Джъстин Кронин
Проходът (42)

Четирийсет

Наближаваше полунощ, а заради полицейския час навън бяха само членовете на Стражата. На Стената всичко изглеждаше тихо. В изминалите часове Питър стори всичко по силите си, за да се справи с положението. Не се беше появил да застане на пост и никой не го потърси. Може би не им бе хрумнало да го търсят във Фара или в камиона на ФАИС, откъдето наблюдаваше затвора. С настъпването на нощта и оредяването на Стражата Йън беше поставил там само един Страж на пост, Гълън Строс. Но Питър се съмняваше, че Сам и останалите ще предприемат каквото и да било преди зазоряване. Дотогава мислеше да е изчезнал.

Лечебницата се охраняваше строго от двама Стражи — един на предната врата и един на задната. Дейл беше преместен на Стената, затова Питър нямаше как да влезе вътре, но Сара все още можеше да влиза и да излиза, когато иска. Скри се в храсталаците при стената на двора и я зачака да се покаже. Измина доста време, преди вратата да се отвори и тя да излезе на верандата. Размени няколко приказки със Стража на пост, Бен Чоу, после слезе по стъпалата и тръгна по пътеката, явно на път за вкъщи, където да хапне нещо. Питър я проследи на дискретно разстояние, докато не се убеди, че вече не са в полезрението на Стража, и бързо я приближи.

— Ела с мен — каза той.

Поведе я към Фара, където Майкъл и Елтън чакаха. Майкъл обясни и на сестра си онова, което Питър вече знаеше. Стигна до сигнала и й показа написаното в дневника, Сара го взе от ръцете му и го разгледа.

— Добре.

Майкъл се намръщи.

— Какво ще рече това „добре“?

— Майкъл, не се съмнявам в теб. Познавам те отдавна. Но какво ще правим ние с тази информация? На колко километра от тук е Колорадо, хиляда?

— Около шестстотин — каза Майкъл. — Горе-долу.

— И как ще стигнем до там?

Майкъл замълча. Погледът му се насочи покрай сестра му към Елтън, който кимна.

— Истинският проблем е какво ще стане, ако не стигнем.

И тогава Майкъл им каза за батериите.

Питър прие новината със странна незаинтересованост, усещане за неизбежност. Естествено, батериите издъхваха, всички батерии. Долавяше го във всичко случило се; сякаш в сърцето си вече го е знаел. Като момичето. Момичето Ейми, Момичето от Никъде. Фактът, че беше дошла при тях, когато батериите са към края си, беше повече от съвпадение. Оставаше му да действа според вече известните му факти.

Осъзна, че дълго никой не е проговорил.

— Кой друг знае? — попита Майкъл.

— Само ние — поколеба се — и брат ти.

— На Тео ли си казал?

Майкъл кимна.

— Да не бях му казвал. Той ме посъветва да не споделям с никого. Мълчах досега.

Естествено, мислеше си Питър. Естествено, че Тео е знаел.

— Мисля, че не искаше хората да се страхуват — обясни Майкъл. — Когато са безпомощни пред неизбежното.

— Но ти мислиш, че не е неизбежно.

Майкъл замълча, потри очи с пръсти. Питър видя умората от дългите часове будуване. Никой от тях изобщо не беше мигвал.

— Знам аз какво бих направил, Питър. Сигналът вероятно е автоматичен. Но ако Армията все още е там, не виждам как така няма нищо да предприемем. Ако в търговския център тя е направила каквото казваш, може би е в състояние да ни защити.

Питър се обърна към Сара. След казаното от Майкъл той се изненада от самообладанието й. По лицето й нямаше никаква емоция. Но тя беше медицинска сестра. Питър познаваше тази твърдост.

— Сара? Нищо не казваш.

— Какво искаш да кажа?

— Ти си с нея през цялото време. Според теб тя какво е?

Сара въздъхна.

— Знам само какво не е. Тя не е вирал, вижда се. Но не е и човешко същество като останалите. Не и по начина, по който се самоизцелява.

— Има ли някаква причина да не говори?

— Не и такава, която да открия. Ако е толкова стара, колкото казва Майкъл, може би е забравила да говори.

— И никой друг не е я е виждал.

— От вчера никой — подвоуми се. — Имам усещането, че всички някак… се страхуват от нея.

— Ами ти?

Сара се намръщи.

— Защо да се страхувам от нея, Питър?

Той не знаеше. Въпросът и на него му се стори странен, щом го изрече.

Сара се изправи.

— Трябва да се връщам. Бен ще започне да се чуди къде съм — постави ръка на рамото на Майкъл. — Намери начин да си починеш. И ти, Елтън. И двамата изглеждате ужасно.

Вече беше до вратата, когато се извърна отново към Питър.

— Ти не говориш сериозно, нали? За пътуването до Колорадо.

Въпросът изглеждаше твърде обикновен. Но всичко казано дотук навеждаше на това заключение. Питър се почувства като след излизането от библиотеката, когато Тео го беше попитал: Ти за какво гласуваш?

— Защото, ако сте го намислили — каза Сара, — както вървят нещата, няма да чакам много, преди да я махна от това място.

И излезе от Фара.

С отсъствието на Сара в стаята настъпи дълбоко тишина. Питър знаеше, че тя има право. Разумът му обаче някак не успяваше да улови в цялост въпросите, над които разсъждаваха. Момичето, Ейми, гласът в главата му, който му казваше, че майка му тъгува по него; батериите, които излизаха от строя, за които Тео е знаел; съобщението от радиото на Майкъл, като сигнал, който е прекосил не само пространството, но и самото време и им говореше от миналото. Всичко беше част от едно цяло, но ето че цялото му убягваше, като че някакво решаващо късче информация продължаваше да липсва.

Питър се улови, че гледа към Елтън. Старецът не беше продумал и дума. Питър си мислеше, че е заспал.

— Елтън?

— Ъмм?

— Умълчал си се.

— Няма какво да кажа — отвърна той, а очите му се извиха нагоре. — Знаеш с кого трябва да поговориш. Вие, момчетата от рода Джаксън, сте все едни и същи. Излишно е да ти го казвам.

Питър се изправи.

— Къде отиваш? — попита Майкъл.

— Да науча отговора — каза той.

 

 

Санжай Патал не можеше да спи. Лежеше в леглото си и дори очи не можеше да затвори.

Заради момичето. Това Момиче от Никъде. Тя някак се вмъкна в него, в ума му. Момичето беше там с Бабкок и Безброя — какъв Безброй? Чудеше се той, защо мислеше за Безброя? — и сякаш сега беше някой друг, нов човек, несвой. Искаше му се… Какво? Малко покой. Малко ред. Да спре това чувство, че нещата не са каквито изглеждат, че светът не е светът. Какво беше казал Джими за очите на момичето? Но очите й бяха затворени, ясно го видя, очите й бяха затворени и изобщо не ги отвори. В него бяха тези очи, сякаш всичко, което виждаше, го гледаше едновременно от два ъгъла, отвътре и отвън, Санжай и не Санжай, а онова което виждаше, беше въже.

Защо мислеше за въже?

Възнамеряваше да намери Стария Чоу. Затова беше излязъл от къщи миналата нощ и оставил Глория да спи в кухнята. Необходимостта да намери Стария Чоу беше силата, която го извади от леглото, накара го да слезе по стълбите и да излезе през вратата. Прожекторите, спомни си Санжай. Щом излезе на двора, светлината им избухна в очите му като бомба, яркостта им експлодира в ретините му, изпепели ума му от болка, която не беше истинска, а като спомен от болка, и заличи намеренията му за Стария Чоу, Склада или каквото там искаше да направи. Следващите си действия изглежда беше извършил в състояние на безволие. Картините в паметта му бяха несвързани, като разпръснато на пода тесте карти. След това Глория го беше открила, свит на кълбо в храстите в основата на къщата им, да циври като дете. Санжай, говореше му тя, какво си направил? Какво си направил, какво си направил? Не можеше да й отговори — в онзи момент съвсем честно: и понятие си нямаше — но по лицето и гласа й разбираше, че е сторил нещо чудовищно, немислимо, все едно е убил някого. Остави се да го поведе обратно към къщата и нагоре по стълбите към леглото. Чак когато слънцето изгря, той си спомни какво беше сторил.

Полудяваше.

Така измина денят. Само като останеше буден — не точно буден, ами като лежеше напълно неподвижно, събрал цялата си воля да го понесе — вярваше, че ще съумее може би да възстанови хармонията на обърканото си съзнание и да избегне повторение на събитията от предходната нощ. Това беше новото му бдение. На няколко пъти, малко след зазоряване и после, с наближаването на нощта, долу се чуха гласове (на Йън, Бен и Глория; чудеше се какво ли е станало с Джими). Но и това беше отминало. Чувстваше се като в мехур, всичко ставаше някъде далеч от него, отвъд досега му. На моменти осъзнаваше присъствието на Глория в стаята, притесненото й лице, надвесено над него, задаваше му въпроси, на които сам не можеше да отговори. Да им кажа ли за пушките, Санжай? Да им кажа ли? Не знам какво да правя, не знам какво да направя. Защо не ми говориш, Санжай? Но той все така нищо не можеше да каже. Само да проговореше — и щеше да разруши заклинанието.

Сега я нямаше. Глория я нямаше, Маусами я нямаше, нямаше никого. Неговата Маусами. В съзнанието му беше нейният образ — не на порасналата жена, в която се беше превърнала, а на мъничкото бебе, вързопчето топъл нов живот, което Прудънс Джаксън беше поставила в ръцете му — и докато този образ избледняваше, а Санжай най-после затвори очи, той чу гласа, гласа на Бабкок, който идваше от мрака.

Санжай. Бъди мой.

Сега беше в кухнята. Кухнята от Времето Преди. Част от него казваше: Затворил си очи, Санжай. Каквото и да правиш, не трябва да затваряш очи. Но вече беше прекалено късно, той отново беше в съня, съня за жената и телефона, одимения й смях и после ножа — ножът беше в ръката му. Грамаден, неудобен нож, с който щеше да сече думите, думите със смях, от гърлото й. А гласът се надигна към него от мрака.

Доведи ми ги, Санжай. Доведи ми ги един по един. Доведи ми ги, по този начин трябва да живееш и по никой друг.

Тя седеше на масата и го гледаше с грамадното си подпухнало лице, от устните й излизаше дим на малки сиви облачета. Глейш ли кво прайш с ножа? А? Плашиш ли ме?

Давай. Убий я. Убий я и бъди свободен.

Нахвърли й се и я прободе с ножа, вложил всичките си сили.

Нещо обаче не беше наред. Ножът беше заседнал, лъскавият му блясък замръзнал на половината път. Някаква сила се беше намесила в съня и държеше ръката му, усещаше хватката й. Жената се смееше. Той се дърпаше и теглеше, напъваше се да измъкне ножа надолу, но полза нямаше. Пушекът излизаше от устата й и тя му се присмиваше, присмиваше, присмиваше, присмиваше…

Трепна и се събуди. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Всеки нерв на тялото му беше обтегнат до скъсване. Сърцето му! Сърцето му!

— Санжай? — в стаята беше влязла Глория, носеше фенер. — Санжай, какво има?

— Доведи Джими!

Разкривеното й от страх лице се намираше на притеснително близко разстояние до неговото.

— Той е мъртъв, Санжай? Не помниш ли? Джими е мъртъв!

Той отметна настрани завивките, изправи се, отиде до средата на стаята. В него бушуваше дива сила. Този свят, с неговите подробности. Леглото, скрина, жената на име Глория, съпругата му. Какво правеше той? Къде искаше да отиде? Защо търсеше Джими? А Джими беше мъртъв. Джими беше мъртъв, Стария Чоу беше мъртъв, Уолтър Фишър, Со Рамирез, Полковника, Тео Джаксън, Глория, Маусами и дори той самият — всички бяха мъртви! Защото светът не беше светът, там беше работата, това беше ужасната истина, която беше открил. Това беше свят на сънища, воал от светлина, звук и материя, която прикриваше истинския свят отвъд. Бродници в сън на мъртви, това бяха. Сънуваше ги момичето, онова Момиче от Никъде. Светът беше сън и тя ги сънуваше!

— Глория — дрезгаво проговори, — помогни ми.

 

 

В кухнята на Леля все още гореше фенер и разпръскваше милиони правоъгълници от жълта светлина по пода. Питър най-напред почука на вратата, после тихо влезе.

Завари старицата да седи на кухненската си маса. Нито пишеше, нито пиеше чай, а когато влезе, тя вдигна към него лице и едновременно с това посегна към овързаните шнурове на очилата около врата си. На лицето й се намести правилният чифт.

— Питър. Очаквах те.

Седна на стол срещу нея.

— Как разбра за нея, Лельо?

— За кого пък сега?

— Знаеш за кого, Лельо. Моля те.

Поклати леко глава.

— Бродницата ли имаш предвид? Ами сигурно е минал някой и ми е казал. Онзи Молиноу, май той беше.

— Говоря за времето отпреди две нощи. Ти ми каза нещо. Каза ми, че тя идва. Че знам коя е.

— Така ли съм казала?

— Да, Лельо. Така.

Старата жена се намръщи.

— Представа си нямам какво ми е било в ума. Преди две нощи, казваш?

Чу се да въздиша.

— Лельо…

Вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Добре, не се ядосвай сега. Пошегувах се. Толкова отдавна не съм се шегувала, че не устоях. Този твой поглед само — посрещна погледа му без да мигне. — Ами разкажи ми. Преди да споделя мнението си. Според теб тя какво е? Това момиче?

— Ейми?

— Не знам как се казва. Ако ти харесва да я наричаш Ейми, така й казвай.

— Не знам, Лельо.

Очите й изведнъж се разшириха.

— Естествено, че не знаеш! — закикоти се, после я връхлетя кашлица. Питър се изправи да й помогне, но тя го спря с махване на ръка. — Сядай — програчи. — Падна ми гласът и толкова — отне й малко време да се успокои, прочисти гърлото си с дълбоко покашляне. — Това трябва да откриеш. Всеки има нещо, което трябва да открие в живота си, това е твоето търсене.

— Майкъл казва, че е на сто години.

Старата жена кимна.

— Да си отварям очите тогава. По-стара жена. Внимавай тази Ейми да не започне да се разпорежда много-много.

Разговорът не водеше наникъде. Разговорките с Леля открай време не бяха лесна работа, но за пръв път я виждаше такава. Дори чай не му предложи.

— Лельо, ти и друго каза онази нощ — настоя той. — Нещо за възможност. Някаква възможност.

— Може и да съм. Прилича на мои думи.

— Дали е тя?

Избледнелите й устни се намръщиха.

— Ще кажа, че зависи.

— От какво?

— От теб.

Преди Питър да успее да каже нещо, жената продължи:

— О, само не придобивай такъв вид, цяло нещастие. Да се чувстваш изгубен е част от него — отдръпна се от масата и тромаво се изправи. — Хайде с мен тогава. Искам да ти покажа нещо. Може и да ти помогне да си избистриш решението.

Последва я по коридора до спалнята й. Както и останалата част от къщата, пространството беше претъпкано, но подредено, всичко беше на мястото си. До стената имаше старо легло с балдахин, по хлътването на дюшека разбра, че е пълен със слама. До него имаше дървен стол с фенер отгоре. Видя горната част на скрина, с който приключваше мебелирането на стаята и който беше украсен със сбирка от явно наслука подбрани предмети: стара стъклена бутилка с думите Кока-кола с избледнели букви от сложен шрифт; метална кутия — щом я вдигна, от нея се разнесе дрънчене като от карфици; челюст на някакво животинче; пирамида от плоски, гладки камъни.

— Това са ми скъпите вещи — каза Леля.

Сега, когато стояха в претъпканата стая, Питър осъзна колко е дребничка. Короната от бяла коса едва стигаше до раменете му.

— Така ги наричаше майка ми. Дръж наблизо скъпите си вещи, все повтаряше — посочи с извит пръст към скрина с огледало. — Не помня откъде са повечето, освен снимката, разбира се. Беше у мен при пътуването с влака.

Снимката стоеше в средата на бюрото. Питър я вдигна, обърна я към прозореца, за да я разгледа на светлината на прожекторите. Твърде мажа беше за потъмнялата и назъбена рамка. Питър предположи, че рамката е поставена по-късно. Виждаха се две фигури, застанали пред стъпала, които водеха към тухлена къща, мъжът стоеше отзад и се извисяваше над жената, ръцете му я прегръщаха през кръста, а тя се беше облегнала на него. Облечени бяха за студено време в дебели палта. По паважа пред тях Питър различи сняг. С годините цветовете бяха избледнели, затова всичките бяха в приглушен жълто-кафяв нюанс, но виждаше, че са тъмнокожи като Леля, с косата на Джаксън. Косите на жената бяха късо подстригани, почти като на мъжа. Жената носеше дълъг шал около шията си и се усмихваше право във фотоапарата. По начина, по който мъжът беше отместил поглед, на Питър му се стори, че е на косъм от разсмиването, запечатан от фотоапарата смях. Снимката беше забележителна, изпълнена с надежда и обещание — и в разсеяността на мъжа, в усмивката на жената и прегръдката му, ръцете му, които я притискаха към него, Питър долови присъствието на тайна, която беше само на двама им. А после различи и други подробности — жената стоеше леко извита, личеше опъването на палтото й — разбра каква е тайната. На снимката не бяха двама, а трима. Жената беше бременна.

— Мънроу и Анита — каза Леля. — Така се казваха. Това е нашата къща, 2121 Уест Лейвиър.

Питър докосна стъклото над корема на жената.

— Това си ти, нали?

— Е, че кой друг да е?

Питър върна снимката на мястото й на скрина. Искаше му се и той да притежаваше такъв спомен от родителите си. С Тео беше различно, все още можеше да си припомни лицето на брат си и гласа му, а когато сега се замисляше за Тео, образът, който изникваше в съзнанието му, беше от времето в електростанцията, деня преди тръгването. Уморените, тревожни очи на Тео, когато седна на леглото на Питър, за да огледа глезена му, а после вдигна поглед с предизвикателна усмивка, пълна с очакване. Оттокът спада. Ще можеш ли да яздиш? Но Питър знаеше, че с времето, само след няколко месеца, този спомен ще избледнее като останалите — като цветовете по снимката на Леля. Първо щеше да се изгуби споменът за гласа на Тео, а после и самият образ, подробностите ще застинат и излинеят, докато накрая там, където е бил брат му, не остане само празно пространство.

— Знам, че е тук някъде — говореше Леля.

Седеше на колене, отметнала кувертюрата на леглото, за да погледне под него. Простена и се протегна под леглото, измъкна кутия и я плъзна по пода.

— Помогни ми да стана, Питър.

Прихвана я за лакът и я вдигна на крака, после вдигна и кутията. Обикновена кутия за обувки, с извит капак, която се затваряше плътно с панта и езиче.

— Хайде — Леля седеше на леглото и люлееше крака като Малка, плъзгаше ги по пода. — Отваряй я.

Направи както му каза. Кутията беше пълна със сгънати листове — вече го беше разбрал. Но не бяха точно листове, видя той. Карти.

Кутията беше пълна с карти.

Внимателно извади една от тях. Повърхността й беше станала гладка, толкова крехка на прегъвките, че се притесняваше да не се разпадне в ръцете му. Най-отгоре пишеше АМЕРИКАНСКИ АВТОМОБИЛЕН КЛУБ, РАЙОН ЛОС АНДЖЕЛИС И ЮЖНА КАЛИФОРНИЯ.

— Били са на баща ми. Използвал ги е при Дългите походи.

Внимателно измъкна другите, постави ги върху бюрото. НАЦИОНАЛЕН ГОРСКИ ПАРК САН БЕРНАРДИНО. АТЛАС НА ЛАС ВЕГАС. ЮЖНА НЕВАДА И ОКОЛНОСТИ. ЛОНГ БИЙЧ, САН ПЕДРО И ПРИСТАНИЩЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС. ПУСТИНЕН РАЙОН НА КАЛИФОРНИЯ, НАЦИОНАЛЕН РЕЗЕРВАТ МОХАВЕ. На дъното, с прегънат по страните на кутията краища лежеше ФЕДЕРАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ИЗВЪНРЕДНИ СИТУАЦИИ, КАРТА НА ЦЕНТРАЛНАТА КАРАНТИННА ЗОНА.

— Не разбирам — каза той. — Как ги намери?

— Майка ти ми ги донесе. Преди да умре. — Леля продължаваше да го наблюдава от леглото, с ръце в скута. — Тази жена те познаваше по-добре от теб самия. Дай му ги, когато е готов, каза ми тя.

Обля го позната тъга.

— Съжалявам, Лельо — каза след миг. — Грешиш. Сигурно е имала предвид Тео.

Но тя поклати глава.

— Не, Питър — усмихна се с беззъбата си уста. Подобната й на облак коса, осветявана от прожекторите отзад, се беше превърнала в сияние около лицето й, ореол от коса и светлина. — За теб говореше. Каза ми да ги дам на теб.

По-късно Питър щеше да размишлява: колко странно беше. Как седеше в потъналата в тишина стая на Леля, сред вещите й от миналото, и как усети, че времето се отваря пред него като страници на книга. Замисли се за последните часове на майка си, за ръцете й и задушната жега на стаята, в която Питър се грижеше за нея, за внезапната й борба за въздух и последните, изпълнени с молба думи. Грижи се за брат си, Тео. Той не е силен като теб. Намеренията й изглеждаха така ясни. И въпреки това, когато Питър се върна към този спомен, споменът започна да се променя, думите на майка му придобиха нова форма, ударението се измести и промени напълно смисъла.

Грижи се за брат си Тео.

Мислите му бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата.

— Чакаш ли някого, Лельо?

Старата жена се намръщи.

— По това време?

Питър бързо върна картите в кутията и ги пъхна под леглото. Стигна до вратата и видя Майкъл да стои зад мрежата. Майкъл влезе в стаята и погледът му се насочи покрай Питър към старата жена, която стоеше зад него, скръстените й ръце показваха неодобрението й.

— Здравей, Лельо — каза той, останал без дъх.

— Здравей и на теб, невъзпитан хлапако. Идваш да хлопаш на вратата посред нощ, затова очакваме едно как си.

— Прости ми — изчерви се от смущение. — Как си тази вечер, Лельо?

Тя кимна.

— Предполагам, че съм добре.

Майкъл отново се обърна към Питър и поверително сниши глас:

— Можем ли да поговорим? Отвън?

Питър излезе на верандата зад Майкъл, тъкмо навреме, за да види Дейл Ливайн, който изникна от мрака.

— Кажи му каквото каза и на мен — каза Майкъл.

— Дейл? Какво има?

— Виж — мъжът се оглеждаше нервно — Сигурно не трябва да го казвам, а и трябва да се връщам на Стената. Но ако сте намислили да измъкнете Алиша и Кейлъб оттук, най-добре е призори. Мога да ви помогна с портата.

— Защо? Какво се е случило?

Майкъл му отговори.

— Пушките, Питър. Отиват да вземат пушките.