Метаданни
Данни
- Серия
- Проходът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Passage, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 38гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2016 г.)
Издание:
Автор: Джъстин Кронин
Заглавие: Проходът
Преводач: Евелина Пенева
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Редактор: Стела Арабаджиева
Консултант: Митко Илиев
Коректор: Цветана Грозева
ISBN: 978-954-783-135-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1930
История
- —Добавяне
Трийсет и четири
За Маусами Патал нощта започна в Убежището.
Седеше сама в Голямата стая, опитваше се да се научи да плете. Всички легла и бебешки кошчета бяха изнесени, децата спяха горе. Заковани дъски покриваха счупения прозорец, строшеното стъкло беше сметено, стаята и всички повърхности измити със спирт. Мирисът на спирт щеше да се усеща с дни.
Не биваше да е на това място. Толкова силно миришеше на алкохол, че очите й се насълзяваха. Горкият Арло, мислеше Маусами. И Холис, убил брат си по този начин, макар да беше късмет, че го е направил. Не й се мислеше какво щеше да се случи, ако беше пропуснал. А и, разбира се, Арло вече не беше Арло, както и Тео, ако все още е жив там някъде, вече не е Тео. Вирусът е отнел душата, любимия човек.
Седеше на стар стол-люлка за кърмачки, който откри в складово помещение. Нагласи до него малка масичка, а отгоре й фенер, от който идваше достатъчно светлина, за да плете. Лей я беше научила на основните бодове, които й се сториха доста лесни, когато започна, но после някъде обърка плетката. Бодовете не излизаха равни, хич даже, а левият й палец, когато се опитваше да издърпа вълнената нишка около иглата, както й беше показала Лей, някак пречеше. Ето я и нея: жена, която може да зареди стрела в арбалет за секунда и да изстреля половин дузина стрели за по-малко от пет, да уцели с нож смъртоносно в уязвимото място от шест метра тичешком, а изплитането на чифт бебешки чорапчета беше свръх възможностите й. Вниманието й така се отнасяше, че на два пъти кълбото с вълнена прежда се търкулваше от скута й, падаше на пода и се търкаляше из стаята, а когато се опитваше да го придърпа обратно, забравяше докъде е и трябваше да започва отново.
Част от нея отказваше да приеме новината, че Тео е изчезнал. Намислила беше да му съобщи за бебето по време на пътуването, през първата им нощ в станцията. С нейните стаи като лабиринти, здрави стени и врати, които се заключваха, нямаше да е трудно да се окажат насаме. Това беше и причината, ако трябваше да е честна със себе си, за цялата създала се ситуация.
Събирането с Гълън: защо го направи? Постъпи жестоко, защото той не беше лош човек, едва ли беше негова вината, че не го обича, че дори не го харесва, вече не го харесва. Блъф. Така стана. За да измъкне Тео от унинието му. И когато онази нощ на Стената му каза: Може пък да се омъжа за Гълън Строс, а Тео отвърна: Добре, щом така искаш, искам само да си щастлива, блъфът се превърна в друго, в нейно задължение, с което да докаже, че той греши. Сгрешил е за нея, за себе си, за всичко. Трябва да опиташ. Трябва да действаш. Да надделееш над обстоятелствата и да се справиш. Проява на инат, това беше женитбата й с Гълън Строс, и то заради Тео Джаксън.
За известно време през по-голямата част от лятото и началото на есента тя полагаше усилия бракът й да върви. Надяваше се желаните чувства да станат истински и за малко дори успя, поради единствената причина, че явно самото й съществуване правеше Гълън щастлив. И двамата бяха Стражи, затова не се виждаха много-много, нито пък поддържаха определен ежедневен ритъм; всъщност се оказа доста лесно да го избягва, защото в повечето случаи той беше дневна смяна, тънък, но непогрешим знак, че е завършил последен в класа си, а с тези очи изобщо не го биваше за работа нощем. Понякога, като погледнеше към нея с кривогледите си очи, тя се чудеше дали точно тя е момичето, което обича. Може и да е някоя друга жена, която вижда, някоя, която си е измислил.
Откри как да сведе до минимум присъствието му около себе си.
Почти: защото не беше възможно да не лягаш до съпруга си. Той мил ли е с тебе? попита я майка й. Любезен ли е? Интересува ли се какво се случва с теб? Само това искам да знам. Гълън обаче беше твърде щастлив, за да е мил. Не мога да повярвам!, говореха лицето и тялото му. Не мога да повярвам, че си моя! А тя не беше, докато Гълън пуфтеше и сумтеше над нея в мрака, Маусами беше на километри от него. Колкото по-усърден беше да е съпруг, толкова по-вяло тя му беше съпруга, докато — това беше лошата част, онази, която й изглеждаше нечестна — разбра, че той я отблъсква. След първия сняг тя се улови, че й се ще да затвори очи и да го заличи от лицето на земята. А това разпалваше усърдието на Гълън, както и нейното отвращение към него.
Как така не разбра, че бебето не е негово? Човекът не можеше ли да си направи елементарна сметка?
Наистина, тя натъкми числата. Сутринта, когато я завари да повръща закуската си на бунището, тя му беше казала за три цикъла, а всъщност бяха два. Три и бебето беше на Гълън, два и вече не беше. Гълън беше дошъл при нея само веднъж в месеца, в който забременя, тя го отблъсна и измисли някакъв претекст, дори не помнеше какъв. Не, Маусами идеално знаеше кога и от кого. Случи се долу в станцията. Там бяха Тео, Алиша и Дейл Ливайн. Четиримата до късно играха на карти в контролната стая, а после Алиша и Дейл си легнаха. Изведнъж двамата с Тео се оказаха насаме, за пръв път от сватбата й. Тя се разплака, изненадана колко много плач се е насъбрал у нея и как иска да се излее навън. Тео я прегърна, за да я успокои. И тя искаше същото, признаха си и двамата колко много съжаляват, а след това всичко се реши за трийсет секунди. Не устояха пред удалата се възможност.
След това почти не го видя. Прибраха се на следващата сутрин и животът се върна към обичайния си ритъм, но изобщо не беше обичаен. Тя имаше тайна. Лежеше като нагрят камък в нея, лично нейно греещо щастие. Дори Гълън забеляза промяната, подхвърли нещо покрай Стената, Радвам се, че настроението ти се е подобрило. Хубаво е, че те виждам да се усмихваш. (Обзе я желание, съвсем безсмислено и непосилно изкушение, дружелюбно да му съобщи новината, за да сподели радостта от нея.) Не знаеше какво щеше да последва, изобщо не беше помислила. Когато цикълът й не дойде, почти не се замисли. Далеч не беше редовна, открай време идваше и спираше, щом му скимне. Можеше да мисли само за следващото пътуване до станцията, когато отново щеше да се люби с Тео Джаксън. Виждаше го на пътеката, разбира се, на вечерните събирания, но не беше същото, не можеха да се докосват, дори да говорят. Налагаше са да почака. Но дори и чакането, мъчителното пълзене на дните — датата на следващото им пътуване до станцията беше ясно написана на списъка, където всички да го виждат — беше част от щастието, несигурността на любовта.
Тогава пропусна още един цикъл и Гълън я хвана да повръща на бунището.
Естествено, бременна беше. Как не го предвиди? Как се е изплъзнало от вниманието й? Защото единственото, което Тео не искаше, беше бебе. Може би при подходящи обстоятелства тя щеше да го склони. Но не и при тези.
После й хрумна друго, изгря с проста яснота: бебе. Щеше да си има бебе. Нейното бебе, бебето на Тео, тяхното бебе. Бебето не беше идея, каквато беше любовта. А факт. Същество с разум и с естество, човек можеше да го възприеме както си иска, но бебето не се интересуваше от това. Самото му съществуване изискваше вяра в бъдещето: бъдещето, в което то щеше да пълзи, да върви, да живее. Бебето беше късче време, дадено обещание, което на свой ред щеше да накара света да отвърне с обещание. Бебето беше най-старата сделка, с която да се продължи животът.
Може би Тео Джаксън се нуждаеше точно от бебе.
Това щеше да му съобщи Маусами долу в станцията, в малката стая с рафтовете, която вече беше тяхна. Представяла си беше сцената, разигравала беше безкрай начини, някои от които добри, а други не, най-лошият беше онзи, в който тя губеше присъствие на духа и си замълчаваше. (Следващият най-лош беше: Тео се досеща, нея я хваща страх и казва, че бебето е на Гълън.) Надяваше се да види как в погледа му пламва светлина. Светлината, която беше угаснала отдавна. Бебе, щеше да каже. Нашето бебе. Какво да правим? — Каквото правят всички, щеше да му отвърне тя и тогава той отново щеше да я прегърне и така, защитена и закриляна от прегръдката му, да разбере, че всичко ще е наред. Двамата щяха да се изправят пред Гълън — да се изправят пред всички — заедно.
Това вече никога нямаше да се случи. Историята, която си беше съчинила, остана само това: история.
Чу стъпки, които идваха към нея. Тежка, тромава походка, която познаваше. Какво трябваше да направи за минутка спокойствие?
Вината обаче не беше негова, напомни си тя отново, Гълън за нищо нямаше вина.
— Какво правиш тук долу, Маус? Навсякъде те търсих.
Стоеше над нея. Тя сви рамене, не вдигаше очи от ужасното си плетиво.
— Не трябва да си тук.
— Дезинфекцирано е, Гълън.
— Казвам, че не бива да си тук сама.
Маусами замълча. Какво правеше тук? Само преди ден щеше да се почувства дотолкова задушена от мястото, почти на косъм да загуби разсъдъка си. Откъде накъде си беше въобразила, че ще се научи да плете?
— Всичко е наред, Гейл. Добре ми е, където съм.
Почуди се дали заради вината го тормозеше така. Едва ли. Чувството беше по-близо до гняв — гняв от слабостта му, гняв заради това, че я обича така, както я обича, без тя да има каквато и да било заслуга за нея, гняв, че ще й се наложи сама да го погледне в очите след раждането на бебето — бебе, което щеше по ирония на съдбата да е одрало кожата на Тео Джаксън и да му каже истината.
— Добре — той спря и се прокашля. — На сутринта тръгвам. Дойдох да ти го съобщя.
Отпусна куките, за да го погледне. На оскъдната светлина той я гледаше примижал, а лицето му изглеждаше сбръчкано и момчешко.
— Какво означава „тръгвам“?
— Джими иска да охранявам станцията. След като Арло го няма, не знаем какво става там.
— По дяволите, Гълън. Защо изпраща теб?
— Не мога да се справя според теб ли?
— Не съм казала това, Гълън — въздъхна. — Само се чудя защо точно ти, това е. Преди не си ходил там.
— Някой трябва да отиде. Може би си мисли, че съм най-подходящ за задачата.
Вложи всички сили, за да си даде вид, че се съгласява.
— Ще внимаваш, нали? Бъди нащрек.
— Звучиш искрено.
Маусами не знаеше какво да отговори. Изведнъж се почувства уморена.
— Разбира се, че съм искрена, Гейл.
— Защото ако не си, вероятно ще е най-добре да го кажеш.
Да му каже, помисли си тя. Защо просто не му беше казала?
— Върви, всичко е наред — Отново се залови за плетенето. — Когато се върнеш, ще съм тук. Върви в станцията.
— За толкова глупав ли ме смяташ?
Гълън стоеше с ръце встрани и се взираше в нея. Едната му ръка, дясната, която беше близо до ножа, трепна неволно и недоловимо.
— Не съм… казвала такова нещо. Не съм, разбра ли.
Измина миг мълчание. Ръката му вече лежеше на колана до дръжката на ножа.
— Гълън? — внимателно попита. — Какво правиш?
Въпросът го подразни.
— Защо питаш?
— Заради начина, по който си се вторачил в мен. Заради движенията на ръката ти.
Сведе поглед към ръката си. От гърлото му се разнесе хъмкане.
— Не знам — намръщи се. — Май ме свари неподготвен.
— Няма ли да те търсят на пътеката? Не трябва ли да си там?
Ето, помисли си тя, имаше странна обърканост в изражението му, като че не я виждаше съвсем.
— Май по-добре да тръгвам — каза той.
Но не понечи да си тръгне, нито премести ръката си.
— Ще се видим след няколко дни тогава — каза Маусами.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали отиваш в станцията, Гълън. Не каза ли това?
По лицето му проблесна спомен.
— Да, утре отивам там.
— Нали ще се грижиш за себе си? Сериозно. Бъди нащрек.
— Добре. Ще съм нащрек.
Слушаше как стъпките му се отдалечават и заглъхват по коридора, шумът от тях внезапно секна, когато вратата на Голямата стая се затвори след него. Чак тогава Маусами осъзна, че е измъкнала едната от иглите и я стиска в юмрук. Огледа стаята, която изведнъж й се стори прекалено просторна, изоставена, пуста без леглата и бебешките кошчета. Всичките Малки ги нямаше.
Тогава я обзе предчувствието, студено трепване отвътре: нещо щеше да се случи.