Джъстин Кронин
Проходът (2)

Две

От компютърните файлове на доктор Джонас Абът Лиър, професор, Департамент по молекулярна и клетъчна биология към Харвардския университет, назначен в Института за медицински изследвания на инфекциозни болести към армията на Съединените американски щати, Катедра по палеовирусология, Форт Детрик, Департамент по медицина.

От: lear@amedd.army.mil

Дата: понеделник, 6 февруари, 13:18 часа

До: pkiernan@harvard.edu

Относно: Сателитната връзка е готова

 

Пол,

Поздрави от боливийската джунгла, затънтена и затворена отвсякъде котловина в Андите. Сигурен съм, че както си седиш в мразовития Кеймбридж, идеята за един месец в тропиците ти се струва примамлива. Повярвай ми обаче, тук не е като на курорт. Вчера зърнах змия с размерите на подводница.

Пътуването мина спокойно. Шестнайсет часа полет от Ла Пас, после скромен държавен транспорт до Консепсион към източната, покрита с джунгла ниска част на страната, където няма истински пътища и си е съвсем дива територия. Вървяхме пеша. Целият екип е въодушевен. Освен групата от Калифорнийския университет, към нас в Ла Пас се присъедини Тим Фанинг от Колумбийския, както и Клаудия Суонсън от Масачузетския технологичен институт. (Май веднъж ми спомена, че се познавате от Йейл.) За подсилване на своето звездно очарование, ще се развеселиш да го научиш, Тим е взел със себе си шестима дипломанти. Така средната възраст на екипа пада с десетина години, а жените вземат превес. Великолепни учени са всички до една, настояваше Тим. Три бивши съпруги, коя от коя по-млади. Момчето никога няма да поумнее.

Трябва да призная, че въпреки опасенията си (разбира се и твоите, и тези на Рошел) за намесата на военните, положението далеч не е такова. Само в Института за медицински изследвания към армията имат властта и средствата, с които да съберат подобен на този екип, и то за месец. Години наред се мъчих да накарам хората да ме чуят и сега съм като пред внезапно отворила се врата, през която трябва само да прекрача. Познаваш ме, аз съм учен до мозъка на костите си. У мен няма и капка суеверност. Но част от мен вярва, че всичко е съдба. Каква ирония е чак сега, след болестта на Лиз и продължителната й битка с нея, да имам възможност да разреша най-великата мистерия: смъртта. Мисля, че на Лиз тук би й харесало. Виждам я пред очите си, с една от сламените си шапки, седнала на дънер до реката, да чете любимия си Шекспир, окъпана в слънчева светлина.

Впрочем поздравления за решението за преподавателското място. Точно преди да тръгна, комитетът гласува с всеобщо одобрение, което за мен не беше изненада след гласуването в департамента, за което обаче не мога да ти разкажа, но което беше единодушно. Не мога да ти опиша какво облекчение изпитвам.

Да не говорим, че ти си най-добрият ни биохимик, способен да накара протеина на микротубулния клетъчен скелет да се изправи и запее „Алилуя“. Ако партньорът ми по скуош не беше назначен на преподавателското място, какво щях да правя в обедната си почивка?

Предай поздравите ми на Рошел и кажи на Алекс, че чичо Джонас ще му донесе нещо интересно от Боливия. Какво ще кажеш за бебе-анаконда? Разправят, че от тях излизали добри домашни любимци, стига човек да ги храни редовно. Надявам се, че ще идем на първия мач на Сокс за сезона. Ум не ми го побира как си се добрал до билети.

Джонас

От: lear@amedd.army.mil

Дата: сряда, 8 февруари, 8:00 часа

До: pkiernan@harvard.edu

Относно: Re: Давай, тигре

 

Пол,

Благодаря за съобщението, което ми прати, както и за мъдрия съвет в отговора ти относно красивите докторантки от елитни университети. Не мога да кажа, че не съм съгласен с теб, пък и идеята ме е спохождала в не една самотна нощ в палатката ми. Но не влиза в плановете ми. Засега единствената жена за мен е Рошел, можеш да й предадеш думите ми.

Новината тук — вече чувам как Рошел казва: Нали ти казах! — е, че изглежда се военизирахме. Предполагам било е неизбежно, особено след като приех парите на Военния институт за медицински изследвания. (При това много пари — проучванията във въздуха излизат страшно скъпо: двайсет хилядарки, за да пренасочим сателита, и то само за трийсет минути полезна работа.) Въпреки това изглежда като прахосничество. Вчера тъкмо привършвахме с приготовленията за заминаване, когато в базовия лагер кацна хеликоптер и естествено от него се изсипа взвод от Специалните части в камуфлажни облекла, покрити със зелена и черна бойна маскировка, инфрачервени бинокли и пълно свръхмощно и свърхмодерно въоръжение. Невероятно надъхани юнаци. Личеше, че са под командването на мъж в костюм. Цивилен. Насочи се с наперена походка към мястото, където стоях. Младок ми се видя, още нямаше трийсет. С тен на професионален тенисист. Какво правеше човек като него с взвод от специалните части? Вие ли сте онзи, вампира?, попита ме той. Знаеш как ми действа тази дума, Пол. Опитай се само да получиш финансиране от разузнавателните институции с думата „вампир“ някъде из бумагите. Единствено от учтивост и защото, да му се не види, зад гърба му имаше достатъчно огнева мощ, че да бутне правителството на някоя държавица, му отвърнах: Лично той. Марк Коул, д-р Лиър, ръкува се с мен, широко нахилен. Дълго пътувах, за да се срещна с вас. Дали ще отгатнете каква новина ви нося? Вече сте майор. А аз се чудя какъв майор съм? И какво правят всичките тия военни тук? Това е цивилна научна експедиция, обяснявам му. — Вече не е, осведомява ме той. И кой го реши?, питам. А той ми отвръща: Шефът ми го реши, доктор Лиър. — Кой е шефът ви?, интересувам се. А той: Доктор Лиър, моят шеф е президентът на Съединените щати.

Тим страшно се вбеси, защото получи само чин капитан. За мен е без значение. Капитан Сандърс от Кентъки фрайд чикън е единственият капитан, когото знам. Всъщност най-много пара вдигна Клаудия. Заплаши да си събере багажа и да се прибере. Не съм гласувала за този човек и няма да съм част от проклетата му армия, каквото и да разправя този идиот. Да не споменаваме, че всъщност никой от нас не е гласувал за него и цялата работа прилича на голям майтап. А Клаудия била квакерка. По-малкият й брат се оказа убеден противник на войната с Иран. Накрая обаче се успокоихме и я убедихме да остане, съгласи се при условие, че не трябва да отдава чест на никого.

Въпросът е, че изобщо не разбирам кое налага военните да са тук. Не се питам защо армията проявява интерес, все пак те ни финансират, за което съм им благодарен. Защо им е обаче да пращат взвод от специалните части (по същество те са към Специалното разузнаване) да дундуркат група биохимици? Предполагам, че хлапето с костюма е от разузнаването, но кой знае. Каза ми, че пътуваме из район, известен като зона, контролирана от наркокартела Монтоя, а войниците били тук, за да ни защитават. Как ли ще изглежда избиването на екип американски учени от боливийските наркобарони?, попита ме той. Не ще да е хубав ден за американската външна политика, даже хич. Не му възразих, но съм дяволски сигурен, че там, където отиваме, няма никакви наркобарони. Наркотиците са на запад, във високите части на Андите. Източната част на практика е необитавана. Има само няколко индиански селища, повечето от които не са общували с външния свят от години. А той знаеше, че всичко това ми е известно.

Цялата тази работа ме човърка леко, но що се отнася до мен, присъствието им не променя работата на експедицията. Просто сме придружавани от тежка огнева мощ. Войниците странят от нас. Почти не съм чул някой от тях да си отвори устата. Дебнат, но поне не ни се пречкат.

Както и да е, на сутринта тръгваме. Предложението за змийчето като домашен любимец още важи.

Джонас

От: lear@amedd.army.mil

Дата: сряда, 15 февруари, 11:32 часа

До: pkiernan@harvard.edu

Относно: виж прикачения файл

Прикачен файл: DSC00392.JPG (596 KB)

 

Пол,

Минаха шест дни. Прости ми, че не се обадих досега и моля те, нека Рошел не се притеснява. Трудно си проправяхме път при всяка стъпка сред непроходима джунгла и непрестанен дъжд. Със страшни усилия нагласихме сателитната връзка. Вечер хапваме като земеделски ратаи и рухваме от умора в палатките. А и всички воним ужасно.

Тази нощ обаче съм твърде развълнуван, за да спя. От прикачения файл ще разбереш защо. Винаги съм вярвал в работата си, но съм имал и мигове, изпълнени със съмнения, безсънни нощи, в които съм се съмнявал дали цялата работа не е напълно безсмислена, забъркана от мозъка ми фантазия в периода на боледуването на Лиз. Знам, че и на теб ти е минавало през ума същото. Щях да съм кретен, ако не поставях под въпрос собствените си мотиви. Но вече не го правя.

Според джипиеса все още сме на цели двайсет километра от мястото. Релефът съответства на снимките от сателита: покрита с гъста джунгла равнина, по протежение на реката, дълбоко дефиле с канари от варовик, тук-там изпъстрени с пещери. Дори любител геолог би разчел като книга тези скали. Обичайните слоеве от речни седименти и четири метра под ръба, линия от черни дървени въглища. Съвпада и с легендата на племето чучоте: преди хиляда години цялата област била изпепелена от пожар — Страховит огън, пратен от бог Ауксол, повелителя на Слънцето, за да унищожи демоните на човека и да спаси света. Снощи лагерувахме на речния бряг, слушахме шумовете от ятата прилепи, които излетяха от пещерите по залез. На сутринта се отправихме на изток по дефилето.

Точно по пладне видяхме статуята.

Отначало си помислих, че всичко е плод на въображението ми. Но погледни снимката, Пол. Човешко същество, но не съвсем: прегърбена животинска стойка, ръце с хищнически нокти и подаващите се от устата дълги зъби, подчертана мускулатура на торса, подробности, които личат, а колко време е изминало? Колко векове на дъждове, вятър и слънце са минали в рушене на камъка? Все още дъхът ми секва, като го погледна. Приликите с останалите изображения, които ти показах, са безспорни: колоните от храма в Мансарха, каменните релефи в гробницата в Ксиан Янг, пещерните изображения в Кот д’Амор.

Тази вечер прилепите бяха още по-многочислени. Човек привиква с тях, а пък и прогонват комарите. Клаудия направи примка и улови един. Явно прилепите си падат по праскови от консерви. Тя използва такива за примамка. Дали пък на Алекс няма да му хареса повече прилеп за домашен любимец?

Джей

От: lear@amedd.army.mil

Дата: събота, 18 февруари, 18:51 часа

До: pkiernan@harvard.edu

Относно: още снимки

Прикачени файлове: DS00481.JPG (596 KB), DSC00486 (582 KB), DSC00491 (697 KB)

 

Разгледай снимките. Дотук сме преброили девет фигури.

Коул мисли, че ни следят, но кой ни следи — не казва. „Просто усещане“, повтаря той. По цяла нощ не се отделя от сателитния телефон, не иска да ми каже за какво става дума. Поне спря да ме нарича „майоре“. По-млад е от мен, но не е толкова зелен, колкото изглежда.

Най-накрая времето се пооправи. Близо сме, на около 10 километра, напредваме по графика.

От: lear@amedd.army.mil

Дата: неделя, 19 февруари, 21:51 часа

До: pkiernan@harvard.edu

Относно:

От: lear@amedd.army.mil

Дата: вторник, 21 февруари, 1:16 сутринта

До: pkiernan@harvard.edu

Относно:

 

Пол,

Изпращам ти разказа си, в случай, че не се прибера. Не искам да те тревожа, но трябва трезво да преценявам ситуацията. Намираме се на по-малко от пет километра от мястото на гробницата, но се съмнявам, че ще сме в състояние да изпълним планираната екстракция. Твърде много членове на екипа са болни или мъртви.

Преди две нощи ни нападнаха — не наркотрафиканти, а прилепи. Нападнаха ни няколко часа след залез, докато повечето от нас бяха извън палатките, пръснати из лагера, занимаващи се с вечерните си задачи. Изглеждаше така, сякаш дълго време са ни дебнали. Изчаквали са подходящия момент, за да ни нападнат. Извадих късмет. Бях се отдалечил на около стотина метра нагоре по реката, далеч от дърветата, за да намеря по-добър обхват за джипиеса. Чух виковете, а после и изстрелите, но докато стигна до лагера, ятото се беше отдалечило надолу по реката. Четирима умряха още същата нощ, включително Клаудия. Прилепите направо изсмукаха до капка кръвта й. Опита се да стигне до реката — предполагам, че се е надявала да ги накара да се махнат от нея, но не успя. Докато стигнем до нея, загуби толкова много кръв, че не й остана никакъв шанс. В хаоса други шестима бяха нахапани или одрани, всички сега са болни от болест, която прилича на по-бързо протичащ вариант на боливийска хеморагична треска: кръвоизливи от устата и носа на болните, кожата и очите са зачервени от разкъсани капиляри, изгарят от температура, дробовете им се изпълват със секрет, изпадат в кома. Свързахме се с Центъра за контрол на заболяванията, но без тъканни проби всичко се основава на предположения и догадки. Двете ръце на Тим бяха целите разръфани, докато се опитваше да махне прилепите от Клаудия. Неговото състояние е най-тежко. Съмнявам се, че ще преживее нощта.

Снощи прилепите отново се появиха. Войниците установиха отбранителен периметър, но те бяха безброй. Налитаха със стотици, с хиляди, огромно ято, което закри небето. Трима войници бяха убити, сред тях и Коул. Стоеше точно до мен. Буквално го вдигнаха във въздуха, а после го насякоха както нажежени ножове масло. Не остана много от него, което да погребем.

Тази вечер е спокойно. В небето няма нито един прилеп. Обградихме лагера с огън, който май ги държи настрана. Дори войниците изглеждат потресени. Малцината останали от нас в момента решаваме какво да предприемем. Голяма част от екипировката ни е съсипана. Не е ясно как се е случило, но в един момент по време на снощното нападение, колан с гранати попадна в огъня, уби един от войниците, унищожи генератора и по-голямата част от вещите в палатката с екипировката. Остава ни сателитният телефон и достатъчно ток в батериите, за да поискаме евакуация. Май най-добре е всички да се разкараме оттук.

Мисля си и друго. Сега, когато си задавам въпроса дали има причина, заради която да се върна у дома, не намирам такава. Щеше да е различно, ако Лиз беше жива. Мисля, че през последната година част от мен е продължила да се преструва, че тя е заминала за известно време. Че един ден ще вдигна поглед и ще я видя, застанала на прага, с онази нейна усмивка, наклонила глава на една страна, за да не пада косата върху лицето й. Моята Лиз най-после се е прибрала у дома, жадна за чаша Ърл Грей, готова за разходка до семейство Чарлз сред падащия сняг. Но вече знам, че това няма да се случи. Странно, но събитията от последните дни внесоха яснота в ума ми за случващото се с нас, за рисковете, на които сме изложени. Ни най-малко не съжалявам, че дойдох тук. Изобщо не се страхувам. Ако се окажем на ръба, мога да продължа и сам.

Пол, каквото и да стане, каквото и решение да взема, искам да знаеш, че за мен ти си невероятен приятел. Много повече дори — ти си ми като брат. Странно е да пиша тези неща, седнал на речния бряг насред боливийските джунгли, на седем хиляди километра от всичко и всички, които познавам и обичам. В живота ми сякаш е започнала нова епоха — така се чувствам. През какви странни места ни превежда съдбата, през какъв мрак ни кара да преминем.

От: lear@amedd.army.mil

Дата: вторник, 21 февруари, 5:31 часа

До: pkiernan@harvard.edu

Относно: Re: не бъди идиот, измъквай се от там, по дяволите

 

Пол,

Изпратихме по радиото сигнал за евакуация. Ще ни вземат след десет часа, това е определеният, важен за всички ни час. Не знам как ще оцелеем още една нощ на това място. Ние, все още здравите, решихме да използваме деня, за да се приближим към мястото. Готвехме се да теглим жребий, но се оказа, че всички искат да дойдат. Час по-късно — на зазоряване — потеглихме. Може би все още имаше какво да се спаси от бедствието. Малко добри новини: явно Тим прескочи трапа. Температурата му поспадна и макар все още да е неконтактен, кървенето спря и кожата му има по-добър вид. По мое мнение, както и това на останалите, е прекалено рисковано.

Знам, че твоят бог е науката, Пол, но ако не искам прекалено много от теб, би ли се помолил за нас? За всички ни.

От: lear@amedd.army.mil

Дата: вторник, 21 февруари, 11:16 часа

До: pkiernan@harvard.edu

Относно: Вече знам защо войниците са тук.