Джъстин Кронин
Проходът (17)

Седемнайсет

Лятото свърши, дойде есента и светът ги остави на мира.

Първият сняг заваля през последната седмица на октомври. Улгаст цепеше дърва в двора, когато забеляза с ъгъла на окото си първите снежинки, падащи като едра перушина. Навил беше ръкавите на ризата си и когато спря и вдигна лице, усети студа по изпотената си кожа. Разбра, че е дошла зимата. Заби брадвата в дръвника, отиде в къщата и извика нагоре по стълбите:

— Ейми!

Тя се показа на горното стъпало. Кожата й виждаше толкова малко слънце, че беше снежнобяла като порцелан.

— Виждала ли си сняг?

— Не знам. Май не.

— Навън вали сняг. — Той се засмя с глас, в който имаше радост. — Не бива да го пропускаш. Хайде.

Докато я облече с палто и ботуши, с очила и шапка и нанесе тънък слой слънцезащитен крем навсякъде по откритата й кожа, снегът се беше засилил. Ейми излезе в бялата вихрушка тържествено, като изследовател, който стъпва за пръв път на непозната планета.

— Какво ще кажеш?

Тя изви глава и изплези език, инстинктивен жест, за да улови и опита вкуса на снежинките.

— Харесва ми — заяви тя.

Имаха подслон, храна и огрев. Още два пъти ходи до магазина на Милтън през есента, защото знаеше, че дойде ли зимата, пътят ще е непроходим, и взе всичката останала храна там. Разпределил беше консервите, сухото мляко, ориза и боба и според него запасите щяха да им стигнат до пролетта. Езерото беше пълно с риба, а в едно от бунгалата беше открил свредел. Доста прост инструмент за риболов на леда. Резервоарът за газ все още беше наполовина пълен. Ето че зимата дойде. Той я приветстваше, усещаше съзнанието си привикнало на ритъма. В крайна сметка никой не беше дошъл насам, светът ги беше забравил. Двамата бяха затворени далече, в безопасност.

До сутринта натрупа сняг до колене. Слънцето се показа през облаците и заблестя ярко. Улгаст прекара целия следобед в разчистване на пъртина между натрупаните нацепени дърва и къщата, а после запроправя друга пъртина към къщурката, която планираше да използва като ледница, сега след като вече беше зима. Вече живееше почти напълно нощен живот, по-лесно беше да се приспособи към ритъма на Ейми, а и блясъкът на снега на слънцето явно го заслепяваше, като избухнала пред погледа му експлозия. Вероятно, помисли си той, обикновената светлина действа по този начин на Ейми през цялото време. След настъпването на нощта двамата излязоха в задния двор.

— Ще ти покажа как да правиш ангели в снега — каза й той. Легна по гръб. Над него небето беше сияйно и звездно. Вечерта щяха да сушат мокрите си дрехи на печката, да седят на светлината на огъня и да пият горещо какао.

— Движи ръцете и краката си ето така — каза й.

Тя легна до него. Мъничкото й тяло беше леко и гъвкаво като на гимнастичка. Заразмахва ръце и крака.

— Какво е ангел?

За миг Улгаст се замисли. Подобна тема не беше изниквала в досегашните им разговори.

— Ами това е нещо като призрак, според мен.

— Призрак. Като Джейкъб Марли — чели бяха „Коледни песни“, или по-скоро Ейми му ги беше чела. След като една вечер през лятото разбра, че тя може не само да познава буквите, ами да чете гладко, с чувство и изразително, Улгаст само седеше и слушаше.

— Май да. Но не внушава страх като Джейкъб Марли. — Продължаваха да лежат един до друг на снега. — Ангелите са… ами добри духове. Духове, които бдят над нас от рая. Или поне някои хора мислят така.

— Ами ти?

Улгаст се изненада. Така и не успя да привикне съвсем с прямотата на Ейми. Откровеността й го смайваше с детското в нея, но често думите и въпросите й към него криеха мъдрост.

— Не знам. Майка ми вярваше. Тя беше много религиозна, много вярваща. Баща ми май не. Той беше добър човек, инженер. Не мислеше по този начин.

За миг замълчаха.

— Тя е мъртва — тихо каза Ейми. — Знам го.

Улгаст се изправи. Очите на Ейми бяха затворени.

— Кой е мъртъв? — попита и веднага разбра кого има предвид Ейми: Майка ми. Майка ми е мъртва.

— Не си я спомням — каза Ейми. Гласът й беше безстрастен, сякаш му говореше за вече известен му факт. — Но знам, че е мъртва.

— Откъде знаеш?

— Чувствам го — очите на Ейми срещнаха тези на Улгаст в тъмното. — Мога да усетя всички тях.

 

 

Понякога в ранните часове, точно преди зазоряване, Ейми сънуваше. Улгаст чуваше тихите й викове от съседната стая. Скърцането на пружината на леглото й, докато тя се мяташе в съня си. Не бяха точно викове, а шепот, като гласове, които преминаваха през нея в съня й. Понякога тя се събуждаше и слизаше долу в голямата стая на къщата, единствената с големи прозорци, с изглед към езерото. Улгаст я наблюдаваше от стълбището. За кратко оставаше неподвижна на светлината и сред топлината на печката, с обърнато към прозорците лице. Очевидно продължаваше да спи, а Улгаст знаеше, че е по-добре да не я буди. После се обръщаше, качваше се по стълбите и отново си лягаше.

Как така ги чувстваш, Ейми?, попита я той. Какво чувстваш? — Не знам, беше му отвърнала тя, не знам. Тъжни са. Толкова са много. Забравили са кои са били. — Кои са били, Ейми? А тя отвърна: Като всеки. Били са като всеки.

Улгаст сега спеше на първия етаж на къщата, на стол с лице към вратата. Движат се нощем, беше му казал Карл, по дърветата. Имаш възможност за един изстрел. Какви са тези същества по дърветата? Хора ли бяха, както някога и Картър беше човек? В какво са се превърнали? Ами Ейми. Ейми, която сънуваше гласове, чиято коса не растеше, която изглежда рядко спеше, вече беше съвсем сигурен, че само се преструва, почти не ядеше, можеше да чете и да плува сякаш си спомня живота и уменията на друг, а не своите собствени — и тя ли беше една от тях? Вирусът е инертен, беше казал Фортес. Ами ако не беше? Нямаше ли и той, Улгаст, да се разболее? Но той не беше болен, чувстваше се както обичайно, което означаваше, осъзна той, просто изумен, като човек живеещ в сън, изгубен сред безсмислени знаци, че светът го използваше по някакъв начин, който той не разбираше.

Една нощ през март чу шум от двигател. Снегът беше тежък и дълбок. Имаше пълнолуние. Заспал беше на стола. Още в съня си осъзна, че чува шум от двигател, който се спуска по дългата пътека към къщата. Сънуваше кошмар и този шум се беше превърнал в грохота от пожара през лятото, който настъпваше по планината към тях. Двамата с Ейми бягаха между дърветата, димът и пламъците ги обграждаха, той я изгуби.

В прозорците проблесна светлина, на площадката пред вратата се чуха стъпки, тежки, тромави. Улгаст се изправи бързо, всичките му сетива бяха нащрек. В ръка държеше оръжието си. Махна предпазителя. На вратата почукаха с три тежки удара.

— Има някой отвън — беше Ейми. Улгаст се обърна и я видя застанала долу до стълбището.

— Качвай се! — със строг шепот й нареди Улгаст. — Хайде, бързо!

— Има ли някой? — разнесе се мъжки глас от площадката пред вратата. — Виждам дим! Ще се отдръпна!

— Ейми, качи се горе, веднага!

По вратата отново се заудря.

— В името Божие, ако някой ме чува, отворете вратата!

Ейми се качи по стълбите. Улгаст отиде до прозореца и погледна навън. Не беше кола, нито камион, ами сноумобил с привързани към шасито контейнери. На светлината от фаровете видя на площадката мъж с дебело яке и ботуши. Присви се, поставил ръце на коленете.

Улгаст отвори вратата.

— Отдръпнете се — предупреди той. — Да виждам ръцете ви.

Мъжът немощно вдигна ръце.

— Не съм въоръжен — каза той. Дишаше тежко и Улгаст видя кръвта, ярка струя, която се стичаше надолу по якето му. На врата му имаше рана.

— Болен съм — каза мъжът.

Улгаст пристъпи и се прицели.

— Омитай се!

Мъжът се свлече на колене.

— Исусе — простена. — Исусе Христе.

После вдигна лице и рухна на снега.

Улгаст се извърна и видя Ейми, застанала на прага.

— Влизай вътре, Ейми!

— Точно така, миличка — каза мъжът, вдигна окървавената си ръка и махна немощно. Избърса устата си с опакото на ръката си. — Послушай татко си.

— Ейми, веднага вътре, казах!

Ейми затвори вратата.

— Така е добре — каза мъжът. Стоеше на колене и гледаше Улгаст. — Не бива да вижда подобни неща. Исусе, чувствам се като парцал.

— Как ни откри?

Мъжът поклати глава и плю в снега.

— Не дойдох да ви търся, ако това искате да кажете. Шестима се бяхме скрили на около шейсет километра от тук. В ловния лагер на един приятел. Там сме от октомври, след като превзеха Сиатъл.

— Кои са те? — заразпитва Улгаст. — Каква е станало в Сиатъл?

Мъжът сви рамене.

— Каквото и навсякъде другаде. Всички са болни, измират, разкъсват се един друг, появява се армията, после бам и мястото се изпарява. Някои казват, че било работа на ООН, други на руснаците. Може да са и марсианците, мен ако питате. Тръгнахме на юг, към планините, мислехме, че ще изкараме там зимата, а после да стигнем до Калифорния. Тогава ни надушиха копелетата. Не успяхме дори веднъж да стреляме. Изметох се от там, но една от тях ме ухапа. Кучката се изви из отникъде. Не знам защо не ме уби като останалите, но разправят, че така правели — немощно се усмихна. — Май съм извадил късмет.

— Проследиха ли ви?

— Да пукна, ако знам. Подуших дима от къщата ви на километър и нещо от тук. Не знам как успях. — Изглеждаше съсипан и окаян. — В името на Бога, умолявам ви. Сам бих го направил, ако имах оръжие.

За миг Улгаст не разбра какво иска от него мъжът.

— Как се казваш? — попита Улгаст.

— Боб — мъжът облиза бавно устните си. — Боб Сандърс.

Улгаст му махна със спрингфийлда.

— Трябва да се махнем от къщата.

Тръгнаха между дърветата, Улгаст го следваше на пет крачки. Мъжът вървеше бавно в дълбокия сняг. На всеки две-три стъпки спираше задъхан, за да почине, опрял ръце на колене.

— Знаеш ли кое е най-странното? — каза той. — Преди бях поведенчески анализатор. Живот и нещастен случай. Пушиш, караш без предпазен колан, обядваш хамбургери всеки ден — можех да ти кажа кога ще умреш с точност до месец. — Подпираше се на едно дърво за равновесие. — Май никой никога вече няма да държи сметка за тези неща, нали?

Улгаст не каза нищо.

— Ще го направиш, нали? — попита Боб, зареял поглед сред дърветата.

— Да — отвърна Улгаст. — Съжалявам.

— Всичко е наред. Не се тормози за това. — Дишаше тежко, облизваше устни. Обърна се и докосна гърдите си като Карл, преди много месеци, за да покаже на Улгаст къде да стреля. — Точно тук, нали? Можеш първо да ме застреляш в главата, ако искаш, стреляй веднъж и тук за по-сигурно.

Улгаст успя само да кимне, съсипан от честността на мъжа, от деловия му тон.

— Можеш да кажеш на дъщеричката си, че съм те нападнал — добави. — Не бива да разбира. Изгори трупа ми след това. Бензин, керосин, нещо, което отделя много топлина.

Наближаваха брега на реката. На лунната светлина гледката внушаваше почти неземно спокойствие, окъпана в синьо сияние. Под снега и леда Улгаст долавяше шума от тихото ромолене на реката. Това място, както и всяко друго, беше подходящо, помисли си Улгаст.

— Обърни се — каза той. — Погледни ме.

Но мъжът на име Боб, сякаш не го чу. Направи още две стъпки в снега и спря. Започнал беше неконтролируемо да се съблича, махаше окървавеното яке, хвърли го в снега, махна тирантите на прогизналите си панталони, за да съблече през глава пуловера си.

— Казах да се обърнеш.

— Знаеш ли кое е най-тъпото? — каза Боб. Махна терморизата си и коленичи да развърже ботушите си. — На колко години е дъщеря ти? Винаги съм искал да имам деца. Защо ли не си родих?

— Не знам, Боб — Улгаст вдигна спрингфийлда. — Изправи се с лице към мен, веднага.

Боб се изправи. Настъпи промяна. Опипваше с пръсти кървавия прорез на врата си. По тялото му премина нов спазъм, но в изражението на лицето му се четеше удоволствие, почти сексуално. На лунната светлина кожата му сякаш засвети. Изви гръб като котка, с наситен с радост поглед.

— О, това е добре — каза Боб. — Това наистина е… страхотно.

— Съжалявам — каза Улгаст.

— Чакай! — Изведнъж Боб отвори очи, протегна ръце. — Задръж малко!

— Прости ми, Боб! — повтори Улгаст и натисна спусъка.

 

 

Краят на зимата беше дъждовен. Пороищата не спряха с дни, гората прогизна от вода, реката и езерото набъбнаха, отмиха останките от пътя.

Улгаст изгори трупа на Боб, точно както го беше посъветвал, като преди това го поля обилно с бензин, а когато пламъците угаснаха, посипа овъглените останки с белина и ги зарови под купчина камъни и пръст. На другата сутрин претърси сноумобила. Привързаните към шасито контейнери се оказаха кутии с бензин, празни, но в кожената торба, нанизана на ръчките за управление, откри портфейла на Боб. Шофьорска книжка със снимка на Боб и адрес в Спокейн, обичайните кредитни карти, няколко долара в брой, абонаментна карта за библиотека. Имаше и снимка, направена във фотографско студио: Боб в празничен пуловер, застанал до красива руса жена, видимо бременна, и две деца, момиченце в чорапогащи и зелена кадифена рокля и бебенце в ританки. Всичките се смееха лудо, дори бебето. На гърба на снимката женска ръка беше написала „Първата Коледа на Тимъти.“ Защо Боб беше казал, че няма деца? Дали пък не е бил принуден да гледа как умират и от болката на преживяното разумът му ги е заличил? Улгаст зарови портфейла в надгробната могила, като отбеляза мястото с кръст, направен от два клона, завързани с канап. Не беше кой знае какво, но за друго не се сети.

Улгаст чакаше да се появят и други. Приемаше, че Боб е първият. Напускаше къщата само за най-неотложните задачи и само през деня. Непрекъснато носеше със себе си спрингфийлда и държеше заредения револвер на Карл в жабката на тойотата. На всеки няколко дни припалваше колата, за да не падне акумулаторът. Боб беше споменал нещо за Калифорния. Там дали все още беше безопасно? Имаше ли безопасно място изобщо? Искаше да попита Ейми: Чуваш ли ги да се приближават? Знаят ли къде сме? Нямаше карта, за да й покаже къде е Калифорния. Вместо това една вечер я качи на покрива на къщата по залез. Виждаш ли онзи хребет, попита я. Сочеше на юг. Проследи ръката ми, Ейми. Това са Каскадите. Ако нещо ми се случи, тръгни към този хребет. Бягай и не спирай.

Месеците отминаваха и никой не идваше. Дъждовете спряха. Една сутрин Улгаст излезе от къщата и усети уханието и привкуса на слънцето. Разбра, че има някаква промяна. От дърветата се носеха птичи песни. Погледна към езерото и видя водна повърхност там, където преди имаше само дебел слой лед. Всичко беше обвито в уханна зелена мъгла. В основата на къщата бяха поникнали редичка минзухари. Светът можеше и да се взриви, но ето че го имаше и дарът на пролетта. Пролетта в планината. Отвсякъде се носеха различни звуци и ухаеше на живот. Улгаст дори не знаеше кой месец е. Април ли беше или май? Нямаше календар, а батерията на часовника му, който не носеше от есента, отдавна се бе изтощила.

Същата нощ, както седеше в стола до вратата със спрингфийлда в ръка, сънува Лайла. Част от него знаеше, че сънят е свързан със секс, с правенето на любов, и въпреки това не беше същото. Лайла беше бременна и двамата играеха на Монополи. Не разпознаваше мястото в съня. Всичко около мястото, където двамата седяха, беше обвито в мрак, като потъналите в мрак части от театрална сцена. Улгаст беше завладян от необясним страх, че действията им могат да навредят на бебето. Да спрем, настоя той. Опасно е. Но тя явно не го чу. Той хвърли заровете и помести пула си, а после разбра, че се е оказал на квадратче с образ на полицай, който надува свирка. Хайде в затвора, Брад, засмя се Лайла. Направо в затвора. После се изправи и започна да се съблича. Няма страшно, каза тя. Ако искаш можеш да ме целунеш. Боб няма да има нищо против. — Защо да няма нищо против?, попита Брад. Защото е мъртъв, каза Лайла. Всички сме мъртви.

Събуди се внезапно, с усещането, че не е сам. Извърна се на стола и видя Ейми застанала с гръб към него, вперила поглед през широкия прозорец с изглед към езерото. В светлината от печката той видя как вдигна ръка и докосна стъклото. Той стана.

— Ейми. Какво има?

Вървеше към нея, когато заслепяваща, силна и чиста светлина изпълни стъклото. За миг сякаш разумът на Улгаст замръзна: като при щракване на фотообектив той улови и задържа образа на Ейми с вдигнати срещу светлината ръце, отворила уста да извика от ужас. Върху къщата връхлетя мощна въздушна вълна, последва разтърсващ тътен, прозорците се пръснаха навътре и Улгаст се оказа проснат на пода, запратен в другата част на стаята.

Секунда по-късно, или пет, или десет времето възвърна обичайния си ход. Улгаст се надигна на ръце и крака, помагаше си по стената. Навсякъде имаше стъкла, хиляди парченца стъкло по пода, ръбовете им проблясваха като пръснати звезди от неземната светлина, обляла стаята. Навън, кълбовидно сияние се издигаше над хоризонта на запад.

— Ейми!

Отиде при нея, на мястото, където лежеше на пода.

— Изгори ли те? Поряза ли те?

— Не виждам, не виждам!

Мяташе се неистово, размахваше ръце обезумяла пред лицето си. Цялата беше обсипана с парченца стъкло, полепнали по кожата на лицето и ръцете й. Видя кръв, която обагряше тениската й.

— Моля те, Ейми, спри! Нека да погледна дали си ранена!

Отпусна се в ръцете му. Внимателно махна стъкълцата. Никъде нямаше срязвания. Кръвта, осъзна той, беше негова. Откъде идваше? Погледна надолу и видя дълго парче от съд, извито като ятаган, забито в крака му, между коляното и хълбока. Издърпа го, стъклото излезе леко, без болка. Осемсантиметрово парче стъкло, забито в крака му. Защо не го е усетил? Заради адреналина ли? Но щом му мина през ума, болката се появи, късен влак, който с тътен навлиза в гарата. Зрението му се замъгли, у него се надигна пристъп на гадене.

— Брад, не виждам! Къде си!

— Тук съм, тук съм — Главата му щеше да се пръсне в агонизираща болка. Може ли човек да умре от кръвозагуба при такава рана? — Опитай да отвориш очи.

— Не мога! Боли ме!

Внезапната светлина изгаря, помисли си той. Изгаря ретината, ако човек гледа в блясъка на взрива. Не е Портланд, нито Салем, нито Карвалис. Експлозията беше на запад. Ядрен взрив, помисли си той, но чий? И колко още е имало? Каква полза би имало от тях? Никаква, разбра той, пореден свиреп спазъм на мъчителното изтребление на света. Осъзна, че си е позволил да повярва, в онзи миг, когато излезе на слънце и усети пролетта, че най-лошото е минало, че с тях всичко ще е наред. Колко глупав е бил.

Занесе Ейми в кухнята и запали лампата. Стъклото на прозореца над мивката по чудо беше оцеляло. Постави я на стол, намери кърпа за съдове и бързо я уви около ранения си крак. Ейми плачеше, затиснала очи с длани. Кожата по лицето и ръцете, където я беше облизал взривът, беше яркорозова, започваше да се бели.

— Знам, че боли — каза й, — но заради мен, опитай се да ги отвориш. Трябва да видя дали няма попаднали стъкла в очите ти. — На масата държеше фенерче, готово да освети очите й в момента, в който ги отвори. Устройваше й клопка, но какво друго би могъл да стори?

Тя поклати глава и се задърпа от него.

— Ейми, трябва да го направиш. Положи усилия, моля те.

Още минута боричкане, но най-накрая отстъпи. Остави го да махне ръцете й и отвори очи, примигна и отново ги затвори.

— Свети! — изплака тя. — Боли ме!

Заувещава я: той ще брои до три, тя ще отвори очи и ще ги държи отворени, докато той отново преброи до три.

— Едно — започна той. — Две. Три!

Отвори очи, цялото й лице беше сгърчено от страх. Той започна да отброява, като шареше със снопа светлина от фенерчето по лицето й. Нямаше стъкла, никаква видима следа от нараняване. Очите й бяха чисти.

— Три!

Отново затвори очи, разплака се силно, чак се разтрепери.

Улгаст намаза кожата на Ейми с крем срещу изгаряне от аптечката за първа помощ, бинтова очите й и я занесе горе на леглото.

— Очите ти ще се оправят — увери я той, макар да не беше убеден в това. — Според мен е временно, заради блясъка.

Поседя до нея, докато дишането й се успокои и разбра, че е заспала. Трябваше да намерят начин да се измъкнат, помисли си той, да се отдалечат от мястото на взрива, но имаше ли къде да идат? Първо пожарите, после пороищата и сега от пътя нямаше и следа. Можеха да се опитат да тръгнат пеша, но докъде щяха да стигнат, та той едва можеше да пристъпва, а трябваше да води и сляпо момиченце през горите? Оставаше му само да се надява, че взривът не е бил мощен или че е бил по-далече, отколкото предполага, или пък че вятърът ще отнесе радиацията в друга посока.

В аптечката за първа помощ откри малка игла за шиене на рани и кълбо черен конец. Час преди зазоряване слезе в кухнята. На масата на светлината от лампата махна завързаната кърпа и просмуканите с кръв панталони. Прорезът беше дълбок, но се виждаше, че е чист, кожата беше раздрана като хартия на касапин над кървавочервено парче пържола. Шил си беше копчета, веднъж подгъна и чифт панталони. Колко ли щеше да е трудно? От шкафчето над мивката извади бутилка скоч, която преди много време намери в магазина на Милтън. Наля си. Седна и изпи скоча, бързо и с отметната назад глава наведнъж, наля си втора и отново я изпи. После стана, изми ръцете си на кухненската мивка, не бързаше, подсуши ги с кърпа. Отново седна, уви кърпата и я сложи в устата си, с една ръка взе бутилката със скоч, а с друга иглата, с вдянат на нея конец. Искаше му се да има повече светлина. Пое дълбоко дъх и го задържа. Поля прореза със скоча.

Това, оказа се, беше най-страшната част. След това зашиването на раната беше почти нищо.

Събуди се и се оказа, че е спал с глава на масата. Стаята беше леденостудена, а във въздуха се носеше мирис на химикали, като при горене на гуми. Отвън валеше сив сняг. С бинтования си крак, в който болката пулсираше, Улгаст закуцука през стаята до площадката пред къщата. Не беше сняг, осъзна той, а пепел. Слезе по стъпалата. По лицето и по косата му напада пепел. Странно, но не почувства страх нито за себе си, нито за Ейми. Чудо някакво беше! Вдигна нагоре лице и ги посрещна. Саждите бяха пълни с хора, разбра той. Пепелив дъжд от души.

 

 

Можеха да се преместят в мазето, но явно нямаше смисъл. Радиацията щеше да проникне навсякъде, във въздуха, който дишаха, в храната, с която се хранеха, във водата, която течеше от езерото към помпата в кухнята. Останаха си на втория етаж, където поне закритите прозорци предлагаха някаква защита. Три дни по-късно махна превръзките на Ейми, все пак тя щеше да вижда, както беше обещал. Улгаст започна да повръща и не можеше да спре. Повръща чак докато най-накрая започна да излиза тънка, черна слуз, като черна смола. Раната на крака се беше инфектирала или пък радиацията я беше увредила. От раната течеше зелена гной, просмукваше се в превръзките. От крака му се носеше отблъскваща миризма, която чувстваше в устата си, в очите си, в носа си. Сякаш се носеше от всяка негова частица.

— Ще се оправя — каза на Ейми, която след всичко случило се си беше същата. Изгорялата й кожа се беше излющила и разкрила отдолу нов слой, бял като мляко. — Да си почина няколко дни и ще съм като нов.

Легна на леглото си под стрехата в стаята до тази на Ейми. Усещаше как дните минават, минават през него. Знаеше, че умира. Бързо делящите се клетки на тяло му, лигавицата на гърлото и стомаха му, косата му, венците, на които се държаха зъбите, те бяха умъртвени най-напред, нали тъкмо това предизвикваше радиацията? А сега беше стигнала до самата му същина, протягаше към него мощната си, смъртоносна ръка, черна и костелива. Усещаше, че се разлага като хапче във вода. Процесът беше необратим. Трябваше да намери начин да измъкне и двама им от планината, но удобният за това момент отдавна беше отминал. С някаква далечна част на съзнанието си усещаше присъствието на Ейми, движенията й из стаята, бдителният и прекалено мъдър поглед върху него. Поднасяше чаши с вода до напуканите му устни, той напрягаше всички сили, за да пие, искаше да пие, но най-вече искаше да я зарадва, да я успокои, че ще се оправи. Не се получаваше.

— Добре съм — непрекъснато му повтаряше тя, въпреки че той можеше и да го сънува. Гласът й беше тих, говореше близо до ухото му. Погали челото му с кърпа. Почувства нежния й дъх на лицето си в притъмнялата стая. — Добре съм.

Тя беше дете. Какво щеше да стане с нея, след като него вече го нямаше? Това момиченце, което почти не спеше и не ядеше, за чието тяло нямаше нито болка, нито болест?

Тя нямаше да умре, не. Това беше най-лошото, най-страшното от всичко, което й бяха сторили. Времето щеше да се разбива покрай нея, като вълни по вълнолом. Времето щеше да тече, а Ейми да си остава същата. И всичките дни на Ной бяха деветстотин и петдесет години. По някакъв начин й го бяха сторили, Ейми нямаше, не можеше да умре.

Съжалявам, мислеше си той. Направих всичко по силите си и не беше достатъчно. От самото начало се страхувах много. Ако е имало план, не успях да го проумея. Ейми, Ева, Лайла, Лейси. Аз съм само човек. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Една нощ се събуди с усещането, че е сам. Веднага го почувства: усещане, което се носеше във въздуха, усещане за заминаване, за липса и полет. Вложи всичките си сили, за да отметне одеялото. Усещаше тъканта в ръката си като шкурка, като лизвания на пламъци. Надигна се да седне, непосилно усилие. Тялото му беше огромна, умираща развалина, която разумът му едва успяваше да контролира. И въпреки това си оставаше негово, същото тяло, в което беше изживял всичките дни на живота си. Какво странно усещане е смъртта, усещането, че го напуска. Част от него винаги го беше знаела. Да умрем, каза му тялото. Да умрем. За това живеем, за да умрем.

— Ейми — каза той и гласът му прозвуча като немощен грак. Слаб и безсмислен звук, без форма, който произнася името на отсъстващ от стаята човек. — Ейми.

Успя да слезе по стълбите към кухнята и да запали лампата. Под проблясващата светлина всичко си изглеждаше непроменено, но и някак различно. Същата стая, в която двамата с Ейми преживяха цяла година, и въпреки това съвсем ново място. Не знаеше колко е часът, кой ден, кой месец е. Ейми я нямаше.

Мъчително тръгна през помещението, слезе по стъпалата на площадката пред къщата, тръгна към тъмната гора. Позакритата луна висеше над върховете на дърветата, като провесена на шнур детска играчка, луна с усмихнато личице, която се полюлява над бебешко креватче. Светлината й огряваше пейзаж от пепелища, всичко загиваше, живата повърхност на света се беше свлякла и разкрила каменистата сърцевина на всичко. Като на сцена, помисли си Улгаст, сцена за края на всичко живо и на спомените от живота. Вървеше през пропуканата бяла прах без посока, викаше и викаше името й.

Навлезе сред дърветата, в гората. Къщата остана някъде зад него. Съмняваше се, че ще успее да намери пътя обратно, но нямаше значение. Краят беше дошъл, неговият край беше дошъл. Нямаше сили дори да се разплаче. Накрая, помисли си, всичко се свежда до избора на място. Извадилите късмет могат да си изберат място за умиране.

Намираше се над реката, над него беше луната, сред дървета с оголени клони. Свлече се на колене, седна, опрял гръб на едно от тях и затвори възпалените си очи. Над него клоните се раздвижиха необичайно, но това стигна смътно до сетивата му. Шумолене на тела сред дърветата. Някой нещо му беше споменал веднъж, преди много животи, за движение по дърветата нощем. Да си припомни смисъла на тези думи обаче изискваше усилие на волята, каквато той вече нямаше. Мисълта го напусна, сама.

Обзе го ново чувство, студено и окончателно, като отваряне на вратата в най-студения зимен час, в най-омиротвореното пространство сред звездите. Когато денят се роди, него вече нямаше да го има. Ейми, помисли си, когато звездите започнаха да падат, безброй и отвсякъде, а той се мъчеше да изпълни съзнанието си само с нейното име, името на дъщеря му, за да го спаси от живота му.

Ейми, Ейми, Ейми.