Джъстин Кронин
Проходът (23)

Двайсет и едно

Имаше огромна разлика между света сега и света от Времето Преди, мислеше си Майкъл Фишър, и това не бяха виралите. Разликата беше електричеството.

Виралите бяха проблем, добре: около четирийсет и два милиона и половина проблема, ако старите документи в колибите на Работниците зад Фара бяха точни. Цялата история на епидемията в последните часове, която Майкъл Електрическата Верига може да прочете. „CV1-CV13 Национално и регионално обобщение на Избрани компоненти за Наблюдение“, Центрове за контрол и превенция на заболяванията, Атланта, Джорджия; „Протоколи за ново настаняване на граждани в Градските центрове, Зони 6-1“, Федерална агенция за извънредните ситуации, Вашингтон, Окр. Колумбия; „Ефикасност на защитата в периода след излагане на опасност от зараза срещу CV сродна хеморагична треска при нечовекоподобни примати“, Медицински институт за изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати, Форт Детрик, Мериленд. И така нататък в този смисъл. Някои от тях разбираше, други му бяха непонятни, но принципно всичките говореха едно и също нещо. Един от десет. Един обсебен и девет, които умираха. И ако се приеме, че населението на Съединените щати, Канада и Мексико е било 500 милиона в момента на избухването на епидемията — въпросът за останалата част от света, за която се знаеше твърде малко, оставаше настрана — и с допускане на смъртност сред самите вирали от около скромните 15 процента, оставаха 42,5 милиона кръвопиещи копелета, които припкаха от Панамския провлак до Беринговия проток и излапваха всичко с хемоглобин във вените си и телесна температура между 36 и 38 градуса, което означава 99,96 процента от царството на бозайниците — от полските мишки до мечките гризли.

Хубаво. Проблем имаше.

Стига ми обаче да имам достатъчно електричество, мислеше си Майкъл, и ще държа виралите надалеч завинаги.

Времето Преди. Понякога се разтреперваше само при мисълта за него, огромното, жужащо, създадено от човека електрическо изобилие към всичко. Милионите километри жици, милиардите ампери електричество. Огромните произвеждащи електричество съоръжения, които превръщаха съхранената енергия в самата планета във вечен утвърдителен въпрос, който като електричество угасваше във всеки проводник: Да? Да? Да?

Ами машините? Удивителните бръмчащи, светещи машини. Не просто настолни или преносими компютри и плейъри, имаха купища от тези устройства, отделени в заслона, насъбрани през годините по време на пътешествията за събиране, които предприемаха надолу по планината, ами прости предмети, обикновени всекидневни вещи, като сешоари, микровълнови печки или гирлянди от светещи лампички. Всичките навързани, включени, свързани към мрежата.

Понякога му се струваше, че електричеството все още е някъде там, навън и го чака. Чакаше Майкъл Фишър да натисне копчето и да включи цялата работа, цялата човешка цивилизация обратно.

Прекарваше твърде много време сам във Фара. Твърде много, наистина. Само той и Елтън, с когото през повечето време човек е все едно сам в социалния смисъл на положението. В смисъла на разговорите за времето или яденето.

Още много електричество имаше там отвън, знаеше си Майкъл. Дизелови генератори с размери на цели градове. Огромни инсталации, пълни с втечнен природен газ, в очакване да заработят. Цели декари със слънчеви панели, които немигащо се взираха в пустинното слънце. Миниатюрни ядрени реактори, които бръмчат като атомни хармоники, жегата в контролните им прътове бавно се натрупва през десетилетията, докато един ден цялата работа ще пробие пода, ще експлодира в дъжд от радиоактивна па̀ра, която някъде, високо горе, отдавна забравен сателит, захранван от мъничка ядрена клетка, ще отчете като край на агонията за някой умиращ брат, преди той също да угасне и стремително да се насочи към земята в чертица от нерегистрирана светлина.

Каква разсипия. А времето изтичаше.

Ръжда, корозия, вятър, дъжд. Гризящите зъби на мишките, киселите изпражнения на насекомите и разкъсващите челюсти на годините. Войната на природата срещу машините, на хаотичните сили на планетата срещу делата на човечеството. Енергията, която хората бяха извлекли от земята, неумолимо се връщаше в нея, всмукана като вода от отводнителен канал. Не след дълго, ако и вече не се беше случило, върху земята нямаше да е останал нито един стълб с високо напрежение.

Човечеството беше съградило свят, на който са му трябвали сто години, за да умре. Един век, преди последните прожектори да угаснат.

Най-лошото беше, че той щеше да го доживее. Батериите излизаха от строя. Разпадаха се опасно. С очите си го виждаше, на екрана на своя стар и препатил монитор с примигващи зелени линии. Колко време са били предвидени да издържат клетките? Трийсет години? Петдесет? Чудо беше, че в тях се съдържаше заряд след почти половин век. Турбините можеха вечно да се въртят от вятъра, но без батерии, които да съхраняват и регулират тока, една безветрена нощ им беше достатъчна.

Невъзможно беше да се поправят батериите. Конструкцията на батериите не предполагаше те да се поправят, а да се заменят. Човек можеше да модернизира уплътненията им колкото си ще, да почиства корозията, да пренавива регулаторите, докато стадото се прибере у дома. Цялата работа по същество беше напразна, защото клетките бяха сдали багажа. Активната маса на клетките беше изпечена, полимерните участъци бяха безнадеждно изолирани от молекули на сярната киселина. Това му казваше монитора с тези дребни прекъсвания ден след ден. Не се ли покажеше американската армия с чисто нов куп направо от завода: Ей, момчета, забравихме ви!, прожекторите ще угаснат. До година или две. И когато това се случеше, той щеше да е тук, Майкъл Електрическата Верига ще трябва да се изправи и да каже: Всички да ме чуят, имам някои недотам прекрасни новини. Каква е прогнозата за тази вечер ли? Пълен мрак с носещи се отвсякъде писъци. Страхотно беше да поддържам прожекторите, но сега трябва да умра. Също като вас.

Единственият човек, на когото го каза, беше Тео. Не каза на Гейб Къртис, който технически беше началник на Осветление и Електричество, но практически беше вън от събитията, след като се разболя и остави на Майкъл и Елтън да движат делата; не каза на Санжай или Стария Чоу или пък на друг, дори на сестра си Сара не каза. Защо Майкъл беше избрал Тео? Приятели бяха, затова. Тео беше от Дома. Разбира се, от край време около него имаше мрачни отсенки, но от всички Майкъл най-добре го разбираше, когато го видеше. Трудно беше да кажеш на някого, че той и всички, които познава, на практика вече са мъртви. Може би в онзи миг Майкъл си е мислил за деня, в който ще се наложи да обясни ситуацията, с надеждата Тео да го прекъсне или поне някак да го подкрепи. Макар че дори за Тео, който беше по-информиран от останалите, батериите бяха като постоянно природно явление, а не творение на човека, управлявано от физични закони. Като слънцето и стените, батериите просто си бяха. Батериите поглъщаха тока от турбините и го изливаха в прожекторите, а ако нещо не върви както трябва — ами Осветление и Електричество щеше да го поправи. Нали, Майкъл?, беше казал Тео. Не можеш ли да го оправиш този проблем с батериите? Питаше го и го питаше пак, докато в пълно отчаяние Майкъл не въздъхна, не поклати глава и не описа ситуацията с дума от точно една сричка.

Тео, ти не чуваш какво ти говоря. Не чуваш какво ти говоря. Прожекторите. Ще. Угаснат.

Седяха на площадката на малката едноетажна дървена къща, където Майкъл живееше със Сара, която беше излязла нанякъде следобеда, яздеше със стадото, мереше температура в Лечебница или пък беше на посещение при Чичо Уолт, за да се увери, че се храни добре и се мие, с други думи неуморно кръжеше наоколо според обичая си. Следобедът преваляше отдавна. Къщата беше разположена на ниско окосена ливада, където бяха изкарали конете на паша, макар летните горещини да бяха подранили и полето да имаше цвят на печена пита, на места тревата беше напълно прегоряла и откриваше оголени участъци, в които стъпките потъваха в прах. Всички знаеха къщата като мястото на Фишър.

— Гаснат — повтори Тео. — Прожекторите.

Майкъл кимна.

— Гаснат.

— Казваш две години.

Майкъл наблюдаваше лицето на Тео, изучаваше какво му подсказва.

— Може да издържат и по-дълго, но не вярвам. А може и да е по-кратко.

— И никой не може да ги поправи.

— Никой не може.

Тео рязко издиша, сякаш са го ударили.

— Добре, разбирам — поклати глава. — Рояци, разбирам. На кого друг си казал?

— На никого — Майкъл сви рамене. — На тебе го казвам.

Тео се изправи и отиде до ръба на площадката. За момент и двамата мълчаха.

— Трябва да се преместим — каза Майкъл. — Или пък да открием друг източник на енергия.

Тео беше зареял поглед над полето.

— И как предлагаш да го направим?

— Не знам. Просто отбелязвам факта. Когато батериите паднат под двайсет процента…

— Знам, знам, край с тях, няма прожектори — каза Тео. — Ясно го каза.

— Какво да правим?

Тео се разсмя унило.

— Откъде да знам, по дяволите!

— Искам да кажа, трябва ли да съобщим на останалите? — Майкъл замълча, вперил изпитателен поглед в приятеля си. — За да могат, нали знаеш, да се подготвят.

Тео се замисли за миг. После поклати глава.

— Не.

И това беше всичко. Повече никога не говориха по тази тема. Кога беше това? Преди около година, приблизително около времето, когато Маус и Гълън се ожениха, първата сватба от много, много време. Странно усещане, всички бяха толкова щастливи, а Майкъл знаеше какво е сторил. Хората бяха изненадани, че до Маусами стои Гълън, а не Тео; само Майкъл знаеше причината или пък се досещаше за нея. Видял беше онзи поглед в очите на Тео следобеда на верандата. У Тео нещо се беше пречупило и на Майкъл му се струваше, че пречупеното вече не може да се излекува.

Не им оставаше друго, освен да чакат. Да чакат и да слушат.

 

 

Защото работата беше там, че радиото беше забранено. Проблемът, както го разбираше Майкъл, засягаше твърде много хора. Радиото водеше Бродниците към Колонията в ранните дни, нищо такова не бяха планирали Строителите, понеже Колонията не беше замислена да просъществува толкова дълго. Затова по онова време решението е изглеждало правилно, в седемнайсета година — преди седемдесет и пет години — се наложило радиото да бъде унищожено, антената свалена от планината, частите й разглобени и пръснати из бунището.

По онова време може и да е имало смисъл. Майкъл разбираше как се е стигнало до това. Армията знаела къде да ги намери, пък и имало колкото искат храна и гориво за събиране около тях, толкова пространство под прожекторите. Но вече не. Не и с батерии, които са в такова състояние, с прожектори, които щяха да угаснат. Мрак, писъци, смърт и прочее.

Скоро след разговора между Майкъл и Тео, само няколко дни след това, доколкото си спомняше, той попадна на стария дневник. „Попадна“ не беше точната дума, както се развиха събитията. Точно преди изгрев, в час, изпълнен с покой, Майкъл седеше както винаги на контролното табло във Фара, наблюдаваше мониторите и прелистваше книжката на Учителката „Какво име да изберем на бебето“ (ето колко много му се четеше нещо ново, тъкмо беше стигнал до буквата И), когато по незнайна причина, безпокойство, отегчение или объркана мисъл, че ако ветровете духаха от друга посока, родителите му можеха да го нарекат и Ихабод (Ихабод Електрическата верига), погледът му се отплесна към рафта над монитора му и ето ти я и нея! Тетрадка с тънък черен гръб. Седеше сред обичайните какви ли не вещи, втъкната между макара с припой и купчина от компактдискове на Елтън (Били Холидей пее блус, Роулинг Стоунс, хитове от суперзвезди, група с име Йо Мама, което на Майкъл му звучеше като какофония от крясъци, не че беше много сведущ по музика). Майкъл сигурно беше гледал към същото място хиляда пъти, а не си спомняше да я е виждал преди; странна работа, мисълта го накара да притихне. Книга, нещо, което не беше чел. (Прочел беше всичко.) Изправи се и я свали от лавицата. Когато разлисти шумолящата й корица, най-напред видя написаното с уверена ръка, ръка на инженер, познато име: Рекс Фингър. Пра-(пра-пра-)дядото на Майкъл. Рекс Фишър, Първи инженер по Осветление и Електричество, Първа колония, Република Калифорния. Какво, по дяволите, беше това? Как го беше пропуснал? Разгръщаше страниците, нагънати от влагата и от времето; светкавично осмисляше информацията, разчупваше я на съставни части и отново я съединяваше в хомогенно цяло, което му каза какво представлява тази тъничка, изписана с мастило тетрадка. Колони с цифри, с дати, написани по старомоден начин, последвани от час и друг номер, който Майкъл разпозна като честота на излъчване, а след това на полетата вдясно: кратки бележки, рядко по-дълги от няколко думи, но многозначни, с цели истории, скрити в тях: „отчаян сигнал за беда“ или „петима оцелели“, „военни?“, „трима на път от Прескът, Аризона“. Имаше имена и на други места: Огдън, Юта, Кървил, Тексас, Лас Крусес, Ню Мексико. Айланд, Орегон. Стотици подобни бележки изпълваха страница след страница, докато просто не прекъсваха. Последната бележка гласеше само: „Всички излъчвания са спрени по нареждане на Дома“.

Прозорците светлееха, когато Майкъл дочете бележника. Загаси фенера и стана от стола си, когато се разнесе Сутрешния звънец: три силни прозвънявания, последвани от пауза със същата продължителност, после още три, ако все пак човек не е схванал идеята им още от първия път (утро е, живи сте) и подобния на лабиринт безпорядък в тясното помещение, с пластмасови сандъчета с части, разпръснати инструменти, мръсни чинии на олюляващи се купища (защо Елтън не можеше да се храни в бараките, Майкъл нямаше представа; човекът си беше направо противен), пристъпи към таблото с прекъсвачите и загаси прожекторите. Завладя го вълна от уморено задоволство, както винаги при Сутрешния звънец: завършена беше работата за още една нощ, всички души бяха здрави и читави и щяха да посрещнат нов ден. Да видим как Алиша и нейните ножове могат да го направят. И не беше ли истина, че когато вдигна лице и видя дневника, точно образът на Алиша в съзнанието му го беше разсеял? Както понякога често се случваше? И не точно Алиша, ами неин определен образ, когато слънчевата светлина сияеше в косата й, докато тя излизаше от Оръжейната предишната вечер, а Майкъл вървеше към нея по пътеката, без тя да го забелязва? Образ, който, щом поразмисли отново, беше наистина възхитителен. При все това Алиша Донадио беше всъщност най-досадната жена на света (не че имаше кой знае колко претенденти за титлата). Обърна се към таблото, направи поредните действия, щракна клетките да се зареждат, включи вентилаторите и отвори отдушниците; показателите на таблото, които стояха заковани на 28 процента, започнаха да примигват и да се качват.

Извърна се, за да погледне към Елтън, който изглеждаше задрямал в стола си, въпреки че беше трудно да се каже така ли е. Буден или заспал, очите на Елтън винаги изглеждаха по един и същ начин: две тънки ленти от жълтеникаво желе, които се взираха през процепите на клепачите в постоянна сълзлива влажност, която никога не пресъхваше напълно. Бледите му ръце бяха скръстени на извивката на корема му, слушалките, както винаги прикрепени към люспестата му глава, и в тях гърмеше музиката, която слушаше по цяла нощ. Бийтълс, Бойз-Би-Уеър, Арт Лундгрен и оркестъра му (единствения, който Майкъл май харесваше).

— Елтън? — никакъв отговор. Майкъл повиши силно глас. — Елтън?

Старият мъж — Елтън беше поне на петдесет — живна.

— Рояци, Майкъл. Колко е часът?

— Спокойно. Съмна. За тази нощ приключихме.

Елтън се завъртя на стола си, който заскърца, измъкна слушалките си и ги свали към гънките на врата си.

— И защо тогава ме будиш? Тъкмо бях стигнал до най-доброто.

Освен компактдисковете, Елтън имаше и друго средство за минаване на времето и това бяха неговите нощни набези във въображаеми сексуални приключения, сънища с жени, отдавна мъртви за по-удобно, които той разказваше на Майкъл с мъчителни детайли, като твърдеше, че това са истински спомени от случили се събития в неговата младост. Пълни глупости, беше решил Майкъл, понеже Елтън рядко стъпваше извън Фара, а като го гледаше сега с покритата му с пърхот глава, сплъстена брада, сиви зъби, по които имаше останки от месо, което вероятно е ял преди два дни, на Майкъл му се виждаше твърде невероятно който и да е от тези подвизи дори да се приближава до истината.

— Не искаш ли да ти разкажа? — Веждите на стария мъж с готовност се извиха. — В съня имаше сено. Ще ти хареса, сигурен съм.

— Сега не, Елтън. Открих… нещо. Тетрадка.

— Събуди ме, защото си открил тетрадка?

Майкъл се плъзна със стола покрай таблото и постави дневника в скута на мъжа. Елтън прокара пръсти по корицата, безжизнените му очи се вдигнаха нагоре, после я поднесе към носа си и дълго я души.

— Бих казал, че това е радиодневникът на твоя прапрадядо. Мотае се наоколо от години — върна я обратно на Майкъл. — Не мога да кажа, че съм я чел. Откри ли нещо интересно в нея?

— Какво знаеш за нея, Елтън?

— Не много. Нещата имат тая привичка да изникват пред очите ти, точно когато ти притрябват.

И така Майкъл разбра защо дотогава не беше виждал тетрадката. Не е била там, затова.

— Ти си я сложил на лавицата, нали?

— Виж, Майкъл. Радиото е забранено. Знаеш сам.

— Елтън, ти говори ли с Тео?

— Тео кой?

Майкъл усети, че започва да се ядосва. Защо този човек не можеше просто да отговори на въпроса?

— Елтън…

Старият човек го възпря с вдигната ръка.

— Добре, не се фръцвай сега. Не съм говорил с Тео. Но ми се струва, че ти си говорил. Не говоря с никого, освен с теб — замълча. — Знаеш ли, че приличаш много повече на баща си, отколкото предполагаш, Майкъл. И той беше калпав лъжец.

Майкъл никак не се изненада. Тръшна се на стола си. Донякъде беше доволен.

— И колко сме зле? — попита Елтън.

— Добре не сме — сви рамене, по някаква причина гледаше ръцете си. — Най-зле е номер пет, втори и трети са малко по-добре от останалите. Имаме непостоянен заряд в първа и четвърта. Двайсет и осем процента отчетени на таблото тази сутрин, никога не се качва повече от петдесет и пет преди Първия звънец.

Елтън кимна.

— Ще рече спирания на тока за пестене през следващите шест месеца и пълно спиране до трийсет. Малко или много както баща ти го беше предвидил.

— Знаел ли е?

— Твоят старец можеше да чете тези батерии като книга, Майкъл. Отдавна беше предугадил това положение.

Виж ти. Баща му е знаел, а вероятно и майка му. У него се надигна позната паника. Не искаше да мисли за това сега, не искаше.

— Майкъл?

Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Още една тайна, която да пази. Но щеше да постъпи както винаги, да съхрани информацията дълбоко у себе си колкото е възможно по-дълго.

— Тогава — каза Майкъл — как точно се прави радио?

 

 

Радиото не беше проблем, обясни Елтън; проблемът беше планината.

Оригиналният сигнал се излъчвал от антена, която стояла на върха на планината. Петкилометров коаксиален кабел водел от централата до предавател във Фара. Свалили всичко и го унищожили съгласно Единствения закон. Без антена били безнадеждно ограничени в пространството на изток, а всеки сигнал, който можели да уловят, щял да е заглушен от електромагнитната интерференция от групираните батерии.

Това им оставяше две възможности: да се обърнат към Дома и да поискат позволение да издигнат антена на планината или да си замълчат и да се опитат по някакъв начин да усилят сигнала.

В крайна сметка място за обсъждания нямаше. Майкъл не можеше да поиска разрешение за радиото, без да обясни основанията си, което означаваше да каже на Дома за батериите. Немислимо беше да им каже за батериите, защото всички останали щяха да разберат и след това всичко губеше смисъл. Майкъл не отговаряше само за батериите, отговаряше и за спойката от надежда, която крепеше това място. Никой не можеше да каже на хората, че чисто и просто всичко е загубено. Единственият начин беше, преди да е казал на някого, да намерят някой все още жив някъде там, да го открият с радиото, а това означаваше да имат енергия и следователно светлина. А ако не откриеше никого, ако светът наистина беше пуст, тогава онова, което ги чакаше, така или иначе щеше да се случи. Най-добре беше никой да не знае.

Онази сутрин имаше работа. В заслона, натрупан сред монитори и процесори, плазмени екрани и сандъци с клетъчни телефони и плейъри, имаше стар радиоприемник — само средни и къси вълни, но можеше да го пооправи, имаше и осцилоскоп. Медна жица над комина служеше за антена; Майкъл премести и нагласи вътрешността на приемника в кутията на обикновен централен процесор, за да го прикрие; единственият човек, който можеше да забележи допълнителния процесор, разположен на пулта, можеше да е Гейб, а според думите на Сара нямало изгледи да излезе жив от Лечебницата, горкият. Включи приемника в таблото, като използваше аудио изхода. Системата за управление на батериите имаше проста програма и с малко усилия успя да направи еквалайзер, за да филтрира шума от батериите. Беше невъзможно да излъчват сигнал, нямаше предавател и щеше да се наложи да измисли как да направи такъв от начало до край. Но за момента, с малко търпение, щеше да може да улавя всеки заслужаващ внимание сигнал от запад.

Не откриха нищо.

Имаше много какво да се чуе. Удивителен обхват от супер дълги вълни до микровълни. Единичен клетъчен телефон, захранван от работеща соларна батерия. Геотермални електроцентрали, които продължаваха да произвеждат електричество към мрежата. Дори двойка все още държащи се в орбита сателити вярно предаваха своите космически поздрави и вероятно се чудеха защо всички на планетата Земя са изчезнали.

Цял един скрит свят от електронен шум. И нито един човек у дома.

Ден след ден Елтън седеше с радиото с поставени в ушите си слушалки, невиждащите му очи бяха обърнати нагоре в орбитите си. Майкъл изолираше сигнала, изчистваше шума, изпращаше го до усилвателя, където отново го филтрираше и го прослушваше със слушалките. След момент на напрегнато съсредоточаване Елтън кимаше, почесваше замислено мръсната си глава и после обявяваше с мелодичния си глас:

— Слаб звук, накъсан. Може би стар сигнал за бедствие.

Или:

— Сигнал от земята. Вероятно мина.

Или с отсечено поклащане на глава:

— Тук няма нищо. Да минаваме нататък.

Така прекараха дни и нощи. Майкъл на монитора, Елтън с притиснати към ушите си слушалки, умът му привидно отнесен в сигналите, излъчени от техните почти изчезнали разнородни източници. Когато се натъкнеха на такъв, Майкъл го вписваше в радиодневника, отбелязваше часа и честотата и всичко свързано с тях. После повтаряха всичко отначало.

Елтън беше роден сляп, затова Майкъл всъщност не го съжаляваше съвсем, не и в това отношение. Слепотата на Елтън беше просто част от него. Следствие от радиацията, родителите на Елтън били Бродници, част от пристигналата Втора вълна, преди повече от петдесет години, когато поселищата в Байа били завзети. Оцелелите вървели направо през радиоактивните руини на някогашния Сан Диего и докато групата пристигне — двайсет и осем души, онези, които се държали на краката си, носели другите. Майката на Елтън била бременна, бълнувала от треската. Родила точно преди да умре. Всеки можел да бъде бащата. Никой дори имената им не научил.

В повечето случаи Елтън се справяше добре. Имаше бастун, който използваше, когато излизаше от Фара, което се случваше рядко, и изглеждаше доволен да прекарва дните си на пулта, като помагаше по единствения начин, който му беше известен. С изключение на Майкъл никой не знаеше повече от него за батериите — чудодеен подвиг, като се има предвид, че всъщност никога не ги е виждал. Според Елтън това било предимство, защото външният вид на нещата не го подлъгвал.

— Тези батерии са като жена, Майкъл — обичаше да повтаря. — Трябва да се научиш да слушаш.

Вечерта на петдесет и четвъртия ден от лятото, Първият вечерен звънец щеше тъкмо да зазвъни — четири нощи, след като в мрежите до Стража Арло Уилсън беше убит вирал, — Майкъл отвори на екрана показателите на батериите, редица от пръчици за всяка от шестте клетки: 54 процента на втора и трета, с косъм над 50 на пета и четвърта и точно 50 на първа и шеста, температурата на всичките беше в зелено, трийсет и един градуса. Надолу по планината се спускаха ветрове с постоянните тринайсет километра в час, които при поривите достигаха двайсет. Прегледа контролния лист, зареждането на кондензаторите, проверяваше превключвателите. Какво беше казала Алиша? Натискаш копчето и светват. Ето колко малко знаеха хората.

— Трябва да провериш отново втората клетка — обади се Елтън от стола си. Пъхаше в устата си овче сирене от купата.

— Нищо й няма на втората клетка.

— Ти я провери — каза той. — Имай ми доверие.

Майкъл въздъхна и отново отвори показателите на батериите на екрана. Естествено: зарядът на втори номер падаше: 53 процента, 52. Температурата също се качваше. Питал беше Елтън как разбира, но отговорът винаги беше един и същ — загадъчно накланяне на главата, сякаш казваше, Чувам го, Майкъл.

— Изключи релето — посъветва го Елтън. — Направи го отново и виж дали проблемът се решава.

До Втория вечерен звънец оставаха няколко минути. Добре, можеха да се справят и с останалите пет клетки, ако се наложеше, а после да разберат какъв е проблемът. Майкъл изключи релето, изчака момент, за да бъде изпуснато цялото количество газ по линията и отново го затвори. Индикаторът остана точно на 55.

— Постоянството е всичко — каза Елтън, докато се разнесе Вторият звънец. Леко замахна с лъжицата. — Онзи прекъсвач е малко скоклив обаче. Трябва да го сменим.

Вратата на Фара се отвори. Елтън вдигна лице.

— Ти ли си, Сара?

Сестрата на Майкъл влезе, все още облечена за езда и покрита с прах.

— Добър вечер, Елтън.

— Е, какво е това ухание, което се носи от теб? — попита ухилен до уши. — Планински люляк?

Тя отметна кичур лъскава от пот коса зад ухото си.

— Мириша на овце, Елтън. Но ти благодаря — обърна се към Майкъл. — Ще се прибереш ли довечера? Мислех да сготвя.

Майкъл си помисли, че повече му се иска да остане там, където си е, с тази една клетка, която да накара да работи. Нощта беше най-подходяща и за радиото. Но цял ден не беше ял и при мисълта за топла храна стомахът му се обади от глад.

— Съгласен ли си, Елтън?

Старият човек присви рамене.

— Знам къде да те намеря, ако ми потрябваш. Ако искаш, тръгвай.

— Да ти донеса ли да хапнеш? — предложи Сара, докато Майкъл ставаше. — Имаме достатъчно.

Но Елтън поклати глава, както винаги.

— Тази вечер не, благодаря. — Взе слушалките от пулта и ги сложи на главата си. — Целият свят ще ми прави компания.

Майкъл и сестра му излязоха под светлината на прожекторите. След толкова часове в притъмнялата колиба, Майкъл трябваше да поспре и запримига, за да свикнат очите му. Тръгнаха надолу по пътеката покрай складовите бараки към кошарите. Въздухът миришеше на тор. Чуваше блеенето на стадото и цвиленето на конете от конюшните. Продължиха по тясната пътека, която вървеше покрай полето, под южната стена, Майкъл виждаше как вестителите се движат напред-назад по пътеките на стената, силуетите им се очертаваха на стената. Майкъл видя, че и Сара гледа в същата посока, погледът й беше отчужден и загрижен, очите й блестяха от отразената светлина.

— Не се притеснявай — каза Майкъл. — Нищо няма да му се случи.

Сестра му не отговори. Чудеше се дали го е чула. Не си казаха нищо друго, докато не стигнаха къщата. Сара се изми на кухненската помпа, докато Майкъл палеше свещите. Тя излезе на задната площадка и се върна след миг, а в ръцете й, уловен за ушите, се полюляваше едър заек.

— Да му се не види — каза Майкъл, — откъде го намери?

Настроението на Сара се беше пооправило. На лицето й грейна горда усмивка. Майкъл виждаше раната, където стрелата на Сара беше пронизала гърлото на животното.

— Високото поле, точно над кладенците. Яздех и изведнъж изскочи на открито точно пред мен.

Откога не беше хапвал заешко? Откога никой дори не беше виждал заек? Повечето от дивите животни бяха изчезнали, освен катериците, които май се плодяха по-бързо, отколкото виралите ги избиваха, и дребни птици, врабчета и мушитрънчета, които пушеците или не искаха, или не можеха да ловят.

— Искаш ли да го почистиш? — попита Сара.

— Май не помня как се правеше — призна Майкъл.

Сара направи отчаяна физиономия и измъкна ножа от колана си.

— Добре, свърши нещо и ти, запали огъня.

Направиха си задушено заешко с моркови и картофи от сандъка в избата и с царевично брашно за сгъстяване на соса. Сара твърдеше, че си спомня рецептата на баща им, но според Майкъл налучкваше. Нямаше значение. Скоро къщата се изпълни с уютната топлина и вкусното ухание на къкрещо на кухненското огнище ястие, които Майкъл отдавна не беше усещал. Сара беше отнесла на двора одраната кожа, за да я остърже, а Майкъл наглеждаше печката и чакаше да се върне. Нареди купите и лъжиците. Тя се върна и избърса ръцете си в кърпа.

— Виж, ясно ми е, че няма да ме послушаш, но с Елтън трябва да сте по-внимателни.

Сара знаеше за радиото. С нейното свободно влизане и излизане от Фара просто беше невъзможно да го скрият от нея. Но не й беше казал останалото.

— Това е само приемник, Сара. Дори не можем да излъчваме.

— Какво толкова слушате в крайна сметка?

Седяха на масата и той се сгуши с надеждата да сложи по най-бърз начин край на разговора. Какво имаше за разправяне? Търсеше армията. Но армията беше изтребена. Всички бяха мъртви, а животът на прожекторите изтичаше.

— Само шум обикновено.

Огледа го внимателно с ръце на хълбоците, застанала с гръб към мивката. Чакаше го да сподели. Майкъл не каза нищо, а тя въздъхна и поклати глава.

— Пазете се да не ви спипат — каза сестра му.

Нахраниха се в мълчание. Месото беше малко жилаво, но толкова вкусно, че Майкъл едва се сдържаше да не стене от удоволствие, докато дъвче. Обикновено не си лягаше, преди да е съмнало, но сега можеше да легне направо на масата и сгушил глава в присвитите си ръце, да заспи на мига. Имаше нещо семейно в ситуацията — не само семейно, но и малко тъжно — в яденето на заешко задушено на масата. Само двамата.

Вдигна очи и срещна погледа на Сара.

— Знам — каза тя. — И на мен ми липсват.

Прииска му се да й разкаже. За батериите и радиодневника, за баща им и онова, което знаеше. Само за да сподели товара на знанието. Но желанието му беше себично, Майкъл го осъзнаваше и не можеше да си позволи да го стори.

Сара стана от масата и занесе чиниите им на помпата. Изми ги и напълни едно глинено гърне с остатъка от задушеното, уви го в дебело парче плат, за да го запази топло.

— На Уолт ли ще го носиш? — попита Майкъл.

Уолтър беше по-големия брат на баща им. Като Пазител на склада той провеждаше Подялбата, член на Съвета на Занаятите, а също и на Дома, най-стария жив Фишър, тройна отговорност, което го правеше един от най-влиятелните граждани на Колонията, вторият след Со Рамирез и Санжай Патал. Но беше и вдовец, който живееше сам. Съпругата му Джийн загинала в Тъмната нощ, а той обичаше и твърде много да си пийва, като често пренебрегваше яденето. Когато Уолт не беше в Склада, можеха да го открият обикновено да се суети около дестилатора, който пазеше в своята колиба зад къщата или скътан някъде вътре.

Сара поклати глава.

— Не мисля, че точно сега мога да се изправя пред Уолт. Ще го занеса на Елтън.

Майкъл я наблюдаваше. Знаеше, че пак мисли за Питър.

— Почини си по-добре. Убеден съм, че са добре.

— Закъсняват.

— Един ден само. Нормално е.

Сестра му не отвърна. Ужасно беше, помисли си Майкъл, какво причинява любовта. Не виждаше смисъл в това.

— Виж, Лиш е с тях. Убеден съм, че са в безопасност.

Сара се намръщи и отмести поглед.

— Лиш ме притеснява.

 

 

Най-напред се запъти към Убежището, както често правеше, когато сънят й убягваше. Гледката на децата, завити в креватчетата си, я привличаше. Не знаеше дали я карат да се чувства по-добре, или по-зле. Но я караше да чувства и друго, освен кухата болка от притеснението.

Обичаше да си припомня дните, прекарани там като Малка, когато светът изглеждаше сигурно, дори щастливо място и всичко, за което трябваше да се тревожи, беше кога родителите й ще дойдат на посещение или дали Учителката ще е в добро настроение или не, и кой с кого е приятел. Не й се струваше странно, че двамата с брат й живеят в Убежището, а родителите й другаде. Не знаеше, че би могло да е и другояче. А вечер, когато майка й или баща й, или пък и двамата заедно наминаваха, за да им пожелаят приятни сънища, на нея и през ум не й минаваше да попита къде отиват, след като посещението свърши. Сега трябва да тръгваме, казваха, щом Учителката съобщаваше, че е време, и тази дума, тръгваме, описваше цялото положение в съзнанието на Сара, а вероятно и на Майкъл; родителите идваха, оставаха за кратко и после трябваше да тръгват. Много от най-хубавите й спомени, свързани с родителите й, бяха от онези посещения преди сън, когато четяха на нея и на Майкъл приказка или просто ги слагаха в леглата.

Една вечер обаче тя почти случайно съсипа всичко. Къде спите вие, попита майка си, която се приготвяше да тръгва. Щом не спите тук с нас, къде отивате? Въпросът на Сара сякаш спусна преграда пред погледа на майка й, като сянка, която бързо засенчва прозорец. Ами, отвърна майка й, като се мъчеше с всички сили да се усмихне, но Сара видя, че усмивката й не е искрена, всъщност аз не спя. Сънят е за теб, мъничка моя Сара, и за братчето ти Майкъл. Изражението на майка й, с което тя изрече думите, беше първият път, убедена беше сега Сара, в който зърна бегло страшната истина.

Истина беше, каквато всички твърдяха: хората намразваха Учителката, защото я им е разказала. Как само Сара беше обичала Учителката до онзи ден. Обичаше я колкото и своите родители, дори може би повече. Осмият й рожден ден: знаеше, че нещо ще се случи, нещо прекрасно, че навършилите осем години деца отиваха на специално място, но нищо по-конкретно. Онези, които се връщаха, за да посетят по-малките си братчета и сестричета или пък за да имат свои собствени Малки, бяха по-големи, след изминалото време вече бяха напълно различни хора, а това къде са били и какво са правили, оставаше тайна, която не бива да се споделя. И точно защото беше тайна, беше и толкова специално новото място, което я чакаше извън стените на Убежището. Очакването се беше насъбрало в нея с наближаването на рождения й ден. Така се вълнуваше, че изобщо не помисли какво ще стане с Майкъл без нея; нейният ден наближаваше. Учителката ги предупреждаваше да не приказват на тази тема, но, естествено, Малките го правеха, щом Учителката не беше наблизо. В банята или в трапезарията, или нощем в Голямата стая, през леглата се носеше шепот и разговорите непрекъснато се въртяха около излизането и кой е следващият по ред. Как ли изглеждаше светът извън Убежището? Дали хората живееха в замъци, като хората в книжките? Какви животни ще намерят, дали могат да говорят? (Мишката в клетката, която Учителката държеше в учебната стая, беше отчайващо мълчаливо животно.) Какви прекрасни ястия имаше там за ядене, какви прекрасни играчки… Сара за пръв път беше толкова развълнувана по повод този прекрасен ден, когато щеше да излезе навън в света.

Събуди се сутринта на рождения си ден и сякаш се носеше на облак от щастие. И въпреки това някак трябваше да сдържи тази радост в останалата част от деня; чак тогава, когато Малките заспяха, Учителката щеше да я отведе на специалното място. Въпреки че никой нищо не каза, през цялото време на закуската и когато си разказваха преживелиците, тя беше уверена, че всички се радват за нея, освен Майкъл, който съвсем ясно показа завистта си, като нацупено отказа да разговаря с нея. Такъв си беше Майкъл. Щом не можеше да се радва за нея, тя нямаше да му позволи да й развали специалния ден. След обяда Учителката събра всички, за да си вземат довиждане с нея, и тогава тя започна да се чуди дали пък той не знае нещо, останало скрито за нея. Какво има, Майкъл?, попита Учителката. Не искаш ли да си вземеш довиждане със сестра си, не се ли радваш за нея? А Майкъл се обърна към нея и й каза: Не е каквото си мислиш, Сара. После бързо я прегърна и изтича от стаята, преди тя да успее да каже и една дума.

Странно беше, мислеше си още тогава, все още продължаваше да й е чудно след всичките изминали години. Как беше научил Майкъл? Много по-късно, когато двамата отново бяха сами, тя си спомни случилото се и го попита. Как разбра? Майкъл обаче успя само да поклати глава. Разбрах и това е, отвърна й. Не в подробности, но същността като цяло. По начина, по който разговаряха с нас мама и татко вечер, докато ни слагаха в леглата. Личеше в погледите им.

Тогава обаче, след като Майкъл беше излетял от стаята, а Учителката я хвана за ръка, тя не си блъска главата дълго. Каза си, че Майкъл си е Майкъл. Последните сбогувания, прегръдки, предчувствието за наближаващия момент: Питър беше там, Маус Патал, Бен Чоу, Гълън Строс, Уенди Рамирез и всички останали, докосваха я, повтаряха името й. Не ни забравяй, казваха й. Сара държеше чантата с вещите си, дрехите, пантофите и малка парцалена кукла, която имаше от съвсем мъничка — всяко дете имаше право да вземе една играчка. Учителката я улови за ръка и я изведе от Голямата стая към малкия вътрешен двор, заобиколен от прозорци, където децата си играеха, когато слънцето се издигаше високо в небето, с люлки и наредени една върху друга фигури от стари гуми, по крито да се катерят, после през друга врата в стая, където никога дотогава не беше влизала. Приличаше на учебна стая, но празна, с голи стелажи и без картини по стената.

Учителката заключи вратата след тях. Любопитна и ненавременна пауза: Сара беше очаквала повече. Попитала беше Учителката къде отива. Дълго ли ще пътува? Щеше ли да дойде някой да я вземе? Колко трябва да чака тук в тази стая? Но Учителката сякаш не чу тези въпроси. Приклекна до нея, застана с широкото си, нежно лице близо до това на Сара. Малка моя Сара, попита тя, какво мислиш, че има там отвън, отвъд тези сгради, отвъд тези стаи, в които живееш? Ами какво мислиш за хората, които понякога виждаш, онези, които идват и си отиват вечерта, които се грижат за теб? Учителката се усмихваше, но усмивката й този път беше различна, помисли си Сара, от усмивката й я хвана страх. Не искаше да отговаря, но Учителката я гледаше упорито и с очакване. Сара си спомни очите на майка си в онази вечер, когато я попита къде спят. Замък?, каза тя, заради внезапно обзелата я нервност това беше единственото, което можа да измисли. Замък, ограден с ров? — Замък, каза Учителката. Разбирам. И какво друго, мъничка моя Сара? Усмивката й изведнъж се беше стопила. Не знам, каза Сара. Ами, пророни Учителката, замък няма.

И тогава й разказа.

Отначало Сара не повярва. Но не беше точно така: усети как разумът й се разполови, с една половина, която не знаеше истината и продължаваше да вярва, че е Малка, седеше в кръга и играеше на двора, чакаше родителите си вечерта да я сложат в леглото й, сбогува се с половината от разума си, която винаги беше имала. Сякаш се сбогуваше със себе си. Зави й се свят, прилоша й и се разплака, а Учителката отново я улови за ръка и я поведе по друг коридор, изведе я от Убежището. Навън я чакаха родителите й, за да я заведат у дома, домът, в който Сара и Майкъл все още живееха, за който до онзи ден не знаеше, че съществува. Не е истина, повтаряше през сълзи Сара, не е истина. Майка й, която също плачеше, я вдигна на ръце, притисна я до себе си и повтаряше: Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Вярно е, вярно е, вярно е.

Споменът винаги я спохождаше, щом наближеше Убежището, което сега й изглеждаше много малко в сравнение с преди. Старо тухлено училище с гравирано върху камък над вратата име „Основно училище Ф. Д. Рузвелт“. От пътеката виждаше силуета на сам Страж, който стоеше горе на стъпалата на входа: Холис Уилсън.

— Здрасти, Сара.

— Добър вечер, Холис.

На хълбока си Холис крепеше лък. Сара не ги харесваше; мощно оръжие бяха, но се зареждаха твърде бавно и бяха тежки за носене. Всички разправяха колко невъзможно било да различават Холис и брат му, докато той не си обръсна брадата, но Сара не разбираше защо; дори като Малки — братята Уилсън бяха с три години по-големи от нея — винаги ги различаваше. Разпознаваше ги по дребните неща, дребни детайли, свързани с личността, които човек можеше и да не забележи от пръв поглед, като факта, че Холис е малко по-висок и с малко по-сериозен поглед от брат си. Но за нея бяха очевидни.

Когато изкачи стъпалата, Холис наклони глава към гърнето, което носеше, и се засмя.

— Я какво ми носиш?

— Заешко задушено. Но се опасявам, че не е за теб.

Остана изумен.

— Гръм да ме удари! Откъде го намери?

— Горното поле.

Холис подсвирна и заклати глава. Сара видя по лицето му колко е гладен.

— Направо не мога да ти опиша как ми се е прияло задушено заешко. Мога ли да го помириша?

Сара отдръпна кърпата и отвори капака. Холис се надвеси над гърнето и дълбоко вдъхна уханието му.

— Дали пък не мога да те уговоря да го оставиш тук, вместо да го внасяш вътре?

— Откажи се, Холис. Нося го на Елтън.

Засмяно сви рамене. Пошегувал се беше.

— Нали опитах — каза Холис. — Добре, остави си сега ножа.

Сара извади ножа си и му го подаде. Само Стражите можеха да носят оръжие в Убежището, но дори те трябваше да го крият от децата.

— Не знам дали си чула — каза Холис и го втъкна в колана си. — Имаме си нов заселник.

— Цял ден бях навън със стадото. Кой е нов?

— Маус Патал. Май не е голяма изненада. — Холис посочи с арбалета си към пътеката. Гълън тъкмо си тръгна. Изненадан съм, че не си го видяла.

Тя беше потънала в мислите си. Гълън можеше и да е минал точно покрай нея, а тя да не го е забелязала. Маус беше бременна. Защо ли е изненадана?

— Хубаво — усмихна се криво-ляво, чудеше се какво точно изпитва. Дали не беше завист? — Това е страхотна новина.

— Направи ми услуга, кажи го на нея. Трябваше да ги чуеш как се караха. Май събудиха половината Малки.

— Не се ли радва?

— Гълън като че се радва повече. Не знам. Сара, ти си момиче. Ти трябва да ми кажеш.

— Ласкателството до никъде няма да те доведе, Холис.

Той се разсмя хитро. Сара харесваше Холис и неговата общителност.

— Само убивам времето — каза и кимна с глава към вратата. — Ако Дора е будна, поздрави я от чичо й Холис.

— Как е Лей? Сега, като Арло го няма.

— И преди го е преживявала. Казах й, че има много причини, заради които да не се върнат днес.

Вътре Сара остави задушеното в празен кабинет и влезе в Голямата стая, където спяха всички Малки. Едно време беше гимнастическия салон на училището. Повечето от леглата бяха празни, от години Убежището не работеше с пълния си капацитет. Високите прозорци на стаята бяха затъмнени; единственото осветление идваше от тесни светли ивици, които падаха върху заспалите деца. Помещението ухаеше на мляко, пот, обжарени от слънцето коси: уханието на децата след деня. Сара се промъкна между редиците легла и бебешки кошчета. Кат Къртис, Барт Фишър, Аби Филипс, Фани Чоу, сестрите й Уанда и Сюзън, Тимъти Молиноу и Бо Грийнбърг, когото всички наричаха Бауау, трансформация на неговото собствено име, прилепнала му като лепило; трите „Джи“ Джулиет Строс, Джун Ливайн и Джейн Рамирез, най-малкото дете на Рей.

Сара се приближи до люлка в края на първата редица: Дора Уилсън, дъщерята на Лей и Арло. Лей седеше на стол до нея. Жените, станали майки наскоро, имаха право да останат в Убежището до една година. Лей все още беше мудна от бременността, на оскъдната светлина лицето й изглеждаше почти прозрачно, кожата й беше бледа след толкова много месеци, прекарани в сградата. В скута й лежеше дебело кълбо вълнена прежда и чифт игли. Вдигна поглед от плетивото си при приближаването на Сара.

— Здравей — поздрави тихо.

Сара я поздрави с безмълвно кимване и се приведе над люлката. Само по пелена, Дора спеше по гръб, устните й оформяха деликатно „О“. Леко прохъркваше през нос. Нежният й влажен дъх погали страните на Сара като целувка. Гледката на спящо бебе можеше да накара човек да забрави истината за света, помисли си тя.

— Не се притеснявай, няма да я събудиш — Лей се прозя в ръка и отново се залови с плетивото си. — Спи като заклана.

 

 

Сара реши да не ходи при Маусами. Каквото и да се случваше между нея и Гълън, не й влизаше в работата. Мъчно й беше за Гейл. Гълън открай време имаше слабост към Маус, беше като болест, от която не можеше да се отърси, а и всички казваха, че когато помолил Маус да се съберат, тя се съгласила само защото Тео вече й бил отказал. Или пък е протакал да я помоли да се съберат, а Маус се е опитала да го накара да се поразбърза. Колко ли жени бяха допускали същата грешка?

Но докато слизаше по пътеката, Сара се чудеше защо някои неща трябва да са толкова трудни? При нея и Питър беше същото. Сара го обичаше, така беше открай време, още от детството им в Убежището. Не можеше да се обясни; доколкото си спомняше, тя усещаше тази любов като невидима златна нишка, която обвързваше двама им. Далеч не беше само физическото привличане. От всичко най-много обичаше наранената му душа, онова ранено място у него, където криеше тъгата си. Това отличаваше Питър Джаксън и никой друг освен нея не го знаеше, защото го обичаше толкова много: неговата огромна тъга. И не ставаше дума за обикновената, всекидневна тъга, която всички носеха по изгубените неща и хора — неговата тъга беше по-различна. Сара вярваше, че ако успее да открие тази тъга, да я вземе от него, тогава и той на свой ред ще я обикне.

Затова и беше решила да стане медицинска сестра; щом не можеше да е Страж, а за това тя изобщо не ставаше, Лечебницата, където се слушаше думата на Прудънс Джаксън, беше следващото място. Почти сто пъти беше питала Прудънс мислено: Какво да направя? Какво да направя, за да ме обикне синът ти? Но в крайна сметка Сара не посмя да я попита. Насочила беше всичките си усилия да овладее занаята с всичките му тънкости и да чака Питър с надеждата, че той ще разбере какво му предлага тя само като е в същата стая.

Питър я беше целунал, веднъж. Или може би Сара го беше целунала. Въпросът кой кого беше целунал нямаше значение пред самата случка. Двамата се бяха целунали. Празнуваха Първата нощ, беше късно и студено. Пили бяха, заслушани в подрънкването на китарата на Арло под прожекторите. Когато групата се разпръсна в часа преди зазоряване, се оказа, че Сара и Питър вървят сами. Беше леко замаяна от изпитото, но не считаше, че е пияна, както и че и той е пиян. Обви ги изпълнено с притеснение мълчание, докато вървяха по пътеката. Не се притесняваха, че не говорят, ала имаше нещо пулсиращо и леко наелектризиращо, като пространствата между нотите от китарата на Арло. В такъв мехур от очакване вървяха заедно под прожекторите, не се докосваха, но помежду им имаше връзка, а когато стигнаха до дома й, нито един от тях не каза, че са стигнали — тишината беше мехур, но и река, чието течение ги влечеше, сякаш следващото действие не можеше да бъде спряно. Стояха до стената на дома й, в сянка, притисна я отначало с устата си, а след това и с цялото си тяло. Не беше като на игрите на целувки, на които всички играеха в Убежището, нито като непохватните и недодялани целувки от пубертета, сексът беше достъпен, дори при бегъл интерес хората си лягаха заедно.

Неписаното правило беше, нищо повече от това, всичко, в крайна сметка, се усещаше като вид репетиция, но целувката им беше по-дълбока, изпълнена с обещания. Сара се потопи в топлина, която почти не разпозна: топлината на човешката близост, на истинското споделено отношение, на края на самотата. Каквото и да беше поискал, тя щеше да му го даде още тогава.

Но после изведнъж всичко приключи, той се отдръпна.

— Съжалявам — беше рекъл неловко и тромаво, сякаш си мислеше, че я е целунал против волята й, въпреки че по целувката трябваше да разбере, че го е искала, искала е да я целуне. Но ситуацията се беше променила, мехурът се беше пукнал, двамата бяха твърде смутени, твърде объркани, за да кажат друго. Остави я пред вратата и това беше краят. От тази нощ не бяха оставали насаме. Едва си разменяха по някоя дума.

Защото тя беше разбрала; разбрала го беше при целувката, а и по-късно се беше уверила, като с дните увереността й растеше. Питър не беше неин, имаше друга. Присъстваше като призрак между тях, в целувката му. Вече беше разбрала, че е безнадеждно. Докато тя го чакаше в Лечебницата, докато му показваше коя е, той прекарваше цялото си време на Стената с Алиша Донадио.

Сега, докато вървеше със задушеното към Фара, Сара си спомни за Гейб Къртис и реши да се отбие в Лечебницата. Горкият Гейб, само на четирийсет и с рак. Не можеше да му се помогне с кой знае какво. Сара предполагаше, че е започнал от стомаха или пък от черния дроб. Всъщност нямаше значение. Лечебницата, разположена от другата страна на Слънчевото място срещу Убежището, беше малка паянтова сграда в онази част на Колонията, която наричаха Стария град — група от половин дузина постройки, в които някога се помещавали различни магазини. Сградата на Лечебницата някога била бакалия, надписът все още личеше, когато следобедното слънце огрееше пряко предните прозорци — Компания „Високопланински провизии“, Храни и алкохолни напитки, основана 1996, гравиран в матираните стъкла.

Само един фенер осветяваше отдалечената стая, където Санди Чоу — всички я наричаха Другата Санди, защото някога имаше две Санди Чоу, едната съпруга на Бен Чоу, която почина при раждане, та Другата Санди стоеше приведена над бюрото на медицинска сестрата и стриваше билкови семена в хаван. Въздухът беше горещ и лепкав от влага, зад бюрото, от поставения върху печката чайник се издигаше пара. Сара сложи настрана задушеното и махна чайника от печката. Върна се на масата, наклони глава към билката, която Санди разтръска в цедка.

— За Гейб ли е?

Санди кимна. Билката Дилъновото семе се считаше за аналгетик, макар че го използваха за лечение на различни неразположения като простуди, диария, артрит. Сара не можеше да каже, че билката със сигурност върши работа, но Гейб твърдеше, че облекчава болката му и че това било единственото, което можел да приема.

— Как е?

Санди наливаше вода през цедката в керамична чаша с нащърбен и похабен ръб. На нея пишеше ЧИСТО НОВ ТАТКО, буквите бяха изписани с фигури от безопасни игли.

— Спи от доста време. Жълтеницата се влошава. Синът му тъкмо си тръгна, Мар е с него вътре.

— Ще му отнеса настойката.

Сара взе чашата и мина през завесата. В отделението имаше шест легла, в момента беше заето само едно. Мар седеше на стол с облегалка до леглото, на което лежеше съпругът й, завит с одеяло. Слаба като вейка жена, Мар се беше нагърбила с грижите около Гейб през месеците на неговото боледуване, истинската тежест на товара личеше по полукръговете от недоспиване, увиснали под очите й. Имаха един син, Джейкъб, около шестнайсетгодишен, който работеше в мандрата с майка си: едро, мудно момче с изражение на безсмислена приветливост, което не можеше нито да чете, нито да пише и нямаше да се научи. Можеше да изпълнява само най-прости задачи, стига някой да го насочва. Тежък, нещастен живот, а сега и това. Преминала четирийсетте и с Джейкъб, оставен на грижите й, Мар едва ли щеше отново да се омъжи.

Когато Сара се приближи, Мар вдигна поглед, притиснала пръст към устните си. Сара кимна, настани се на стол до нея. Санди имаше право: жълтеницата се влошаваше. Преди да се разболее, Гейб беше едър мъж — толкова едър, колкото жена му беше дребна, с грамадни възлести рамене, напращели мишци, създадени за работа, и внушителен корем, провиснал над колана му като чувал брашно. Стабилен и оправен човек, когото Сара не беше виждала да стъпва в Лечебницата до деня, в който не дойде, за да се оплаче от болки в гърба и лошо храносмилане, като се извиняваше за оплакванията си, сякаш са белег за слабост, за липса на характер, а не за начало на сериозно заболяване. (Когато Сара прегледа черния му дроб, върховете на пръстите й веднага напипаха образуванието, което нарастваше там, и разбра, че сигурно агонизира от болка.)

Половин година по-късно мъжът, който някога беше Гейб Къртис, вече го нямаше, на негово място имаше сянка, която се държеше за живота само по силата на волята. Някога пълното му и румено като зряла ябълка лице се беше съсухрило до линии и ръбове, като набързо нахвърляна скица. Мар беше подстригала брадата му и отрязала ноктите му, напуканите му устни блестяха от мехлема от купичката върху количката до леглото му, малко облекчение, малко и безполезно, като и билковата настойка.

Поседя малко с Мар, без да говорят. Възможно беше, разбра Сара, животът да се проточи прекалено дълго, така както можеше и да приключи прекалено бързо. Може би страхът, че оставя Мар сама, държеше Гейб жив.

Най-накрая Сара стана и постави чашата на количката.

— Ако се събуди, виж дали ще го изпие — каза тя.

В очите на Мар имаше сълзи на изтощение.

— Казах му, че всичко е наред, може да си отиде.

За миг Сара не разбра.

— Радвам се, че си го направила — каза тя. — Понякога точно това искат да чуят.

— Заради Джейкъб е, нали разбираш. Не иска да остави Джейкъб. Казах му: Ще се справим. Ти тръгвай. Това му казах.

— Знам, че ще се справиш, Мар — думите й бяха толкова безполезни. — И той го знае.

— Толкова е упорит. Чуваш ли, Гейб? Защо трябва непрекъснато да си толкова упорит, по дяволите? — скри лице в ръцете си и се разрида.

Сара почака малко, знаеше, че нямаше как да облекчи мъката на жената. Скръбта, разбра Сара, беше място, където човек пребивава сам. Приличаше на стая без врати и случилото се в тая стая, целият гняв и болката на човека трябваше да останат в нея, те засягаха само него и никой друг.

— Съжалявам, Сара — каза накрая Мар и поклати глава. — Не трябваше да ставаш свидетел на това.

— Всичко е наред. Разбирам.

— Ако се събуди, ще му кажа, че си наминала — успя да се усмихне през сълзи. — Знам, че Гейб винаги те е харесвал. Ти беше любимата му медицинска сестра.

 

 

Беше вече около полунощ, когато Сара влезе във Фара. Тихо отвори вратата и влезе. Елтън беше сам, задрямал на пулта със слушалки на ушите си.

Трепна и се събуди, когато след Сара вратата се затвори на пружините си.

— Майкъл?

— Сара е.

Махна слушалките и завъртя стола, като душеше въздуха.

— Какво подушвам?

— Задушено заешко. Вече сигурно е съвсем изстинало.

— Все едно — седна изправен на стола. — Донеси го тук.

Постави го пред него. Той взе мръсна лъжица от пулта срещу панела.

— Ако искаш, запали лампата.

— Тъмнината ми харесва. Ако нямаш нищо против.

— За мен е все едно.

Известно време го наблюдаваше как се храни на светлината от пулта. Имаше нещо хипнотично в движенията на ръцете на Елтън, които въртяха лъжицата из гърнето, а после я понасяха към устата му с непогрешима точност и без излишни движения.

— Наблюдаваш ме — каза Елтън.

Усети как страните й пламват.

— Съжалявам.

Обра и последните остатъци от заешкото и избърса уста с кърпа.

— Няма за какво да съжаляваш. Ти си най-хубавото същество, което наминава из тези места, ако питаш мен. Хубавица като теб може да ме гледа колкото си иска.

Тя се разсмя — дали от смущение или от неверие към думите му, не знаеше.

— Елтън, ти никога не си ме виждал. Откъде можеш да знаеш как изглеждам?

Елтън сви рамене, невиждащите му очи се насочиха нагоре под спуснатите му клепачи, сякаш в тъмнината на разума образът й е там и той го вижда.

— Гласът ти. Начинът, по който говориш с мен, с Майкъл. Как се грижиш за него. Красотата е като красивите дела, винаги съм го казвал.

Въздъхна.

— Аз не се чувствам такава.

— Имай вяра на стария Елтън — каза той и тихо се засмя. — Някой ще се влюби в теб.

Около Елтън тя някак винаги се чувстваше добре. Като начало той флиртуваше най-безочливо. Но не това беше истинската причина. Той просто изглеждаше по-щастлив от всички, които познаваше. Истина бяха думите на Майкъл за него: слепотата при него не беше белег за липса, а за отлика.

— Идвам от Лечебницата.

— Ами ето — каза той и дълго кима. — Винаги се грижиш за хората. Как е Гейб?

— Не е добре. Ужасно изглежда, Елтън. А и Мар го понася трудно. Иска ми се да можех някак да помогна.

— Има неща, които можеш да направиш, и такива, които не можеш. Сега е дошъл редът на Гейб. Направила си всичко, което трябва.

— Не е достатъчно.

— Никога не е достатъчно. — Елтън се обърна и затърси нещо по плота, намери слушалките и й ги подаде. — Понеже ми донесе подарък, и аз ще ти подаря нещо. Нещо, което да те зарадва.

— Елтън, изобщо не знам какво слушам. За мен всичко е като шум.

Усмихваше се потайно.

— Прави каквото ти казвам. Затвори очи.

Слушалките на ушите й бяха топли. Усети как Елтън движи ръце по таблото, пръстите му се плъзваха тук и там. И тогава я чу: музика. Не приличаше на музиката, която познаваше. Отначало я чуваше като далечен, кух звук, като повей на вятъра, а после се усили, високи птичи трели, които сякаш затанцуваха в главата й. Звукът се надграждаше и надграждаше, сякаш идваше от всички посоки, и тя разбра, че това, което слуша, е буря. Можеше да си я представи, страховита буря от музика, която връхлиташе. За пръв път в живота си чуваше такава красота. Когато заглъхна и последната нота, тя свали слушалките от ушите си.

— Не разбирам — каза тя. — От радиото ли идва?

Елтън се разкикоти.

— Голяма работа, нали?

Направи нещо на пулта. Отвори малко чекмедже и изкара сребрист диск: компактдиск. Никога не им беше обръщала кой знае какво внимание. Майкъл казваше, че на тях има само шумотевици. Взе диска, държеше го за ръбовете. Стравински, Пролетно тайнство. Чикагски симфоничен оркестър под диригентството на Ерик Лайнсдорф.

— Помислих си, че трябва да чуеш нещо, което наподобява начина, по който изглеждаш — каза Елтън.