакване. Вероятно все още си е въобразявал, че продължава с мъките си да спасява света. Но лично беше прецакал мечтата си в мига, в който се е продал на Коул и Специални оръжия. А и можеше ли със сигурност да се каже какво си е мислил в онези дни Лиър. Така и не беше стигнал Ниво 4, спеше долу в лабораторията на просмукания от пот нар и се хранеше с готово поднесено ястие. Май вече година не беше виждал слънцето. В началото Ричардс самостоятелно проучи и изрови интересни, прелюбопитни факти около Лиър. Най-отгоре в списъка беше съобщението за смъртта на съпругата на Лиър, публикувано в Бостън Глоуб само шест месеца преди Коул да се срещне с него в Анкара, година преди фиаското в Боливия. Елизабет Макомб Лиър, години: четирийсет и една, бакалавърска степен от Смит, магистърска от Бъркли, докторска от университета в Чикаго. Професор по английски в Бостънския колеж, съредактор на Епохата на Ренесанса, автор на Шекспировите чудовища: Трансформацията в злодеи и ранните наченки на модернизма (Университетско издателство Кеймбридж, 2009). Продължителна битка с лимфом и така нататък. Имаше и снимка. Ричардс не би казал, че Елизабет Лиър е неземна хубавица, но беше доста приятна по един неподправен начин. Сериозна жена със сериозни разбирания. Поне деца нямаше. Вероятно химиотерапията и лъчевата терапия са предрешили този въпрос.

Затова трезво: когато достигна до него, голяма част от проекта НОЙ се състоеше от един затворил се в мазето и погълнат от опити да върне към живот съпругата си опечален съпруг, нали така?

Пет години по-късно и след незнайно колко стотици милиони долари, заврени в миши гъз, като резултат от цялото блъскане можеха да покажат само триста мъртви маймуни, безчет кучета и прасета, шестима мъртви бездомници и единайсет някога осъдени на смърт затворници, които сами светеха в тъмното и караха всичко живо около тях да се посира от страх. Първите човешки обекти, както и маймуните, бяха загинали за няколко часа, изгарящи от висока температура, докато кръвта им шуртеше като вода от разбит противопожарен кран. Но изведнъж първият от затворниците, Бабкок, оживя, Джайлс Бабкок, най-откаченото копеле, раждало се на земята. Всички от Ниво 4 го наричаха Ломоталото, защото човекът и за секунда не си затваряше устата. Нито преди, нито след вируса. След него бяха Морисън, Чавес, Бафъс и останалите. С всяко усъвършенстване силата на вируса отслабваше, така че организмите на затворниците успяваха да се справят с него. Единайсет вампира — защо да не използва думата? — от които никой нямаше да види полза, ако питаха Ричардс. Сайкс си призна, че не е сигурен дали изобщо могат да бъдат убити с близко изстрелване от ръчни гранатомети в гърлата им. СЗС: Свръхвампири, затъкнете се. Вирусът беше превърнал кожата им в някакъв вид белтъчен скелет, от който всичко рикошираше и сравнен с него кевларът беше като масло за палачинки. Само над гръдната кост съществуваше зона от няколко квадратни сантиметра, в която можеше да се нанесе удар и където веществото беше достатъчно тънко, че да бъде пробито. Но дори и това беше само теория.

А и пръчките гъмжаха от вируси. Преди шест месеца имаше случай на заразен човек от техническия персонал. Никой не беше в състояние да обясни как се е стигнало дотам. В един миг си беше съвсем здрав, а в другия повръщаше върху компютъра си и дереше пода на помещението за обеззаразяване. Ако Ричардс не го беше видял на монитора как се гърчи и не беше изолирал нивото, кой знае какво щеше да последва. Според правилата, трябваше само да блокира помещението и да гледа как мъжът умира, а после да се обади за разчистване. Май името на техника беше Самюълс или Самюълсън. Без значение. Измерванията показваха отсъствие на вируса и след карантина от седемдесет и два часа Ричардс отмени изолацията на помещението.

И за секунда не се поколеба да натисне бутона, щом и когато настъпи моментът. Ричардс беше задължен да предаде „Доклад Елизабет“ на онзи, който дойде и го поиска с името му, избрано като на майтап. Ричардс ни най-малко не се съмняваше чия е била идеята за името. Човекът се казваше Коул. Но Коул вече не беше Коул. Под външността му на мазен член на кънтри клуб винаги беше туптяло сърце на шут с ум, достоен за Макиавели. Елизабет, за Бога. Само на Коул и на никой друг можеше да му хрумне да го нарече на мъртвата съпруга на Лиър.

Ричардс вече сам осъзнаваше, че проектът не водеше наникъде. Част от проблема се криеше в истинска досада от всичко, свързано с него. Безумно беше да се затворят осемдесет мъже в планината, които няма какво друго да правят, освен да броят зайци, без право да напускат мястото и без право да си отварят устата вовеки веков.

А пък и сънищата.

И Ричардс сънуваше от тези сънища или пък мислеше, че сънува. Изобщо не можеше да си ги спомни. Но се случваше да се събуди с усещането, че през нощта е преживял нещо необичайно, бил е на внезапно пътешествие и тъкмо се е върнал. Това беше мъчило двамата чистачи, напуснали без предупреждение. Кастрираните бяха хрумване на Ричардс, което известно време даваше добър резултат. Нямаше по-хрисима сбирщина от тях. До един бяха благи като същински Буда и когато играта стигнеше до финалната си развръзка, никой на никого нямаше да липсва. Двамата чистачи, Джак и Сам, се бяха измъкнали от огражденията на Комплекса, натъпкани в контейнери за боклук. Когато Ричардс ги проследи на другата сутрин и ги сгащи, заврели се в евтин хотел на междущатската магистрала на двайсет мили от Комплекса, те говореха само за това, за сънищата. Оранжевата светлина, зъбите, гласовете, които ги викали по име. Направо им преляло от тях. Седнал на ръба на леглото, той ги остави да говорят, да се наприказват: двама престъпници с неопределен пол, с кожа, нежна като кашмир, и тестиси колкото гроздово зърно, които бършеха носове с ръце и дърдореха като дечурлига. Донякъде даже беше трогателно, но човек може да се наслуша на подобни приказки. Да тръгваме, момчета, каза Ричардс, всичко е наред, никой не ви се сърди — и ги закара на място, което знаеше. Приятно кътче с красива гледка към реката, за да им покаже света, който напускаха. Застреля ги в челата.

Сега на Лиър му притрябва дете. Момиче. Дори Ричардс се сепна и поразмисли. Шайка бездомни пияници и осъдени на смърт затворници беше едно, човешки материал за рециклиране, така ги възприемаше Ричардс, но дете? Сайкс обясни, че било заради тимуса. Колкото по-малко било детето, толкова по-добре можело да се справи с вируса, да го вкара в стабилна фаза. Това целеше Лиър, за да отстрани неприятните странични ефекти и да остане само полезното действие. Неприятните странични ефекти! Ричардс дори не успя веднага да се изсмее. Без значение, че в предишния си живот като човешки същества светещите пръчки са били хора като Бабкок, който и гърлото на майка си би прерязал заради едната тръпка. Сигурно и в това имаше някаква връзка: Лиър искаше чиста основа, някой с все още незадръстен от боклук мозък. А следващия път, знаеше си Ричардс, ще поиска бебе.

Ричардс осигури стоката. Търси няколко седмици, докато попадна в целта: момиче с неизвестна самоличност, бяла, около шестгодишна, зарязана като лоша привичка в манастир в Мемфис от майка си, на която вероятно й е писнало да й бере грижата. Никакви пръстови отпечатъци, беше му наредил Сайкс, а това момиченце с неизвестна самоличност на възраст около шест, нямаше да се стопи като летен бриз. В понеделник обаче щяха да я поверят на социални грижи и можеше да й прати целувка за сбогом. Следователно имаха четирийсет и осем часа, в които да я грабнат, в случай че майката не се появи да я прибере като загубена чанта с багаж. Улгаст щеше да намери начин да умири монахините. Приятелчето можеше да продаде ултравиолетови лампи в раково болнично отделение. Доказал се беше. Безспорно.

Ричардс вдигна поглед от монитора, за да огледа екраните. Децата до едно си бяха легнали в легълцата. Изглежда Бабкок продължаваше да ломоти както обикновено, гърлото му се издуваше и прибираше като на крастава жаба. Озадачен както винаги, Ричардс включи аудиосистемата и около минута слушаше прищракванията и хъхренията, дали пък чутото не означава: „Пуснете ме от тук“ или „На мига омитам още няколко заека“, или „Ричардс, измъкна ли се оттук, първо за теб идвам, братле.“ Ричардс говореше повече от десет езика, сред които най-разпространените европейски езици, а също турски, фарси, арабски, руски, тагалог, хинди и дори малко суахили. Докато слушаше и наблюдаваше Бабкок на монитора, го обземаше усещането, че се произнасят думи, насечени и хаотични. Да можеше само да приучи ухото си да ги различава. Сега слушаше и чуваше само шум.

— Безсъние, така ли?

Ричардс се обърна и видя Сайкс да стои на прага с чаша кафе. В униформа, но с увиснала, развързана вратовръзка и разкопчано сако. Прокара ръка през оредяващата си коса и завъртя стол, обкрачи го и седна с лице към Ричардс.

— Така — установи Сайкс. — И аз не мога да спя.

На Ричардс му мина през ум да го попита за сънищата му, но отхвърли идеята: въпросът беше твърде хлъзгав. Отговорът се четеше по лицето на Сайкс.

— Не спя — каза Ричардс. — По принцип не спя много.

— Така ли било — Сайкс сви рамене. — Ама разбира се, така е.

Ричардс не отговори, затова Сайкс посочи с глава мониторите.

— Всичко тихо и кротко ли е долу?

Ричардс кимна.

— Други излизали ли са да се поразходят на лунна светлина?

Говореше за Сам и Джак, чистачите. Не беше в стила на Сайкс да проявява сарказъм, но имаше право да е вбесен. Контейнери за боклук, боже мили. Нали охраната трябваше да проверява всичко, което влиза или излиза. Охраната обаче се състоеше от почти деца, попаднали в армията с редовния набор. Държаха се така, все едно още са в гимназията, защото не бяха виждали много от света извън нея. Трябваше им строг контрол, а Ричардс беше позволил контролът да му се изплъзне.

— Говорих с шефа на охраната. Ще помни разговора ни до последния си ден.

— А случайно да възнамеряваш да споделиш с мен какво се случи с онези двамата?

Ричардс нямаше нищо за споделяне. Сайкс се нуждаеше от него, но нямаше как да му стане симпатичен или да го хареса.

Сайкс се изправи и застана до Ричардс пред мониторите. Нагласи звука и приближи картината, на която се виждаше Нула.

— Били са приятели, знаеш ли — каза той. — Лиър и Фанинг.

Ричардс кимна.

— И аз така разбрах.

— Така ли? Добре. — Сайкс пое дълбоко въздух, без да отделя очи от Нула. — Противен начин да се отнасяш с приятелите си.

Сайкс насочи поглед към Ричардс, който все още седеше на своя компютърен терминал. Сайкс му се видя небръснат от дни, на изкуствената светлина изглеждаше кривоглед, с мътен поглед. За миг имаше вид на човек, който не си спомня къде се намира.

— Ами ние? — попита той Ричардс. — Ние приятели ли сме?

Ето това за Ричардс си беше ново. Явно сънищата на Сайкс са по-страшни, отколкото предполагаше. Приятели! Пука ли му на някого какви са?

— Разбира се — каза Ричардс и даже се усмихна. — Приятели сме.

Сайкс задържа погледа си върху него за миг.

— Като се позамисля — каза той, — приятелството не ми се вижда добра идея — и отхвърли представата за приятелството. — Все пак благодаря.

Ричардс знаеше какво тормози Сайкс: момичето. Сайкс имаше две деца. Пораснали вече момчета, завършили военната академия Уест Пойнт като своя старец. Единият работеше в Пентагона, към разузнаването, а другият беше в танк в пустинята, на позиция из земите на арабите. Ричардс се размисли, че сигурно и внуци имаше в тази история. Може Сайкс да го е споменал мимоходом, но това не бяха от обичайните им теми за разговор. Все едно, той не приемаше тази работа с момичето. Истината беше, че на Ричардс така или иначе му беше все тая какво иска Лиър.

— Наистина трябва да поспиш — каза Ричардс. — Приемаме обект след — погледна часовника си — три часа.

— Може и да остана буден. — Сайкс се запъти към вратата, където обърна уморен поглед към Ричардс. — Ако ми позволиш да те попитам, между нас само, как толкова бързо го докара?

— Лесно — сви рамене Ричардс. — Засякох го на групов транспорт извън Уейко. Група войници от резерва, но се води като федерален коридор. Кацнали са в Денвър малко след полунощ.

Сайкс свъси вежди.

— Федерален коридор или не, твърде бързо стана. Имаш ли понятие защо е цялото бързане?

Ричардс не беше сигурен. Заповедта беше дошла по връзка от Специални оръжия. Но би се обзаложил, че има връзка с просмукания с пот нар, чинията засъхнала супа и годината без слънчева светлина и чист въздух, с лошите сънища и евтиния хотел, както и с всичко останало. По дяволите, ако ситуацията се огледа внимателно, което отдавна се беше отказал да прави, всичко водеше обратно към вечно заровената в книги Елизабет Макомб Лиър, дългата битка с рака и така нататък, и така нататък.

— Поисках услуга и заличаването беше осигурено от Лангли. Навсякъде в системата, до последната следа. Погледнато отвсякъде, Картър вече не съществува. Не може да си купи и пакетче дъвки.

Сайкс се намръщи.

— Никой не е никой. Винаги има някой, който се интересува.

— И така да е. Този приятел обаче пътува насам.

Умълчан, Сайкс се задържа още миг на вратата. И двамата знаеха какво означава мълчанието.

— Ами — заключи той — все пак идеята не ми харесва. Затова си имаме и процедура. Три затвора, трийсет дни, а после го докарваме тук.

— Това заповед ли е? — шега беше. Сайкс не можеше да му дава заповеди, поне истински. Ричардс само позволяваше да има такова впечатление.

— Не, забрави. — Сайкс се прозя с ръка пред уста. — Какво ще правим, ще го върнем ли?

Потропа по обратната страна на вратата с ръка.

— Обади ми се като пристигне ванът. Ще бъда горе. Буден.

Странна работа, Сайкс си отиде, а на Ричардс му се прииска да се беше позадържал при него. В известен смисъл може и приятели да бяха. Ричардс и преди се беше занимавал с противни задачи. Известно му беше, че настъпва момент, в който тонът се променя, като престояла твърде дълго бутилка мляко. Човек разбираше, че си приказва, сякаш нищо няма значение, сякаш всичко вече е свършило. От този миг останалите започваха да му се струват симпатични, което беше проблем. След това нещата бързо тръгваха на зле.

У Картър нямаше нищо необичайно, просто още един екземпляр, който друго освен кожата си за продан нямаше. Но момичето — какво можеше да иска Лиър от шестгодишно момиченце?

Ричардс насочи вниманието си към мониторите и взе слушалките. Бабкок се беше отдръпнал към ъгъла и ломотеше. У Бабкок имаше нещо, което непрестанно го тормозеше. Сякаш Ричардс беше той, сякаш Бабкок притежаваше част от него. Не можеше да се отърси от това чувство. Ричардс можеше да седи и го слуша с часове. Понякога заспиваше пред мониторите със слушалки на ушите си.

Отново погледна часовника, знаеше, че не бива, но не се въздържа. Минаваше три. Нямаше настроение за ново раздаване на картите, да си гледа работата онова копеленце от Сиатъл, нямаха значение и часовете в очакване на вана да влезе в двора на Комплекса и изведнъж да зейне пред него като паст, която може цял да го погълне.

Не се сдържа. Нагласи силата на звука и се настани пак да слуша, потънал в размисъл какво се опитваха да му кажат звуците, които чуваше.