Джъстин Кронин
Проходът (27)

Двайсет и пет

Майкъл Фишър, Първи инженер по електричество и осветление, седеше във Фара, заслушан в призрак.

Така го наричаше Майкъл, призрачния сигнал. Проявяваше се сред какофонията от шумове на ръба на доловимия спектър, да питаха него, там не можеше да има нищо. Откъслек от откъслек, имаше го, нямаше го. В наръчника за радиооператора, който беше открил в складовия заслон, честотата беше посочена като свободна.

— Можех да ти го кажа — каза Елтън.

Чуха го на третия ден след завръщането на отряда за доставки. Майкъл все още не можеше да повярва, че Тео го няма. Алиша го увери, че случилото се не е по негова вина, дънната платка нямала нищо общо със смъртта на Тео, но Майкъл се чувстваше отговорен, брънка от събития, довели до гибелта на приятеля му. А Майкъл дори беше забравил за дънната платка и това беше най-лошото. Ден след като Тео и останалите заминаха за станцията, Майкъл с успех разглоби старо табло за контрол на напрежението на батериите и откри каквото му трябваше. Не беше същата марка, но ускоряваше процеса на обработката на данните, а също и всеки сигнал от краищата на спектъра.

А и да не беше го направил, каква полза от още един процесор? Не си струваше Тео да умре заради процесор.

Ала този сигнал: 1432 мегахерца, слаб като шепот, но казваше нещо. Дразнеше го, значението му сякаш непрекъснато убягваше от погледа му щом го погледнеше. Цифров беше, с повтарящ се код, появяваше се и изчезваше мистериозно или пък така изглеждаше, докато не осъзна — добре де, Елтън осъзна, — че се появява на всеки деветдесет минути, улавяше се точно 242 секунди и отново изчезваше.

Трябваше и сам да го разбере. Наистина, нямаше извинение за пропуска.

И се засилваше. Час след час, с всеки цикъл, въпреки че нощем беше по-силен. Изглеждаше така, сякаш проклетото нещо изкачваше планината. Престана да наблюдава каквото и да било друго, седеше на таблото и отброяваше минутите, очакваше сигналът да се завърне.

Не беше природно явление, не и при повторяемост на всеки деветдесет минути. Не беше сателит. Не идваше от събраните на едно място батерии. Много неща не беше. Майкъл не знаеше какво е.

А и Елтън беше мрачен. Онзи страхотен в слепотата си Елтън, когото Майкъл познаваше и с когото беше свикнал през годините във Фара, този Елтън никакъв го нямаше. На негово място седеше посипан с пърхот киселяк, който едва поздравяваше. Слагаше слушалки на главата си, слушаше сигнала, цупеше устни, клатеше глава, изпускаше по дума-две, как имал нужда от повече сън. Едва се наканваше да запали прожекторите при Втория звънец. Майкъл можеше да налее достатъчно гориво, за да ги изстреля всички до луната, но въпреки това имаше чувството, че Елтън и дума няма да каже по този повод.

А трябваше и да се изкъпе. И двамата имаха нужда да се изкъпят, по дяволите.

Какво ставаше? Смъртта на Тео? След завръщането на отряда за доставки тревожно мълчание обхвана Колонията. Никой не проумяваше случилото се със Зандър. Така да остави Кейлъб! Санжай и останалите се постараха да потушат мълвата, но слуховете бързо се разпространиха. Хората говореха, че открай време са си знаели как на този приятел му има нещо и че от безкрайните месеци в планината мозъкът му се повредил. Как не бил съвсем наред след случилото се с жена му и бебето.

А и тази странна работа със Санжай. Майкъл не знаеше какво да мисли, по дяволите. Преди две нощи седеше на контролното табло, когато изведнъж вратата се отвори и се появи Санжай. Стои с ококорени очи, сякаш всеки миг ще ахне. Това беше, помисли си Майкъл, слушалките още бяха на главата му, престъплението му не можеше да е по-очебийно — свършено е с мен. Санжай някак е разбрал за радиото. Със сигурност ще ме прокудят.

Но после се случи нещо странно. Санжай мълчеше. Постоя на прага, загледан в него, и докато секундите се нижеха в мълчание, Майкъл осъзна, че всъщност изражението на мъжа не е точно такова, за каквото го беше взел първоначално: не е оправданото възмущение от престъпленията, прикрити от нощта, а почти животинско слисване, пусто изумление от нищото. Санжай носеше пижама, беше бос. Не знаеше къде е, беше сомнамбул. Много хора бяха такива, на моменти сякаш половината Колония се надигаше и започваше да кръстосва насам-натам. Сигурно имаше връзка с прожекторите, заради това, че всъщност никога не беше достатъчно тъмно, за да се отпуснат. Майкъл също веднъж-два пъти беше скитосвал насън, веднъж се събуди в кухнята, докато мажеше лицето си с мед. Но Санжай? Санжай Патал, Глава на Дома? Не му приличаше на сомнамбул.

Умът на Майкъл работеше на пълни обороти. Номерът беше да изведе Санжай от Фара, без да го събужда. Майкъл скалъпи няколко стратегии за тази цел — да имаше само малко мед, за да му предложи, — когато изведнъж Санжай се намръщи, наклони глава, сякаш заслушан в някакъв далечен звук и сковано се затътри покрай него.

— Санжай? Какво правиш?

Мъжът се спря пред таблото на прекъсвача. Дясната му ръка, която висеше отпуснато до тялото му, леко се сгърчи.

— Не… знам.

— Не трябва ли — рискува Майкъл — да си на някое друго място, знам ли аз?

Санжай не отвърна. Вдигна ръка и я задържа пред лицето си, обръщаше я напред-назад, съзерцавайки я с все същото занемяло удивление, сякаш не можеше да реши чия е.

— Баб… кок?

Отвън се чуха други стъпки. В стаята се показа Глория. И тя облечена в пижама. Косата й, която през деня връзваше, падаше до средата на гърба й. Едва си поемаше дъх, явно беше тичала от дома им след него. Пренебрегна Майкъл, който до този момент не беше толкова разтревожен, колкото объркан, като случаен свидетел на някаква частна брачна драма. Жената се запъти направо към съпруга си и решително го улови за лакът.

— Санжай, хайде в леглото.

— Това е моята ръка, нали?

— Да — каза тя нетърпеливо — твоята ръка е. — Продължаваше да го държи за лакътя, погледна към Майкъл и тихо промълви: — Ходи насън.

— Да, безспорно, безспорно е моята.

Тя въздъхна.

— Върви, Санжай. Стига.

По лицето на мъжа проблесна съзнание. Обърна се, огледа стаята, очите му се проясниха.

— Майкъл. Здравей.

Слушалките ги нямаше, скрити под пулта.

— Здравей, Санжай.

— Май съм излязъл… да се поразходя.

Майкъл потисна смеха си. Зачуди се какво ли би търсил Санжай в помещението за прекъсване на електрозахранването?

— Глория е имала добрината да ме последва и да ме прибере у дома. Сега тръгвам натам.

— Добре.

— Благодаря, Майкъл. Съжалявам, че те обезпокоих по време на така важната ти работа.

— Няма проблем.

След това Глория Патал изведе съпруга си от стаята и го поведе, вероятно, обратно към леглото, за да приключи онова, което беше започнал в неспокойния си, унесен в сън ум.

И така, как да разбира случилото се? Когато на другата сутрин го разказа на Елтън, той отвърна само:

— Май и него го прихваща като всички нас.

А Майкъл беше отвърнал:

— Кое го? Какво имаш предвид под го?

Елтън замълча, явно нямаше отговор.

Размишления, размишления, размишления. Сара имаше право. Твърде дълго време прекарваше с глава, сведена над бездна от притеснения. Сигналът беше между два цикъла. Трябваше да изчака още четирийсет минути, за да го чуе отново. Като нямаше с какво да запълни мислите си, погледна показателите на батериите на екрана — надяваше се на добри новини, но не ги откри. Звънец плюс две, силен вятър духаше през пролома целия ден, а клетките вече бяха под 50 процента.

Остави Елтън в къщурката и излезе да се поразходи, да проясни мислите си. Сигналът: 1432 мегахерца. Означаваше нещо, но какво? Имаше значение фактът, че числата бяха първите четири положителни цели числа, които се повтаряха в определен ред 1432143214321432 и така нататък, като 1 затваряше поредицата, която започваше с 4. Любопитното беше, но вероятно и съвпадение, но точно там беше проблемът с призрачния сигнал: у него нищо не изглеждаше като съвпадение.

Стигна до Слънчевото място, където късно през нощта често имаше насъбрали се хора. Примигна от светлината. В основата на Камъка седеше самотна фигура, тъмни коси се спускаха по свитите и поставени на коленете ръце. Маусами.

Майкъл се прокашля, за да покаже присъствието си. Когато обаче се приближи, тя погледна към него с леко отчуждение. Искаше ясно да покаже, че е сама и иска да остане така. Само че Майкъл часове наред беше стоял в къщурката — Елън почти не се броеше — и ловеше призраци в тъмното, затова беше готов да рискува за няколко мижави трошици компания, дори да бъде отблъснат.

— Здрасти — извисяваше се над нея. — Може ли да седна?

Тя вдигна лице. Видя, че по страните й се стичат сълзи.

— Прости ми — каза Майкъл. — Ще вървя.

Но тя поклати глава.

— Няма нищо. Седни, щом искаш.

Така и направи. Неловко беше, защото можеше да седне само ако се настани плътно до нея, раменете им се докосваха, гърбът му, както и нейният, опираше на Камъка. В ума му се въртеше мисълта, че идеята му май не се оказа толкова добра, особено след като мълчанието се проточи. Осъзна, че като е останал, тактично се е съгласил да я попита какво я измъчва, дори може би да намери думи на утеха за нея. Знаеше, че от бременността жените стават много непостоянни в настроенията си, не че и без това не са подвластни на тях, поведението им във всеки момент се променяше като четирите вятъра. Сара беше разумна повечето време, но това беше така, защото му е сестра и той й е свикнал.

— Чух новините. Май трябва да те поздравя?

Избърса очи с пръсти. Носът й течеше, но нямаше кърпичка, за да й я предложи.

— Благодаря.

— Гълън знае ли къде си?

Засмя се мрачно.

— Не, Гълън не знае.

Което го наведе на мисълта, че всъщност не е разстроена само заради някакво си настроение. Дошла беше при камъка заради Тео, плачеше за него.

— Аз само… — но не успя да довърши думите си. — Не знам. — Сви рамене. — Съжалявам. Ние също бяхме приятели.

Тогава тя направи нещо, което го изненада. Маусами постави ръката си върху неговата, покри пръстите му със своите, както беше оставил ръката си на коляното.

— Благодаря, Майкъл. Хората не те зачитат много. Изрече точните думи.

Известно време седяха мълчаливо. Маусами не отдръпна ръката си, остана така. Странно, до този момент Майкъл не усещаше истински липсата на Тео. Тъжен беше, но имаше и друго. Почувства се самотен. Искаше да каже нещо, да изкаже чувствата си. Но преди да успее, от другия край на площада се появиха още два силуета. Гълън и зад него Санжай.

— Слушай — каза Маусами, — съветвам те, не оставяй глупостите на Лиш да ти повлияят. Тя така прави.

Лиш ли? Защо отваряше дума за Лиш? Но нямаше време да обсъждат въпроса. Гълън и Санжай внезапно се изправиха над тях. Гълън беше вир-вода и задъхан, сякаш е обикалял бегом стената. А пък Санжай — замаяният сомнамбул отпреди две нощи беше изчезнал. На негово място имаше човек, намръщен, с истинско бащинско достойнство.

— Ти какво си мислиш, че правиш? — очите на Гълън се стрелнаха ядно напосоки, сякаш се опитваше да я види на фокус. — Не трябва да излизаш от Убежището, Маус. Не трябва.

— Добре съм, Гейл — отблъсна го с ръка. — Прибирай се у дома.

Санжай се приведе точно над двама им с властно излъчване, окъпано в светлината на прожекторите. Кожата му все едно сияеше от бащинското му неодобрение. Стрелна с поглед Майкъл, игнорира присъствието му с бързо присвиване на гъстите си вежди, отхвърляйки с това едничко движение всяка надежда Майкъл лекомислено да е споменал за събитията от предходната нощ.

— Маусами. Проявявах търпение към теб, но то се изчерпа. Не проумявам защо си толкова неразбрана в това отношение. Знаеш къде трябва да си.

— Седим си тук с Майкъл. Всеки, който си мисли друго, трябва да се разбере с него.

Стомахът на Майкъл се присви.

— Вижте…

— Стой настрана, Верига — сопна се Гълън. — И докато сме на темата, какво си въобразяваш, че правиш тук със съпругата ми?

— Какво правя ли?

— Да. Твоя ли беше идеята?

— За Бога, Гълън — въздъхна Маусами. — Знаеш ли как звучиш? Не, идеята не беше негова.

Майкъл осъзна, че всички са вперили поглед в него. Оказал се беше в центъра на събитията, а всъщност искаше само малко компания и чист въздух. Съдбата явно му беше свила безмилостен номер. Изражението на Гълън пламтеше от искрено унижение. Майкъл обмисляше дали е възможно наистина да го нарани. Макар в поведението му винаги да имаше нещо недомислено, а вниманието му сякаш никога не улавяше навреме случващото се наоколо, Майкъл не беше глупак: Гълън беше с повече от десет килограма по-тежък. По-важното беше, че на всичкото отгоре в този момент Гълън си въобразяваше, че защитава своята чест. Познанията на Майкъл за мъжките сбивания се свеждаха до няколко детски сдърпвания в Убежището, които не се случваха често. Поразменил беше достатъчно юмруци, за да разбере, че от тях има полза, ако наистина вложиш сърце в боя. А Майкъл не можеше. Ако Гълън му теглеше един юмрук, всичко щеше да приключи дотам.

— Чуй ме, Гълън — отново заговори, — просто се разхождах…

Но Маусами не го остави да довърши.

— Всичко е наред, Майкъл. Той знае, че си се разхождал.

Обърна се към него с подпухнали очи и натежали от плач клепачи.

— Всички имаме своите задължения, нали? — отново го улови за ръка и я стисна, като да скрепи някаква сделка между тях. — Очевидно моите са да правя каквото ми се каже и да не съм неразумна. Затова засега ще постъпвам така.

Гълън понечи да й помогне да се изправи, но Маусами го пренебрегна и се изправи сама. Все още ядосан, Санжай отстъпи, с ръце на хълбоците.

— Не разбирам защо трябва да е толкова трудно, Маус — каза Гълън.

Но Маусами се държеше, сякаш не го чува, загърби двамата мъже и се изправи срещу Майкъл, който все още седеше опрял гръб на камъка. В погледа, който си размениха, Майкъл видя смаляването на нейното отстъпление, срамът, че се подчинява на нейните заповеди.

— Благодаря ти за компанията, Майкъл. — Усмихна му се с тъга. — Каза ми много мили думи.

 

 

В лечебницата Сара очакваше смъртта да отнесе Гейб Къртис.

Тъкмо се връщаше от езда, когато на вратата застана Мар. Време е, каза Мар. Гейб стенеше, мяташе се, бореше се за въздух. Санди не знаеше какво да направи. Дали ще може да дойде? Заради Гейб?

Сара извади медицинската си чанта и тръгна след Мар към лечебницата. Мина през завесата в отделението и най-напред видя Джейкъб, неловко приведен над леглото на баща си, да му дава чаша чай. Гейб се давеше, храчеше кръв. Сара бързо отиде до леглото и внимателно взе чая от ръката на Джейкъб. Обърна Гейб на една страна, горкият, тежеше колкото перце, само кожа и кости, и със свободната си ръка се пресегна към количката, откъдето извади метално легенче, което подложи под брадичката му. Още два пристъпа на задушаваща кашлица. Сара видя, че кръвта е наситеночервена и тук-там из нея има парченца мъртва тъкан.

Другата Санди излезе от засенената ниша зад вратата.

— Съжалявам, Сара — кършеше нервно ръце. — Закашля се тежко и реших, че може би чаят…

— И си оставила Джейкъб да се справи сам, така ли? Къде ти е умът?

— Какво му е? — проплака момчето. Стоеше до леглото, лицето му застинало в объркана безпомощност.

— Твоят татко е много болен, Джейкъб — каза Сара. — Никой за нищо не ти се сърди. Направил си каквото е трябвало, помогнал си му.

Джейкъб се беше одрал, забил ноктите на дясната си ръка под лакътя на другата.

— Аз ще направя всичко, за да се погрижа за него, Джейкъб. Обещавам ти.

Гейб имаше вътрешен кръвоизлив. Сара беше наясно. Туморът беше предизвикал разкъсване. Прокара ръка през корема му и почувства топлото напрежение от изпълване с кръв. Посегна към чантата си за стетоскопа, сложи слушалките, дръпна пуловера на Гейб и прослуша дробовете. Влажно бълбукане, като вода, която се налива в кана. Краят му беше близо, но можеше и да се проточи с часове. Вдигна очи към Мар, която кимна. Разбра какво е имала Мар предвид с думите, че Сара била любимката на Гейб, какво я моли да стори в този момент.

— Санди, изведи Джейкъб.

— А какво да правя с него?

Рояци, тази жена имаше ли мозък в главата си?

— Каквото искаш — пое въздух Сара, за да успокои нервите си. Не беше време да се ядосва. — Джейкъб, сега трябва да идеш със Санди. Ще го направиш ли заради мен?

Сара не откри разбиране в погледа му, само страх, а също и дълго просъществувал навик да се подчинява на чуждите заповеди. Щеше да излезе, знаеше Сара, ако го помолеха.

Кимна неохотно.

— Добре, май ще изляза.

— Благодаря, Джейкъб.

Санди изведе момчето от отделението. Сара чу как входната врата се отваря и затваря. Мар седеше от другата страна на леглото и държеше ръката на съпруга си.

— Сара, имаш ли… нещо?

Въпросът не се обсъждаше на глас. Билките се държаха в мазето, в стар фризер, затворени в буркани и подредени на метални лавици. Сара се извини и слезе долу. Измъкна онзи, който й беше необходим, дигиталис, обикновено наричаха билката „напръстник“, за да забави дишането. Малките черни семена на растението, което наричаха ангелска тръба или татул, за да стимулират сърцето, горчивите, кафяви корени от бучиниш, за да предизвикат замайване. Постави ги на масата. Стри ги на фина кафява прах, изсипа ги на лист хартия, наклони я над чаша и я изсипа в нея. Подреди всичко и изчисти масата, после се качи по стъпалата.

В другата стая сложи вода да ври. Чайникът вече беше топъл и скоро напитката стана готова. Имаше лек зеленикав оттенък, като водорасли, с възгорчив, землист привкус. Отнесе го в отделението.

— Според мен това ще помогне.

Мар кимна и взе чашата от Сара. Част от сключеното от тях споразумение беше, че Сара приготвя средството, но няма да направи останалото.

Мар се вгледа в съдържанието на чашата.

— Колко?

— Всичкото, ако може.

Сара се настани в горната част на леглото и привдигна Гейб за раменете. Мар допря чашата до устните му и му каза да пие. Очите му бяха все още затворени. Изглежда, изобщо не осъзнаваше присъствието им. Сара се разтревожи, че няма да се справи, че бяха чакали прекалено дълго. Но после Гейб отпи малка глътка от чашата, после друга, отпиваше упорито като птица, която пие вода от локва. Когато изпи отварата, Сара го нагласи обратно на възглавницата.

— Колко време? — Мар не я гледаше.

— Скоро. Бързо е.

— И ще останеш, нали. До края.

Сара кимна.

— Джейкъб няма да разбере — Мар я гледаше настоятелно. — Не бива да научава.

— Обещавам — каза Сара.

И после, само двете, зачакаха.

 

 

Питър сънуваше момичето. Намираха се под въртележката, в онзи затвор с нисък, пълен с прах таван, а момичето беше на гърба му, меденият й дъх докосваше тила му. Коя си, мислеше си той, коя си, но думите се оказваха заключени в устата му, натъпкани като с вълнен парцал. Мъчеше го жажда, страшна жажда. Искаше да се претърколи и да види лицето й, но не можеше да помръдне, над него вече не лежеше момичето, а вирал, зъбите му потъваха в плътта на врата му, той се опитваше да крещи и да извика на помощ брат си, но не можеше да издаде никакъв звук и започна да умира, една част от него си мислеше: Чудно, не съм умирал досега. Така значи става.

Събуди се внезапно, сърцето му биеше бясно, сънят се разсея изведнъж, а след него остана неясно, но мъчително впечатление за ужас, като ехо от крясък. Изви глава, за да погледне през прозореца над леглото си, и видя как прожекторите сияят. Устата му пресъхна, езикът му беше надут и грапав, сънувал беше, че е жаден, защото беше жаден. Затърси манерката на пода до леглото си, вдигна я високо над устата си и пи.

Кейлъб спеше на леглото до него. Питър преброи четирима други в помещението, хъркащи грамади в мрака. Всичките бяха влезли, без той нито веднъж да се събуди. Откога ли не беше спал така?

Сега, докато лежеше в тъмното, усещаше първите нотки на нервността, приглушено жужене от физическо нетърпение, завладяло гърдите му след неговото завръщане. Обичайният ред беше да се яви на служба след известна почивка от пътеката на стената. Но Со беше ясна, тя не го искаше в Стражата, преди да са изтекли поне няколко дни.

Реши да посети Леля. Все още не й беше казал за Тео. Вероятно е научила, но искаше той сам да й съобщи новината, дори и да я повтаряше.

Понякога съвсем я забравяше, забравяше всичко около къщурката й на поляната. О, Леля, хората казваха, когато споменаваха името й, сякаш току-що са си припомнили съществуването й. А и истината беше, че старата жена се справяше изумително добре без ничия помощ. Питър и Тео й цепеха дърва или пък правеха малки поправки по къщата й, а Сара й помагаше в Склада. Тя се нуждаеше от малко, понеже отглеждаше голяма зеленчукова и билкова градина на мястото, огрявано от слънцето зад къщата й, която тя все още поддържаше, без никой да й помага. С изключение на градинарството, с което се занимаваше, както седеше в стола си, по-голямата част от дните си прекарваше в къщата, сред книжата и бележките си, а съзнанието й се рееше в миналото. Носеше три различни чифта очила на преплетени връвчици на врата си, като ползваше едните или другите според задачата, която имаше да върши и, с изключение на зимата, навсякъде вървеше боса. По всички сметки Леля наближаваше стоте. Била омъжена, или поне така се говореше и не само веднъж, ами два пъти, но понеже така и не си беше родила деца, животът й приличаше на природно чудо без никакво приложение, като кон, който може да брои с почукване по земя с копито. Никой не можеше да си представи точно как е оцеляла в Тъмната нощ, къщата й почти не беше пострадала от земетресението, а на сутринта я бяха видели да седи в кухнята си и да пие от своя пословично отвратителен чай, сякаш нищо не е било.

— Може би просто не искат старата ми кръв — казала само.

През нощта беше захладняло, прозорците на къщурката на Леля светеха слабо, докато Питър се приближаваше. Твърдеше, че никога не спи, че за нея нощта и денят били еднакви, и всъщност Питър не помнеше някога да не я е сварвал будна и заета с работа. Почука на вратата и я отвори с проскърцване.

— Лельо? Питър е.

Някъде навътре се дочу шумолене на хартия и скърцане на стол по стар дървен под.

— Питър, влизай, влизай.

Влезе в стаята. Единствената светлина идваше от фенер в кухнята, скована в задната част на къщата колиба. Мястото беше пълно с предмети, но спретнато, наредбата на мебелите и другите предмети — книги, които се трупаха на високи купчини, буркани с камъни и стари монети, най-различни дреболии, чието предназначение му беше неясно — очевидно не беше обмисляна, при все това притежаваше вътрешния порядък на заеманите с десетилетия места, подобно дърветата в гора. Старицата се появи на прага на кухнята и му помаха с ръка.

— Съвсем навреме идваш. Тъкмо направих чай.

Леля винаги беше „тъкмо направила чай“. Чая си запарваше от смес от всевъзможни треви, някои от които отглеждаше, а други просто береше покрай пътеките. Известна беше с това, че докато се разхожда, се привежда бавно над земята, откъсва някакъв безименен плевел и го мята направо в устата си. Чашата чай на Леля беше цената за компанията й.

— Благодаря — каза Питър. — С удоволствие ще пийна чай.

Тя се суетеше с очилата си. Избираше правилния чифт от бъркотията връвчици около врата си. Откри ги и постави на своето белязано от времето тъмнокафяво лице. Главата й имаше леко съсухрен вид, едва ли не физическите изменения на напредналата възраст са тръгнали от горе на долу. Леля намести очилата на лицето си и се усмихна с беззъбата си усмивка, все едно чак сега той се оказа човека, за когото е била убедена, че е. Както винаги носеше широка роба с обло деколте, съшита от парчета и късчета от всевъзможни рокли, носени през годините. Косата й беше кълбо от паяжини, което май растеше не толкова на главата й, колкото се носеше около нея. Петънца изпъстряха страните на лицето й — не бяха нито лунички, нито бенки, нещо средно.

— Ами хайде тогава в кухнята.

Последва я. Тя пристъпваше бавно и с боси крака по коридора към задната част на къщата. Пространството беше малко, стеснено от дъбова маса, която почти не оставяше място за движение и душно заради жегата от печката и парата, която се издигаше от очукания алуминиев чайник върху нея. Питър усети как започва да го облива пот. Докато Леля отиде за своята отвара, Питър повдигна рамката на единствения прозорец в помещението, позволи на вятъра да влезе вътре и си взе стол. Леля занесе чайника до масата и го остави на желязна поставка. Изплакна две чаши на мивката, които също донесе на масата.

— И на какво дължа посещението ти, Питър?

— Опасявам се, че нося новини. За Тео.

Жената махна с ръка.

— Така ли — каза, — всичко знам.

Леля се настани отсреща му, изпъна роклята на костеливите си рамене и протегна ръка над масата. Наля чая в чашите през цедка. Чаят имаше леко жълтеникав оттенък като урина, а в цедката останаха притеснителни биологични останки в зелено и кафяво, подобни на премазани насекоми.

— Как стана?

Питър въздъхна.

— Дълга история.

— Друго освен време за истории нямам, Питър. Щом искаш да ги разкажеш, имам уши да ги чуя. Сега пий, чаят е готов. Да не го оставяме да изстине.

Питър отпи от парещия чай. Имаше привкус на пръст, а след него оставаше вкус от такава горчилка, че изобщо не ставаше за пиене. Успя да преглътне прилично количество. На масата до лакътя му беше книгата й, онази, която непрекъснато пишеше. Книгата на спомените, така я наричаше: дебел, написан на ръка том, увит в агнешка кожа, страниците бяха покрити със ситния й почерк, изписани с гарваново перо и домашно приготвено мастило. Сама си правеше и хартията. Вареше стърготини на каша и оформяше листовете в рамки от стари прозорци. Питър разбра, че работата е трудоемка, когато видя страниците от материала да съхнат в редица зад къщата.

— Как върви писането, Лельо?

— Край няма — сбръчканото й лице се усмихна. — Има толкова неща, които да се запишат, аз пък разполагам само с време. Всичко случило се. Светът от Преди. Влакът, с който дойдохме до тук в пожара. Терънс и Мейзи и всички останали. Просто записвам всичко така, както се сещам. Реших, че няма кой друг да го направи, освен една стара жена, после само това ще получат. Някой ден някой ще поиска да научи какво се е случило тук, на това място.

— Така ли ще стане според теб?

— Питър, знам, че така ще стане. — Отпи от чая и премлясна с безцветните си устни, като се намръщи на мириса. — Май трябваше да му сложа още малко глухарчета. — Отново погледна Питър през очилата си. — Но ти не питаше за това, нали? За моето писане, нали?

Така работеше умът й: връщаше се назад, правеше чудати връзки, ровеше в миналото. Често говореше за Терънс, който заедно с нея пътувал във влака. Понякога май беше неин брат, а понякога братовчед. Имаше и други. Мейзи Чоу. Момче на име Винсънт Дъвката, момиче на име Шерийз. Люси и Рекс Фишър. Но тези лутания през времето можеха всеки момент да бъдат пресечени от стряскаща прозорливост.

— Писала ли си за Тео?

— Тео ли?

— Брат ми.

За миг очите на Леля се отклониха.

— Каза ми, че слиза към станцията. Кога се връща?

Не знаеше явно. Или пък просто е забравила, в ума й новината се е смесила с други подобни истории.

— Не вярвам да се върне — каза Питър. — Това дойдох да ти съобщя. Съжалявам.

— Ами не тръгвай да съжаляваш сега — отвърна. — Нещата, за които не вярваш, че ще станат, могат цяла книга да напълнят. Шегуваш се, нали? Книга. Пий сега. Изпий си чая.

Питър реши да не настоява. Щеше ли новината за още един загинал да промени живота на старата жена? Отново пи от горчивата течност. Ако не друго, поне на вкус беше още по-зле. Почувства лек пристъп на гадене.

— Усещаш брезовата кора. За храносмилането.

— Хубав е наистина.

— Не, не е. Но върши работа. Прочиства те като бяло торнадо.

Питър си спомни и за другите новини.

— Исках да ти кажа, Лельо, че видях звездите.

При думите й старата жена засия.

— Ами разказвай — докосна го бързо по ръката със сбръчкания си пръст. — Ето ти хубава тема за приказване. Разкажи ми сега, как ти се сториха?

Мислите му се върнаха към онзи момент, когато лежеше на бетона до Лиш. Звездите над лицата им бяха толкова много, сякаш можеше да ги докосне с ръката си. Струваше му се, че се е случило преди години, последните минути от живот, който беше оставил зад себе си.

— Трудно е да се опише с думи, Лельо. Не знаех.

— Така е, нали? — Погледът й се насочи към стената над главата му, в него изглежда проблесна спомен. — Не съм ги виждала от детството си. И баща ти като теб идваше тук, сядаше и ми разказваше за тях. Видях ги, Лельо, казваше, а аз му отвръщах: Как изглеждат, Демо? Как са моите звезди? И двамата добре си прекарвахме при тези гостувания, точно както с теб сега. — Отпи от чая си и върна чашата на масата. — Защо си толкова изненадан?

— Така ли е правел?

Бързо се смръщи, за да обмисли; но очите й все още светеха с вътрешно сияние, сякаш му се смееха.

— Защо да не го прави, според теб?

— Не знам — озадачи се Питър. И така беше: не знаеше. Когато се опита да си го представи обаче, баща му, грамадният Деметриус Джаксън, пие чай с Леля в горещата й като пещ кухня и говори за Дългите походи, някак не успя. — Май не съм се замислял, че е разказвал и на друг.

Засмя се за кратко.

— С баща ти добре си приказвахме. За много неща. За звездите.

Объркващо беше. Повече от объркващо: струваше му се, че само за няколко дни — от вечерта, в която Арло Уилсън уби вирала в мрежите — някакво основно възприятие за света се е променило, а никой никога не е споменал на Питър, че такава промяна може да настъпи.

— Разказвал ли ти е… за Бродник, Лельо?

Страните на старата жена хлътнаха.

— Бродник, казваш, а? Виж не си спомням такова нещо. Тео виждал ли е Бродник?

Въздъхна.

— Не Тео. Баща ми.

Но тя вече не слушаше, вторачила поглед в стената над тях, потънала в мислите си.

— Терънс, мисля той ми е говорил нещо за Бродник. Терънс и Люси. Тя винаги е била най-мъничката. Терънс я накара да спре да плаче, знаеш. Винаги успяваше.

Безнадеждно беше. Щом Леля се отнесеше така, можеше да изминат часове, дори дни, преди да се върне към настоящето. Почти й завидя на тази сила.

— И какво искаше да ме попиташ?

— Няма нищо, Лельо. Може да почака.

Сгуши костеливите си рамене.

— Щом казваш — измина миг мълчание, а после рече: — Я ми кажи: вярваш ли във всемогъщия Бог, Питър?

Въпросът го свари неподготвен. Тя често говореше за Бог, но никога не го беше питала в какво вярва. А и наистина, докато се взираше в звездите на покрива на станцията, беше усетил нещо: присъствие отвъд тях, безкрайната им величавост. Сякаш звездите го наблюдаваха. Но мигът и чувството, което му внушаваха, бяха отлетели. Хубаво би било да вярва в нещо подобно, но в крайна сметка не можеше.

— Не точно — призна той и усети унинието в гласа си. — Според мен това е само дума, която хората използват.

— Е това вече си е срамота. Срамота. Заради Бог, когото аз знам? Нямаше да ни остави никаква възможност. — Леля допи чая си и премлясна. — Помисли малко по въпроса и ми разкажи за Тео и къде е отишъл.

Изглежда разказът приключи там. Питър се надигна да си върви. Приведе се да я целуне по темето.

— Благодаря за чая, Лельо.

— Пак заповядай. Върни се и ми кажи отговора си, когато стигнеш до него. Тогава ще поговорим за Тео. Добре ще си поговорим. И още нещо, Питър…

Той се извърна от прага на кухнята.

— Както знаеш. Тя идва.

Върна се назад.

— Кой идва, Лельо?

Поучително смръщване.

— Знаеш кой, момче. Знаеш от деня, в който Бог те е замислил.

За миг Питър замълча, застанал на прага.

— Сега толкова ти казвам — старицата го подкани с жест да си върви, като да гонеше муха. — Върви и ела, когато си готов.

— Не пиши цяла нощ, Лельо — едва проговори Питър. — Поспи малко.

По сбръчканото лице на жената се изписа усмивка.

— Цяла вечност имам за това.

Навън го посрещна хладен повей от нощен въздух, който погали лицето му и охлади потта, насъбрала се под пуловера в прекалено жежката кухня. Стомахът му още се бунтуваше от отварата. Постоя миг, примижал на прожекторите. Думите на Леля бяха чудати. Но тя нямаше откъде да знае за момичето. Така работеше умът на старата жена, историите се трупаха една върху друга, миналото и настоящето се смесваха, може да е говорила за всекиго. Дори за момиче, което е починало преди години.

Тогава Питър чу крясъците от Главната порта и адът зейна.