Метаданни
Данни
- Серия
- Проходът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Passage, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 38гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2016 г.)
Издание:
Автор: Джъстин Кронин
Заглавие: Проходът
Преводач: Евелина Пенева
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Редактор: Стела Арабаджиева
Консултант: Митко Илиев
Коректор: Цветана Грозева
ISBN: 978-954-783-135-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930
История
- —Добавяне
VIII
Раят
Островът гъмжи
от шумове, мелодии и звуци,
изпълващи слуха със сънна сладост
и винаги безвредни; много често
безбройни струнни инструменти бръмкат
приятно във ушите ми, а друг път
долавям гласове, които даже
от дълъг сън току-що да съм станал,
приспиват ме отново.
Четирийсет и седем
Пътуваха от часове. Можеха единствено да лежат на металния под, но беше невъзможно да спят. Сякаш всеки път, когато Майкъл притвореше очи, камионът се раздрусваше от неравност на пътя или завиваше в една или друга посока и тялото му политаше.
Вдигна глава да види дневната светлина иззад единствения прозорец на купето, подсилен със стоманена решетка малък отвор във вратата. Устата му съвсем пресъхна. Чувстваше се разбит, сякаш чук го е млатил цялата нощ. Изправи се и седна, облегнал гръб на стената на друсащото се купе и изтри лепкавата мръсотия от очите си. Другите лежаха, облегнати на раниците си в различни неудобни пози. Всички имаха някакви наранявания, но Алиша изглеждаше най-зле. Лежеше с лице към него и гръб към стената. Лицето й беше бледо и влажно, очите отворени, но погледът й беше безжизнен. Предишната нощ Маусами се постара да почисти раната и да превърже крака на Алиша, но Майкъл знаеше, че раната е тежка. Само Ейми, изглежда, спеше. Лежеше свита на пода до него, с прибрани към гърдите колене. Косата й беше разпиляна по бузата й и се люлееше насам-натам от движението на камиона.
Споменът го връхлетя като плесница.
Сара, сестра му, беше изчезнала.
Спомни си как тичаше с всички сили през кухнята и навън към товарната платформа заедно с останалите, където се оказа обкръжен — навсякъде бяха, все едно пушеците си бяха спретнали проклета веселба на улицата — после камиона с огромното дуло, което се приближаваше към тях и бълваше огнени пламъци. Влизайте, влизайте, крещеше към него жената от покрива. Уцелила беше момента, Майкъл се оказа парализиран от страх. Прикован към земята. Холис и другите му крещяха: Хайде, хайде, а Майкъл не можеше да помръдне и мускул. Сякаш бе забравил как. Камионът беше на не повече от десет метра, които изглеждаха като хиляда. Обърна се и един от виралите го прикова с поглед, наклонил глава по онзи странен техен начин, и всичко тръгна на забавен каданс, което не беше никак добре. Боже, казваше глас в главата на Майкъл, боже боже боже, и тогава жената улучи вирала с огнехвъргачката, заля го с огнена течност. Зацвъртя като топка мазнина. Майкъл всъщност чу пукването. После с изненадваща сила някой го затегли за ръка — Ейми, от всички тъкмо тя, не предполагаше, че такова дребно създание крие толкова сила — заблъска го към камиона.
Вече беше сутрин. Майкъл полетя напред, когато колата забави ход. До него Ейми отвори очи, претърколи се и седна, отново притиснала колене до гърдите си, вперила поглед във вратата.
Камионът спря. Кейлъб пропълзя до прозореца и надзърна навън.
— Какво виждаш? — Питър се беше понадигнал. В косата му имаше засъхнала кръв.
— Някаква сграда, но е твърде далече.
По покрива се чуха стъпки, вратата на шофьора се отвори и затвори.
Холис посегна към пушката си.
Питър го спря с ръка.
— Почакай.
— Ето ги… — каза Кейлъб.
Вратата се отвори и дневната светлина заслепи очите им. Две въоръжени фигури, осветени в гръб. Жената беше млада, с тъмна, остригана до скалпа коса. Мъжът, много по-възрастен, с фино, широко лице, с нос, който сякаш беше ударен, и небръсната от няколко дни брада. И двамата носеха грубите си ризници, които придаваха на главите им странна несъразмерност.
— Предайте оръжията си.
— Хора, кои сте по дяволите? — поинтересува се Питър.
Жената насочи оръжие.
— Всичко. И ножовете също.
Свалиха оръжията си, плъзнаха пушките и ножовете по пода към вратата. На Майкъл не му беше останало друго освен отвертката — загуби пушката си при бягството в хотела, без дори да е стрелял и веднъж с тая проклетия — но все пак я предаде. Не искаше да го застрелят заради някаква си отвертка. Докато жената събираше оръжията им, втората фигура, която все още и дума не беше казала, ги държеше на мушка. В далечината Майкъл различи очертанията на продълговата ниска сграда на фона на голи хълмове.
— Къде ни водите? — попита Питър.
Жената вдигна метална кофа от земята и я постави на пода на камиона.
— Допикае ли ви се, използвайте я — и тръшна вратата.
Питър удари по стената на кабината.
— Мамка му.
Потеглиха. Температурата бавно се покачваше. Камионът отново забави ход, зави на запад. Дълго време автомобилът подскачаше неистово, после започнаха да се изкачват. Горещината в кабината беше непоносима. Изпиха и остатъка от водата, никой не използва кофата.
Питър залумка по стената, която ги разделяше от кабината на шофьора.
— Ще се изпечем тук!
Времето минаваше. Мълчаха. Едва дишаха. Случилото се беше като някаква зловеща подигравка с тях. Спасиха ги от виралите, само за да се изпекат до смърт в каросерията на камиона. Майкъл ту изпадаше в несвяст, ту се връщаше в съзнание, сякаш се носеше в сън, но не точно. Топло му беше, непоносимо топло. В някакъв момент разбра, че са започнали да се спускат, въпреки че тази подробност му се стори нищожна, като да принадлежеше на друг човек.
Постепенно Майкъл осъзна, че колата е спряла. Халюцинираше вода, студена вода. Изливаше се върху него и през него, а и сестра му беше там, също и Елтън, който се усмихваше с онази своя грозновата усмивка. Всички бяха там, Питър и Маусами, Алиша и родителите й, всички сякаш плуваха заедно в изцелителната й синева и за миг Майкъл си пожела съзнанието му да се върне към нея, към този прекрасен сън с вода.
— Боже — каза глас.
Майкъл отвори очи към остра бяла светлина и сред непогрешимата миризма на животинска тор. Извърна глава към вратата и видя две фигури. Знаеше, че и преди ги и виждал, но не можеше да каже кога. Сред блестяща светлина, която идваше откъм гърба му и създаваше впечатление, че се рее, между тях стоеше висок мъж със стоманеносива коса, облечен в подобна на оранжев работен комбинезон дреха.
— Боже, боже — говореше мъжът — Седмина. Да не повярва човек — обърна се към другите. — Не стойте така. Трябват ни носилки. Бързо.
Другите двама се затичаха. До съзнанието на Майкъл стигна мисълта, че има нещо изначално сбъркано. Все едно всичко се случваше в другия край на тунел. Той не можеше да каже нито къде е, нито защо е там, макар да чувстваше, че доскоро е знаел, върна се усещането за дежа-вю. Цялата работа беше някаква шега, но шегата не беше от смешните, даже хич. В устата му имаше някакъв голям, сух предмет, дебел като юмрук: собственият му език, от който се задушаваше. Чу как Питър мъчително и дрезгаво попита:
— Кои… сте… вие?
— Казвам се Олсън. Олсън Хенд — по обветреното му лице пробягна усмивка, само че това вече не беше среброкосият мъж, ами Тео — в другия край на тунела беше лицето на Тео — и това беше последното, което Майкъл видя, преди тунелът да се срути и мислите му да се пръснат.
Изплуваше бавно към повърхността, изкачваше се през слоеве тъмнина за период от време, което едновременно беше кратко и дълго, един час, проточил се до ден, един ден, проточил се до година. Тъмнината отстъпи на разширяваща се белота над него и постепенно изплува съзнанието, което го отдели от заобикалящата го обстановка. Очите му бяха отворени и примигваше. Изглежда, никоя друга част от него не беше в състояние да се движи, само очите, влажно примигваше с клепки. Чу гласове, които се движеха около него като далечни птичи песни, носещи се в обширното небе. Помисли си: Студено е. Студено му беше. Прекрасно, възхитително студено.
Спа, а когато отвори очи, отново беше изминал неизвестен интервал от време, знаеше, че е в легло, че това легло е в стая и че не е сам. Невъзможно беше да вдигне главата си. Костите му тежаха като желязо. Намираше се в някаква лечебница, бели стени и бял таван, снопове светлина падаха под ъгъл над бял чаршаф, който покриваше тялото му и под който явно беше гол. Въздухът беше хладен и влажен. Отнякъде над и зад него идваше ритмичното пулсиране на машини и капене на вода върху метален съд.
— Майкъл? Майкъл чуваш ли ме?
До неговото легло седеше жена — помисли си, че е жена — с тъмна къса коса, като на мъж, гладко чело и лице и малки, тънки устни. Гледаше към него с очевидно голяма тревога. Майкъл почувства, че вече май я е виждал и толкова. Широк оранжев костюм обвиваше стройната й фигура и като всичко при нея изглеждаше смътно познато. Зад нея имаше някакъв екран, който ограничаваше полезрението му.
— Как се чувстваш?
Опита се да говори, но думите угасваха в гърлото му. Жената повдигна пластмасова чаша от масата до главата му и постави сламка на устните му: вода, чиста и студена, с доловим метален привкус.
— Така. Пий на малки глътки.
Пи дълго. Какъв прекрасен и удивителен вкус имаше водата. Приключи и тя върна чашата на масата.
— Температурата ти спадна. Сигурна съм, че искаш да видиш приятелите си.
Езикът му беше натежал и тромав в устата му.
— Къде съм?
Тя се усмихна.
— Защо да не ти разкажат те?
Жената изчезна зад екрана и го остави сам. Коя беше тя? Какво беше това място? Чувстваше се така, сякаш е спал с дни, съзнанието му се носеше в поток от странни сънища. Опита се да си ги припомни. Някаква дебела жена. Дебела жена, която издишаше дим.
Мислите му бяха прекъснати от гласове и стъпки. Питър се показа до леглото му. На лицето му засия усмивка.
— Виж ти, кой е буден! Как си?
— Какво… стана? — програчи Майкъл.
Питър седна до леглото на Майкъл. Отново напълни чашата и подържа сламката на устните на Майкъл.
— Май не си спомняш. Получи топлинен удар. Припадна в камиона — кимна към жената, която стоеше отстрани и мълчаливо наблюдаваше. — Вече си видял Били, предполагам. Съжалявам, че не съм бил тук, когато си се събудил. Всички се редувахме — приведе се. — Майкъл, трябва да видиш това място. Изумително е.
Това място, помисли си Майкъл. Къде се намираше? Погледна към жената, която ведро се усмихваше. Изведнъж споменът се сглоби в паметта му. Жената от камиона.
Трепна, изби чашата от ръката на Питър и водата се разля по него.
— Рояци, Майкъл.
— Какво има?
— Тя се опита да ни убие!
— Малко преувеличаваш, не мислиш ли? — погледна към жената и се засмя, сякаш между тях имаше някаква шега. — Майкъл, Били ни спаси. Не помниш ли?
Имаше нещо смущаващо във веселието на Питър, помисли си Майкъл. Това безгрижие никак не се връзваше с фактите. Явно беше много болен, може дори вече да е умрял.
— Ами крака на Лиш? Тя добре ли е?
Питър разсея тази тревога.
— Добре е, всички са добре. Чакат ти да се възстановиш. — Питър се приведе отново към него. — Наричат го Раят, Майкъл. Всъщност е стар затвор. Това е мястото, на което се намираш сега, лечебницата.
— Затвор. Като място за арести?
— Подобно. Всъщност вече не използват затвора. Трябва да видиш мащаба на операцията им. Почти триста Бродници. Макар че сега май ние се оказваме Бродници. И знаеш ли кое е най-хубавото, Майкъл? Приготви се. Няма пушеци.
Говореше безсмислици.
— Какви ги говориш, Питър?
Питър сви рамене озадачено, все едно въпросът не си заслужаваше притеснението.
— Не знам. Просто няма. Слушай — продължи той, — когато се изправиш на крака, сам ще го видиш. Трябва да видиш колко голямо е стадото. Истинско стадо от едър добитък — усмихваше се глуповато към Майкъл. — Какво ще кажеш? Можеш ли да седнеш?
Не можеше, но нещо в тона на Питър го наведе на мисълта, че поне може да опита. Майкъл се понадигна на лакти. Стаята започна да се накланя. Мозъкът му болезнено избухна в черепа му. Падна отново на леглото.
— Боже. Как боли.
— Добре, добре. Не бързай. Били казва, че главоболието е в реда на нещата след подобен удар. Много бързо ще се възстановиш.
— Получил съм удар, така ли?
— Ти наистина не си спомняш, а?
— Така се оказва — Майкъл дишаше съсредоточено, опитваше се да се успокои. — Колко време съм бил в безсъзнание?
— Днес да броим ли? Три дни — Питър погледна жената. — Не, сложи ги четири.
— Четири дни?
Питър сви рамене.
— Съжалявам, че изпусна веселбата. Но добрата новина е, че се възстановяваш. Да се съсредоточим над тази мисъл.
Майкъл усети как гневът надделява у него.
— Веселба ли? Питър, какво ти е? Намираме се някъде си. Нямаме никакво оръжие. Тази жена се опита да ни изтрепе. А ти ми разправяш, че всичко е приказно.
Отварянето на вратата прекъсна разговорът им. Чу се весел смях. Алиша с патерици заобиколи екрана. След нея вървеше мъж, когото Майкъл не разпозна — свирепи сини очи, брадичка, като издялана от камък. Майкъл или халюцинираше, или двамата играеха на някаква игра като Малките?
Тя рязко спря в долния край на леглото.
— Стани, Лазаре. Как си, партньоре?
От изумление Майкъл не успя да отговори. И кой е Лазар?
Алиша се обърна към Питър.
— Не му ли каза?
— Тъкмо щях да го сторя — каза Питър.
— Какво да ми каже?
— Сестра ти, Майкъл — Питър се смееше срещу него — Тук е.
Очите на Майкъл се напълниха със сълзи.
— Не е смешно.
— Не се шегувам, Майкъл. Сестра ти е тук. Невредима.
— Не си спомням.
Шестимата стояха скупчени около леглото на Майкъл: Сара, Питър, Холис, Алиша, жената на име Били и мъжът със сините очи, който се беше представил на Майкъл като Джуд Крип. След като Питър съобщи на Майкъл новината, Алиша излезе да доведе сестра му. След секунди Сара се втурна в стаята и го връхлетя, хлипаше и се смееше. Толкова необяснимо беше, че Майкъл не знаеше откъде да започне, какво да пита. Сара беше жива. За минута само това беше от значение.
Холис му обясни как я открили. Ден след пристигането им той и Били се върнали в Лас Вегас, за да потърсят хъмвитата. Стигнали до хотела и заварили всичко в развалини, бетонни останки, от които се виел дим и висели греди. Цялата източна страна на сградата рухнала, планина от развалини затрупали улицата. Хъмвитата били някъде зад нея, смачкани до неузнаваемост. Сажди и прахоляк изпълвали въздуха, всичко било покрито с пепел. Съседен хотел, върху който се прехвърлил пожарът, продължавал да тлее. Но сградата от източната страна, където Холис видял виралът да отнася Сара, стояла невредима. Това, оказало се, било ресторант Айфеловата кула. Дълго стълбище стигало до върха на кулата с огромна зала, обкръжена от прозорци, много от които изпочупени или липсващи и гледали към разрушения хотел.
Под една от масите в безсъзнание лежала Сара. Холис я докоснал и тя се пробудила, но погледът й бил стъклен, празен. Изглежда не знаела нито къде е, нито какво се е случило с нея. По лицето и ръцете си имала охлузвания. Една от китките й изглежда била счупена, защото я държала странно в скута си. Холис я вдигнал на ръце и слязъл по единайсетте етажа стъпала на притъмнялото и изпълнено с гъст дим стълбище. Сара започнала да се опомня чак на половината път за Рая.
— Така ли е станало наистина? — попита Майкъл сестра си.
— Щом казва. Честно, Майкъл, аз си спомням единствено как играя сама на карти. После се озовах в камиона с Холис. Преди това нямам никакви спомени.
— Наистина ли си добре?
Сви рамене. Така било. С изключение на охлузванията и бинтованата с шина китка, която се оказала, че не е счупена, а само изкълчена, по нея нямало видими наранявания.
— Чувствам се добре. Не мога да го обясня.
На стола си Джуд се извърна към Алиша.
— Трябва да призная, Лиш, че те бива да организираш веселби. Искаше ми се да видя изражението им, докато мяташ граната.
— И Майкъл има принос за веселбата. Той ни каза за метана. А пък Питър използва тигана.
— Тази част все още не ми е много ясна — намръщи се Били. — Ти мислиш, че се е забавила заради отражението си?
Питър сви рамене.
— Знам само, че свърши работа.
— Може пък виралите да не си падат по готвенето ти — предположи Холис.
Разсмяха се.
Толкова странно беше, помисли си Майкъл. Не само разказа за случилото се, но и начинът, по който всички се държаха, съвсем и безкрайно безгрижни.
— Хич не проумявам обаче какво изобщо сте търсели на това място — продължи той — радвам се, че сте тук, но не ми изглежда да е случайност.
Отговори Джуд:
— Редовно изпращаме патрули към града, за да събират полезни материали. Когато хотелът пламна, бяхме само на три преки от него. Имаме укрепен подслон в приземието на едно от старите казина. Чухме взрива и се втурнахме натам — Усмихна се. — Чист късмет си е, че ви видяхме.
Майкъл се замисли над чутото.
— Не може да е истина — каза той след миг. — Ясно си спомням. Хотелът избухна след като излязохме. Вече бяхме там.
Джуд умислено поклати глава.
— Не е точно така.
— Не, питай я. Тя видя всичко — Майкъл се обърна към Били, която хладнокръвно го наблюдаваше със същата сдържана тревога. — Ясно си спомням. Стреляхте по тях с оръжие, а Ейми ме издърпа в камиона. Тогава чухме експлозията.
Холис се намеси преди Били да отговори:
— Май малко си го поразбъркал, Майкъл. Аз те издърпах в камиона. Хотелът вече гореше. Вероятно това имаш предвид.
— Мога да се закълна — Майкъл отново впери поглед в Джуд, в изсеченото му както с длето лице. — И казвате, че сте бил в подслона, така ли?
— Горе-долу.
— На три преки.
— Почти — усмихна се сговорчиво — Казах ти вече, втори такъв късмет няма да има, приятел.
Майкъл долови нажеженото и изнервено внимание на всички. Историята на Джуд не пасваше, очевидно беше. Кой ще тръгне да напуска сигурността на укрепен подслон посред нощ и да се втурва към горяща сграда? И защо всичко се натъкмяваше с него? Три улици от три страни на хотела бяха блокирани с отломки. Това означаваше, че Джуд и Били са дошли от източна посока. Опита се да си спомни от коя страна на сградата излязоха. Юг, помисли си той.
— Проклятие, не знам — каза най-накрая. — Може пък и аз да не помня точно. Истината е, че в главата ми всичко е каша.
Били кимна.
— Нормално е да е така след продължителен период на безсъзнание. Сигурна съм, че след няколко дни ще започнеш да си припомняш.
— Били е права — каза Питър. — Да оставим пациента да се съвзема. — Обърна се към Холис. — Олсън каза, че ще ни изведе из нивите да разгледаме. Да видим как те правят нещата.
— Кой е Олсън? — попита Майкъл.
— Олсън Хенд. Той е главният тук. Сигурен съм, че скоро ще се запознаеш с него. Какво ще кажеш, Холис?
Едрият мъж се засмя.
— Добра идея.
С тези думи всички станаха да си вървят. Майкъл се примири, че ще лежи сам, озадачен от странните нови обстоятелства, когато в последния миг Сара се втурна обратно към него. Джуд я наблюдаваше иззад екрана. Тя улови Майкъл за ръката и бързо го целуна по челото, за първи път от години.
— Радвам се, че си добре — каза тя. — Събирай сили, нали? Всички чакаме да се съвземеш.
Майкъл напрегнато слушаше как излизат. Стъпките им, после шум от тежката врата, която се отваря и затваря отново. Изчака още минута, за да се увери, че е сам. Отвори ръка, за да прочете късчето хартия, което Сара тайно беше скрила там.
Нищо не им казвай.